kaloyan.org
Моят свят
Междузвездни войни – Епизод II: Клонираните атакуват/Star Wars – Episode II: Attack Of The Clones
мар 7th
След като изгледах отново първия епизод, бе съвсем нормално да реша да гледам и втория. 
От новите епизоди (имам предвид 1, 2 и 3) това е първият, който гледах на кино. Всички други първо гледах на компютъра си…
Ето и кратък сюжет на филма – изминали са 10 години от събитията, развили се в „Невидима заплаха“. Междугалактическата Република е още по-разединена. Хиляди галактики решават да преминат на страната на сепаратистите, водени от Нот Гънрей и граф Дуку, който е и бивш джедай. В Републиката започва да се заформя желание за създаване на нова войска, която да брани нейните интереси и да спомогне за победата над противника, тъй като джедаите, които са пазители на мира, са намалели значително. Сенатор Палпатин е станал върховен канцлер, а неговото място е заето от вече бившата кралица на Набу – Падме Амидала, която е твърдо против създаването на армия.
Историята в този филм започва с атентата срещу Падме и назначаването на нашите стари познати – Оби-Уан Кеноби и Анакин Скайуокър – за нейна охрана. След повторното нападение, извършено от неизвестен човек, Оби-Уан е изпратен по следите на извършителя, а на Анакин му е заповядано да се върне с Амидала на Набу, където да я пази. Тръгвайки по следите на атентатора, Кеноби стига до планетата Камино, където разбира, че местните подготвят огромна армия от клонирани войници, която да служи на Републиката. Човекът, от който са взети гените, за създаването на тази войска, е ловецът на глави Джанго Фет, който се оказва и извършителят на атентатите срещу Падме. Оби-Уан тръгва по следите му, които го озовават на планетата Джионозис, където той разбира, че сепаратистите се подготвят да създадат съюз с много галактики, с цел да сразят Републиката. Затова той праща съобщение до Анакин, който трябва да го предаде пък на Съвета на джедаите на Корусант. В последствие джедаят бива заловен.
През това време младият падуан – Скайуокър – изпълнява първата си самостоятелна мисия – опазването на Падме. Любовта на двамата един към друг постепенно се разраства, но сенатора решава, че това не е хубаво и не трябва да допускат да се случва подобно нещо между тях. След поредния си кошмар, свързан с майка му, Анакин решава, че трябва да се върне на родната си планета Татуин, където разбира, че майка му е била освободена от робство и се е омъжила за местен. Също така научава, че е била отвлечена от едно от местните варварски племена и вече цял месец е била в техен плен. Скайуокър я намира малко преди тя да умре. Смъртта й увеличава гнева му, заради който той избива цялото племе.
След като получава съобщението от своя учител, Анакин и Падме решават да заминат за Джионозис, за да спасят Оби-Уан. Мейс Уинду също тръгва на там, заедно с всички налични джедаи, а Йода заминава за Камино, за да подготви клонираните войници за битка.
Докато Оби-Уан е в плен, Дуку се опитва да го привлече на своя страна, като дори му казва, че Републиката е управлявана от сит. Джедаят не му вярва и това кара Дуку да го изпрати на смърт. Анакин и Падме също са заловени и така тримата се озовават на бойната арена срещу три чудовища. Тогава на помощ им идват Мейс Уинду и останалите джедаи. Точно когато всичко изглежда, че е загубено, се появява и Йода с клонираните войници и спасява джедаите от смъртта. Оби-Уан и Анакин тръгват по следите на Дуку, но той успява да им се изплъзне, като дори отсича ръката на младия джедай. Графът отнася със себе си и нещо много ценно – плановете за създаване на Звездата на смъртта. Така започва и Войната на клонираните…
Междузвездни войни – Епизод I: Невидима заплаха/Star Wars – Episode I: The Phantom Menace
мар 5th
Mдам, отново го гледах… Да, това е сигурно петият път през последните две години… И да, хареса ми май още повече. Какво да се прави – фен съм на тази поредица. 
Тъй като нямах възможност да го гледам в събота, когато го даваха по btv cinema, реших да си го гледам на компютъра. Сигурно за някои е пълна лудост да се гледа такова нещо толкова много пъти, но… какво да се прави – всеки луд с номера си.
