Всички публикации от Калоян

Кубчета

Познавате ли някого, за когото спокойно можете да кажете, че не е от особено забележимите хора? Парадоксалното е, че освен ако не сте самите вие или някой ваш много близък роднина, най-вероятно дори няма да се сетите за него, просто защото той е невидим дори и за самите вас. Точно затова е и тази история – да почете някак необикновено обикновените хора, за които много от нас вероятно не са и чували. Но нима ние останалите сме необикновени? Това, може би, е въпрос, който ще обсъдим в друг разказ, защото би било много грубо да говорим за себе си, след като разказът не е за нас, опитвайки се отново да прехвърлим цялото внимание върху нашата личност, дори в момент като този, когато най-сетне отчайващо обикновеният човек може да бъде отразен. 

Съдбата на невзрачните не е лека. Такава бе и тази на Антон, главният герой в този кратък разказ. Такова бе и самото му зачеване – съвсем непредвидено и неочаквано, за което неговите родители разбраха чак след шестия месец. Раждането му също не беше нещо забележително – докторът, който трябваше да спомогне за появата му на бял свят, повече следеше финала на световното по футбол, отколкото контракциите на бъдещата му майка. Въпреки това, първите му години не бяха лоши – родителите му му се радваха, защото Антон бе единственото им дете. Е, имаше и моменти, в които забравяха за съществуването му, но плачът му винаги ги подсещаше, че трябва да го погледнат. Това продължи до момента, в който на бял свят не се появи и неговият брат – Павел. 

В детската градина редовно учителките забравяха Антон на площадката, когато завалеше дъжд. Понякога се случваше дори да не получи обяда си, просто защото всички обръщаха повече внимание на Павел, а и на всички останали деца. Веднъж стана дори така, че неговите родители взеха от детската градина само малкото му братче. Сетиха се за него едва на вечеря, когато майка му, така грижлива иначе домакиня, видя, че носи повече прибори, отколкото хора имаше на масата. А през това време невинният Антон бе в детската градина… заключен и изоставен дори и от учителите, които не бяха забелязали, че той все още стои послушно на пейката, където дечицата чакат своите родители да ги вземат от детската градина. 

Нещата се влошиха в училище, където брат му бе център на внимание, а Антон просто трябваше да се задоволи с това, че някой ден нещата ще се променят и за него. Някак вече бе привикнал към ситуацията и се стараеше да погледне на случващото се с насмешка. Имаше моменти, в които дори той самият забравяше за себе си. А понякога размишляваше над това дали пък не е по-специален от останалите – много хора са забелязвани и обгрижвани с внимание, но не са толкова тези, които никой не знае за тяхното съществуване. С тези си теории той повдигаше често своето самочувствие. Това, обаче, не му помагаше особено в моменти като този в девети клас, когато се влюби за първи път в едно момиче от съседните класове, което се казваше Ана. За негово огромно съжаление, тя дори не знаеше за съществуването му, но това – както винаги се случва на влюбения човек – не бе чак толкова болезнено за Антон или поне той така си мислеше. Докато един ден не я видя да целува не кого да е, неговия брат – Павел. Това много го съкруши и той взе решение, че на всяка цена когато порасне един ден, ще се промени и всеки ще иска да си говори с него. 

След юношеските години, дойдоха и университетските. Антон се надяваше това да е неговият шанс да блесне с интелект или чувство за хумор все пред някоя публика, но нито едно от двете не се случи. Няколко месеца след началото на първи курс, той разбра, че не е нито най-умния, нито най-красивия, нито най-забавния. Всъщност бързо стигна до извода, че не е и сред „най-„ хората в неговото обкръжение. Разбира се, успя да си намери приятели, повечето от които бяха с проблеми като неговите, но дори и те често забравяха за неговото съществуване. Откри и нещо положително в това да е не особено забележим – преподавателите често забравяха за съществуването му и някак той винаги взимаше изпитите си. Дори и да не бе положил никакво усилие да учи за дадения предмет. 