Ето и на кратко за какво иде реч във филма, макар и да не вярвам все още да има някой, който поне веднъж да не го е гледал – двамата джедаи – Оби-Уан Кеноби (Юън Макгрегър) и Куай-Гон Джин (Лиъм Нийсън) са изпратени от канцлера на Междугалактическата Републиката да разберат какво става между Търговската федерация и планетата Набу. Ситуацията се оказва доста по-сериозна, отколкото са предполагали, което налага оттеглянето им на Набу, за да могат да спасят кралица Амидала (Натали Портман) от окупацията на Нот Гънрей (уж главнокомандващият на армията от дроиди на Федерацията). По пътя си джедаите се срещат с Джар-Джар Бинкс, който ги води при своите събратя в подводния град Гънган Сити.
След като намират кралица Амидала, Оби-Уан и Куай-Гон решават, че би било по-безопасно да я заведат на Корусант – столицата на Републиката – където тя ще може да разкаже за това, което става с планетата й пред канцлера и сената. Поради повреда в хипердвигателя на кораба им, в следстиве на обстрела, под който попадат в опита си да избягат от Набу, героите са принудени да се приземят на непозната за тях планета Татуин и да потърсят магазин, от който да взамет нужната им част. Там те се запознават и с младия Анакин Скайуокър (Джейк Лойд), в който Куай-Гон Джин усеща голяма концентрация на Силата… Момчето им помага да закупят така нужния им двигател, а и същевременно печели свободата си, след като побеждава в състезанието с реактивни шейни, в което Куай-Гон е заложил кораба си за хипердвигателя и свободата на Скайуокър. Рицарят-джедай взема младежа със себе си, с цел да го направи свой ученик. Точно преди да отпътуват за Корусант, героите се сблъскват и с може би най-голямата си заплаха – сита Дарт Моул.
На Корусант джедаите са изправени пред въпроса кой е този сит, а Амидала се бори с бюрокрацията в Републиката, заради което тя отправя и вот на недоверие към канцлера и предлага избирането на нов. Един от кандидатите е и сенаторът от Набу – Палпатин (Иън Макдайърмид), който в последствие се оказва, че е и учителят на Моул – Дарт Сидиъс.
Кралицата на Набу решава да се върне на своята планета, за да спре окупацията на противниците си от Търговската федерация. За целта тя моли за помощ народа на гънганите, с които са от край време в пререкания. Все пак успява да ги убеди и битката започва. Оби-Уан Кеноби и Куай-Гон Джин също са там, за да се изправят срещу своя съперник, владеещ Тъманта страна на Силата. Докато Скайуокър съвсем неочаквано взривява кораба, от който се управляват дроидите войници, които се бият срещу гънганите, а пък кралица Амидала залавя Нот Гънрей, двамата джедаи се бият срещу Моул. В битката Куай-Гон намира смъртта си, като преди края си той моли своя бивш ученик Оби-Уан да обучи младият Анакин и да го направи джедай…
Честит трети март!
мар 3rd
Честит празник на всички! Това, лично според мен, трябва да е един от най-светлите дни в нашата история – ден, в който празнуваме освобождаването си от османската империя. Ден, за който са се борили хиляди българи по различен начин, но с една и съща мисъл в главата – свобода или смърт. Никога не трябва да забравяме този ден, както и хората, дали живота си, за да можем сега свободно и без никакви притеснения да се наречем българи…
Трети март е завършека на една дълга битка за освобождаване, започнала още с въстанническите походи на Раковски, преминаваща през Левски и Ботев, борещи се за обединяването на всички българи с цел освобождаване на страната, и стигаща чак до епичните битките при Плевен и Шипка – едни от най-важните, без които може би още много време щяхме да сме под османско иго. Разбира се, това е само една малка част от всички хора и събития, допринесли за това да можем ние да се наричаме българи. Светла им памет на всички тях…
Дано никога не забравяме какви сме и какво е било преди нас, за да бъдем сега това, което сме. Дано и все повече от нас разберат, че не само на трети март трябва да се чувстваме българи и трябва да отдаваме почит пред загиналите за свободата ни. Честит празник отново!
Булката труп/Corpse Bride
мар 1st
Още като видях рекламата на филма по ПРОБГ реших, че не трябва да се изпуска. Особено пък като е направен от Тим Бъртън (който наскоро направи и „Алиса в страната на чудесата“) и в него участват актьори като Джони Деп, Хелена Бонъм Картър (и двамата участвата в новия филм на Бъртън) и Емили Уотсън.
На кратко историята на филма – младият Виктор ван Дорт, син на новобогаташи, трябва да се ожени за Виктория Евърглот, чиито родители са от знатен род, но уви съдбата е била жестока към тях и ги оставя без пукната пара. Именно това е и причината да пожелаят дъщеря им да се омъжи за сина на не-аристократите ван Дорт. За щастие на младоженците двамата се влюбват от пръв поглед, но, разбира се, нали е филм – трябва да има малко приключения. Виктор изпада в нелепата ситуация да се „ожени“ за труп, след като казва брачната си клетва в гробищата на града. Емили, новата му съпруга, веднага го завежда у дома – светът на мъртвите. Там го приемат с отворени обятия, въпреки това, че е все още жив. Проблемите идват след това – той излъгва съпругата си, че е хубаво да я запознае с родителите си, само и само за да може да се върне при любимата си Виктория. Двамата се качват в света на живите, но след известно време Емили разбира истината и го връща със себе си обратно в задгробния свят. Разбира се това разбива сърцето й, тук тази метафора е още по-малко буквална… все пак е мъртва. През това време пък Виктория е принудена да се омъжи за лорд Бъркис, който си мисли, че семейство Евърглот имат пари – това е и единствената му цел. Виктор разбира за сватбата и решава да се ожени за Емили. За целта той трябва да се сбогува с живота си, отпивайки от „най-старото вино“ – отровата, и да премине наистина в света на мъртвите. Тя пък му разказва за това как е била убита – с любимия си, недолюбван от баща й, решили да се оженят в гробищата. Тя отишла там, но вместо да намери него, намерила смъртта си. В края на филма се разбира, че всъщност убиецът й е този, който й се е кълнял в любов и който ще се ожени за Виктория – лорд Бъркис. Емили успява да си отмъсти и дори освобождава Виктор от обещанието му – да умре и да се ожени за нея. Така нейната душа намира най-сетне покой, а Виктор остава жив и женен за Виктория.
Приключенията ми по време на сесията
фев 25th
Както е известно на доста хора януари месец се пада „великомъченически“ за голяма част от студентите в България, по простата причина, че това е именно месецът на изпитите. Аз, разбира се, не се различавам особено от средностатистическия студент и затова и за мен първият месец от 2010 бе не особено приятен.
Първият изпит, който се падна на групата ми, бе по математика на 8 януари. Аз, като един прилежен ученик, толкова се бях готвил през семестъра, че чак нищо не бях бутвал през това време, освен… да си напиша курсовата, естествено. Затова и в дните преди изпита уж трябваше да седна да уча сериозно. Мързелът в мен все пак надделя и аз до 4 януари изобщо не бях учил нещо. На 5 реших все пак да порешавам някоя и друга задача и реших няколко матрици и интеграла… С последните не се справих особено добре и затова сметнах, че е по-добре да си дам почивка. Ден след ден аз учех „неуморно“.
Въпреки големия си мързел твърдо бях решил да не се прибирам у нас без шестица. На 8-ми излязох от нас с два химикала, молив, гума и линийка, и няколко листа. Казах си, че явно този семестър така или иначе няма да успея да изкарам успех над 5.50 и затова няма смисъл да се притеснявам и да става каквото ще. За моя голяма изненада обаче, започнах безпроблемно да решавам задачите, които ни бяха дадени. На края не бях решил само една задача (от така неприятната ми аналитична геометрия) и предположих, че сигурно няма да имам дори пет. Все пак тайно продължавах да тая надежда, че ще изкарам шестица…
Казаха ни да се върнем след около двайсетина минути – тогава контролните ни щели да бъдат проверени и съответно доцентът ще ни каже какви са ни оценките и евентуално би изпитал тези, за които се колебае каква оценка да им постави. Дойде и моят ред да си видя оценката. Аз бях леко доста притеснен, защото хем ми бе първи изпит, хем не исках да се излагам… Затова и отидох леко притеснен при преподавателя:
- Браво, решил си и трите интеграла, които ви бях дал! – каза той.
- Ами постарах се, но…
- Тук, обаче, виждам, че не си решил една от задачите… – прекъсна ме преподавателят.
- Ами дааа, ноооо…
- И въпреки това мисля да ти пиша шестица, защото си се справил добре с другите, а и редовно бе на лекциите ми – отново ме прекъсна той.