Веднъж реши да създаде и клуб на обикновения човек, в който се надяваше да събере повече такива като него. Беше се назначил за председател, нае зала, създаде дори и лого и лозунг, с които можеше да привлече дори още повече и различни хора към своята кауза. Уви, бе забравил за един малък факт – своята дарба да остава незабелязан, заради която и две минути след като беше сложил бележка на студентското табло, то бе покрито от реклама за партито на студентски съвет. Но не факта, че никой не дойде го смаза, колкото това, че собственикът на наетата зала дори бе забравил, че Антон я е запазил. И когато той отиде почти ентусиазиран, че най-сетне ще намери своят среда, с тъга осъзна, че тя е заета от клуба на сексуалните маниаци. Макар и потиснат, той реши да влезе и види дали няма да намери все пак общ език с тях. Уви, ако някой някога си е мислел, че нимфоманията е безкрайна, Антон щеше да е доказателството в противоположното – не само, че никоя от участничките не го пожела, но и всъщност никой не разбра, че той скромно е седнал на последното столче в залата. 

Така измина и университетът. Антон се дипломира без особени почести. Всъщност от неговия факултет дори бяха забравили да му издадат дипломата, което никак не го учуди, и той трябваше да почака още няколко месеца, докато получи заслужения си сертификат за влизане в професионалния живот на обществото. Говорейки за това – навярно всеки от вас като малък е имал мечта като порасне да работи нещо определено – да бъде Батман, полицай, принцеса и т.н. Антон нямаше мечта за това, той знаеше, че тези роли са отредени за други хора и затова много внимателно беше преценил какъв трябва да стане. Навярно няма да ви учудя казвайки ви, че той започна да работи една от най-очакваните професии за хора в неговото положение – стана счетоводител. Разбира се, не беше от най-добрите, изкарваше посредствена заплата, но бе достатъчна, за да си плати наема на апартамента, който бе наел. А това му даваше някаква утеха, тъй като знаеше, че винаги има един човек, който винаги ще се сеща за него – неговият хазяин. Понякога дори нарочно забавяше наема, само и само да получи отчайващо позвъняване от възрастния пенсионер чичо Митко, който съвсем безцеремонно го питаше кога ще му плати неговото полагаемо. 

Животът му бе поел в едно такова спокойно русло, в което единственото нещо, което му липсваше, бе това да си намери приятелка. Правеше какви ли не опити – ходеше по барове, по бързи срещи, дори се бе регистрирал и в един от онези сайтове, които толкова рекламираха по телевизията. Уви, нито едно от тези неща не му помогна – жените дори не осъзнаваха, че той говори на тях, сяда до тях или им гледа профила в сайта. Той нямаше никаква надежда, че някога ще бъде забелязан. 

Но един ден се появи лъч светлина за него, че може да се измъкне от коловоза, в който бе попаднал от своето раждане. Във фирмата му бяха обявили свободна мениджърска позиция, която – поне според неговото скромно мнение за уменията му на счетоводител – не изглеждаше толкова непосилна и недостижима за неговите  възможности. От този ден нататък Антон ставаше с желание на работа, правеше повече, отколкото във всеки друг ден и се надяваше работата му да не остане незабелязана. Понякога се случваше дори разни хора да го поздравяват, като най-щастливият му ден бе, когато главният директор на фирмата го поздрави с усмивка. Беше убеден, че това е неговият момент. Бе забравил за сайтовете за запознанства и срещите. Веднъж само влезе, защото получи съобщение, че може да бъде изтрит профилът му и попадна на реклама на някакъв човек, обещаващ да сбъдне по едно желание на хората, които се свържат с него, но Антон дори не се замисли за тази възможност. Той бе решил, че държи живота и решенията си здраво в своите ръце и нищо няма да го спре по пътя му към това да бъде повишен, да получи повече пари, а и, разбира се – така дългоочакваното внимание от хората. Мислеше, че с професионалното му издигане ще се появи и все някоя обожателка, която – ако не заради друго – то поне да го хареса за това, че изкарва добра заплата. 