В този момент аз явно още не осъзнавах какво ми е казал и затова продължих:
- … се сетих как се решава, само че вече бях предал, а и без това не очаквам да имам шестица…
В този така кратък миг през моя еднограмов мозък премина мисълта, че той току що ми бе казал, че ще ми пише шест. Само за сведение – аз наистина се бях сетил как може да се реши задачата, но вече бях излязал от стаята.
- Виждаш ли? Значи наистина съм бил прав за теб и ти заслужаваш шестица! – отвърна ми той усмихнато.
- О, благодаря Ви – не знаех какво друго да кажа аз. Изчаках го да ми напише оценката и веднага закрачих към вратата… да не би случайно да реши да си промени мнението и да ми пише 5 вместо 6.
След изпита по математика ми предстоеше друг не лек изпит – този по програмиране. Но за него, да си призная честно, хич не се притснявах. Смятах, че там ще изкарам безпроблемно шестица, което се оказа не точно така. За изпита се готвих точно два дена, като през тези два дена направих три програми от последния вид, който бяхме разглеждали по време на семестъра и върху който ни бе втората курсова по дисциплината. Разбира се, както става винаги, когато човек е прекалено самоуверен и спокоен, нещо почнах да си съчинявам разни работи на изпита и съответно изкарах петица. Цяла вечер ми бе гадно, защото някак си не ми се искаше да имам пет, особено като знам, че другите два изпита са по физика и материали в електрониката, където изобщо и не се надявах да изкарам оценка, по-висока от 4. Затова и реших още на по-следващия ден да ида на поправка. В деня преди това през цялото време играх на разни игри на компютъра, само и само за да не мисля за това как ще се представя на следващия ден. Нещата, които ми се паднаха, бяха леееекичко по-сложни от тези, които бяха на първия изпит, но за мое щастие изкарах шестица.
Така дойде ред и на последните два изпита – по физика и материали в електрониката. По първия се бях освободил от частта, която е предназначена за въпроси от лабораторните упражнения, с което леко си бях улекотил задачата, но все пак… ми предстоеше доста работа, а си бях съкратил с два дена времето за учене. Дори с три… защото в деня след изпита по програмиране, на който изкарах шест, хич не ми се учеше. За три дена изучих около 37 въпроса, от които… знаех добре някъде към 30, а другие седем… си бяха просто мъка за мен – корпускулярни дуализми някакви, структура на атома, разни преходи и прочие. Не, че не ги знаех, но ми бе по-трудно да ги обясня. Затова и се надявах да не ми се паднат те.
Едно от големите ми успокоения за този изпит бе, че преподавателят се славеше с това, че пише високи оценки. За мое голямо учудване не той дойде да ни отвори вратата на стаята и да ни раздаде въпросите, по които да пишем. Все пак изтеглих сравнително лесни въпроси като сила на Лоренц,, материална точка и нещата около тях. Пописах си около лист за всеки от въпросите, но все пак не ми се предаваше, особено след като видях какво ставаше с хората, които бяха предали преди мен. Всеки от тях биваше изпитван устно и съответно голяма част от тях не се справяха и изкарваха ниски оценки. Дори някои от тях бяха наречени „срам за родителите си“.
За мое щастие дойде учителят, който ни водеше лекциите и каза, че и при него можем да предаваме листите си. И тъкмо да ида при него, видях как всички се наредиха за изпитване пред неговата маса.
Времето течеше бавно… надявах се да успея да се вредя, но така и не можех.
- Хайде, момче, ти си на ред – каза ми другият (уж по-лош) преподавател.
Станах аз, с не много голямо желание, и се запътих към мястото, на което бе той. Започнах да му разказвам въпросите и дори той бе доволен от това, че бях направил всички схеми. Тъкмо си мислех, че вече ще ме пусне с петица, когато той ми каза:
- Сега се чудя колко да ти пиша – пет или шест… Ти искаш ли да те изпитвам за шестица?
- Ами аз искам, разбира се, но въпросът е… дали Вие искате да ни пишете шест? – отвърнах аз.
- Кажи ми каква е теорията на Планк за строежа на атома?
В този момент малката светлинка, която се бе появила след въпроса му дали искам да ме изпитва за шестица, изгасна. Почнах да разказвам общите неща, които се сещах за теорията на този човечец Планк, а той продължаваше да настоява да му кажа по-същественото… за съжаление не успях. Затова и той реши да ми зададе още един въпрос:
- Обясни ми теорията на Айнщайн за фотоефекта.
Е, тук вече нямаше как да сбъркам – беше попаднал на една от темите за светлината и му казах горе-долу всичко, което се сещах.
- Е, хайде, браво на момчето – рече ми той и взе книжката ми, в която написа „Отличен 6″.
След този изпит вече имах три шестици, а общо – четири шестици и една петица. И все пак предстоеше най-трудния – материали в електрониката. За него имах само четири дни за подготовка, а това реално бе предметът хем с най-много въпроси, хем с най-взискателен преподавател, хем и с най-малко време за учене. Първите два дена минах около 30-тина въпроса от конспекта и сметнах, че през останалите два, ще успея да прочета останалите около 15 въпроса и дори да мина всичките наведнъж още един път. Уви, на третия ден нещо стана с мен и изведнъж се притесних, че няма да взема изпита и че ще имам двойка. Това ме притесняваше не толкова заради самата двойка, колкото заради това, че после ще трябва да уча и да ходя на поправка… а вече така ми се искаше да свърши всичко това и да мога да си почина. През него, а и през следващият ден изобщо не учих, така че си останах само с 30 от 45 научени урока.
В деня на изпита, който между другото започна в 8:00 ч. на 26 януари – доооста студен ден, станах още в шест и се подготвих за излизане. Към седем сутринта излязох, за да мога да хвана някой тролей на време и да не закъснея за изпита. Времето минаваше, а 27 (тролеят, който чаках) така и не се появяваше… Вече бе 7:30, когато изведнъж иззад ъгъла се зададе моят „спасителен пояс“. Когато влязох вътре в него, хората започнаха да се карат с шофьора и кондукторката, типично по български. Двамата започнаха да се оправдават с това, че превозното средство било италианско и било пригодено за по-високи температури, а не за -20 градуса. В този момент през ума ми мина: „Ето, материали в електрониката…“, при което се усмихнах. Уви, точно на кръговото тролеят спря… Часът бе 7:45 и не знаех какво да правя, а времето летеше. Реших, че това е знак от съдбата, означаващ,, че трябва да се прибера вкъщи. И точно в този момент се появи 28, с която отидох до университета.
Влязох в стаята и изтеглих едни от най-лошите въпроси… от гледна точка на това, че се надявах да ми се падне именно нещо за различните материали и температура… За около час бях написал едва около десетина реда за всеки от двата въпроса….
- Още десетина минути и ще започнем изпита, колеги – каза единия от преподавателите, присъстващи в стаята.
В този момент нещо пресветна в главата ми и започнах да пиша един по един от въпросите, а дори направих и схема по него. Все пак не ми се искаше да отивам да ме изпитват… затова и с един от състудентите ми решихме да играем на „Камък, ножица, хартия“, за да видим кой първи да отиде да го изпитват. За нещастие се паднах аз… Доцентът се хвана за главата, като ни видя какво правим и дори почна да се кръсти.
- Виждам, сте начертали схемите, колега – браво – каза ми той като ми взе листите.
- Е, можеше и повече да направя, но…
- О, това е достатъчно. Нооо, виждам сте писали прекалено малко за магнитномеките материали за ниски честоти. Затова… бихте ли ми начертали и обяснили хистерезисния цикъл.
Начертах, а дори отчасти и обясних, но… хич и не таях надежда да изкарам нещо, което да е различно от три. А ми се искаше да е поне четири…
- Борисе, колко да му пишем на това момче? – обърна се той към колегата си.
- О, ти решаваш, ти го изпитваш.
- Абе има акъл в него! Я да му пишем една петица.
В този момент всичко изведнъж изчезна пред мен… Не можех да повярвам, че имам пет. Особено пък като се има предвид,, че преди мене имаше само едно момче с шестица (което бе завършил електротехникум) и още едно с петица – всички останали бяха с двойки. От предните дни другите групи също се оплакваха, че само по двама-трима изкарвали оценка, различна от две. Направо не ми се вярваше, че аз мога да бъда един от тях…
Така януари завърши горе-долу доста щастливо за мен. Онзи ден дори си подадох документите за стипендия, с успех 5,67. Уж си взех поука, че трябва да уча през семестъра, но и сега… мързелът така ме е хванал, че чак… не ми се мърда. Но дано и този семестър, а и сесията след него, минат благополучно.
Последни коментари по драсканиците из блога