И ето, че дългоочакваният момент дойде – главният директор на фирмата лично дойде в неговия отдел, за да обяви кой ще бъде избран за мениджърския престол. Антон дълго време си беше представял в съзнанието този момент, как казват името му, той излиза пред всички със сълзи на очите, неговият шеф го прегръща, те се целуват и той му казва, че за него е истинска чест да го назначи на тази позиция. Беше си приготвил реч и дори си вадеше листчетата от джоба, за да му носят късмет. Подготви се за тръгване към трибуната, когато чу, че мястото получава негов друг колега – глупавият и мързелив Георги! Не можеше да повярва! Какво се бе случило? Защо не е той назначен на тази позиция?! Помисли си, че е станало недоразумение. Все пак често му се бе случвало дори да не запомнят името му. Затова реши да бъде смел, но и тактичен, изчака прегръдките и аплодисментите да приключат, след което и всички да се разотидат към местата си и това да му даде възможност да поговори с главния директор. Вместо да получи отговори от своя шеф, Антон получи един-единствен въпрос – Вие тук ли работите? 

Това го сломи. Не знаеше какво да прави, как да  постъпи. Хвана го срам и не можеше да повярва, че е бил толкова наивен. Как можеше някой да го забележи?! Какво си бе помислил? Как да бъде повишен, след като те дори не знаеха, че той работи там? Прибра се смазан вкъщи и единствената мисъл, която имаше в главата му, бе, че трябва нещо радикално да промени в себе си, за да може да продължи напред като нормален човек.  

И тогава се сети за рекламата в онзи сайт! Дали наистина някой можеше да сбъдне неговото желание? Дали не бе просто поредният лъжец, искащ да се докопа до парите на своите жертви? Нямаше как да знае това, но Антон знаеше нещо друго – вече бе опитал всичко останало, което можеше да се сети, и резултатите винаги бяха едни и същи. Независимо колко щеше да му струва, той си бе наумил, че ще се види с този човек. 

Намери веднага обявата, обади му се и си уговори час за следващия ден. Магьосникът се казваше Архун и на сутринта го прие в апартамента си. Стаята, в която го въведе бе простичка и малка – имаше маса и два стола, на единия от които седна Антон. Архун се настани срещу него и започна да го разпитва с какво се занимава, какво го води при него и какво е желанието, което ще иска да му бъде изпълнено. Също така му обясни и, че трябва много внимателно да формулира искането си, защото Архун ще може да му изпълни само едно желание, а то от своя страна ще бъде необратимо. Това малко стресна нашия герой, но тогава магьосникът – очевидно славянин от някоя забравена бивша руска република – го разтресе и заобяснява, че това е неговият единствен шанс и само той може да му помогне да излезе от тази тежка тегоба. 

– Помисли си добре какво искаш да е желанието ти и помни – то няма да се случи веднага, но изпълни ли се, вече няма да има връщане назад, затова трябва да си сигурен, че е това, което наистина искаш! Архун ще го направи за теб, Архун ще те направи щастлив! 

Антон, разбира се, не беше особено въодушевен, но въпреки това накрая склони. Тогава магьосникът започна да пее някакви мантри, в стаята изведнъж притъмня, а от някъде се появи и дим. Архун го бе инструктирал, че през това време той трябва да си мисли само за желанието. Това не бе трудно за Антон, с оглед на неговия проблем и причината, поради която бе дошъл.

Изправи се, безлични човече, и стани нещо повече от това, което си! Забрави стария си живот и нека великият Агат ти помогне да се възродиш! А сега… ми дължиш 99.99 лв за сеанса. 

След това всекидневието на Антон си продължи с обичайната скорост. Той ставаше всяка сутрин с надеждата, че днес може да е началото на неговия нов живот, но всяка вечер си лягаше малко по-разочарован. Не забелязваше никаква промяна, освен в това, че дори хазяинът му – чичо Митко – вече забравяше да му се обади за неплатения наем. От сайта за запознанства бяха изтрили профила му, тъй като сметнали, че е бот, понеже никой не си говорел с него, нито го следвал. Антон си мислеше, че вече е ударил дъното на всички дъна. 

И тогава една сутрин изведнъж всичко се промени. Антон вървеше унил към работа, когато изведнъж усети нещо странно. Не беше болка, но някак имаше чувството, че тялото му се опитва да направи нещо, което досега не е правело никога. Главата му започна да се вие и той побърза да се качи в офиса. И докато пътуваше в асансьора, изведнъж сякаш пропадна! Това много стресна секретарката Лара, която пътуваше с него. Антон помисли, че просто за момент е загубил съзнание, докато Лара не започна да вика. Това стресна и него и той започна да се оглежда, и изведнъж видя, че тялото му е изчезнало, а на негово място се е появило едно огромно кубче! Да, той също не можа да повярва първоначално, но после се погледна в огледалото на тавана на асансьора и видя, че наистина е станал едно огромно желирано кубче! Какво му се случи? Как е станал кубче? Лара защо не престава да крещи?! По този начин секретарката събра пред спрелия асансьор целия офис, хората я попитаха какво се е случило и се недоумение гледаха към кубчето, което стоеше до нея. Те не разбираха нищо през нейните хлипания и тогава Антон се опита да проговори. Неочаквано, но му се получи и тогава се случи нещо още по-неочаквано! Хората го забелязваха! Изведнъж вече всички му обръщаха внимание. Побързаха да го вкарат в нещо голямо от страх да не се разпадне. Антон все още се чувстваше по неопределен начин, но притеснението му вече изчезваше и даваше място на нещо ново, нещо, което не бе изпитвал никога – удоволствието от това цялото внимание да е върху него. 

Всички го разпитваха какво се е случило, как се е превърнал в това. Жени се редяха на опашка да го разпитват как е стигнал до етажа им и може ли да се превръща в други форми. Той опита, но единственото нещо, което можеше да направи, е да се разбие на по-малки кубчета и да променя цвета си. Това не отказваше хората да си общуват с него, напротив – идваха все повече и повече. Скоро новината се разнесе и започнаха да идват хора не само от сградата, но и от целия град. Няколко медии, включително и националните телевизии, бяха дошли и се надпреварваха да му направят снимки и вземат интервю. Много жени искаха да разберат и твърдината на тези кубчета и го канеха на вечеря. И това караше Антон да се чувства специален. Единствен. Никой вече не говореше за мързеливия и неугледен Георги. Родителите му дори започнаха да му се обаждат. Павел също идваше и нещото, което най-много радваше Антон, бе фактът, че той е предпочитан за първи път пред своя по-малък брат. И не само пред него, но и пред всички останали. 

Дните се редяха, той постоянно се занимаваше да показва разнообразните си цветове и различни по големина кубчета на хората, а те се дивяха. Единственият проблем, който намираше във всичко, бе това, че не можеше да се върне обратно към човешката си форма. Бе помолил няколко пъти да намерят Архун, но магьосникът бе изчезнал и сякаш никога не беше съществувал. Това малко притесни Антон, но тези мисли бързо изчезваха при вида на поредната пищна жена, искаща да й обърне внимание. Но това внимание се изчерпваше с това само да си говори с тях, а това скоро му доскуча. Вече не искаше постоянно да го излагат като някакъв урод от цирка, не искаше да му взимат постоянно интервю. Една телевизия дори го снимаше 24 часа в денонощието, което му дотягаше. Но въпреки това се успокояваше, че все пак има постоянното внимание на всички. 

Но един ден забеляза нещо странно – имаше по-малко посетители от обикновено. Помисли си, че вероятно е заради лошото време, тъй като навън валеше доста силен дъжд. Но два дни по-късно хората бяха намалели наполовина, а след седмица почти никой не се сещаше за него. Той не знаеше какво се случва, дори предаването за него го бяха спрели и всички камери си бяха заминали. Вече не идваха пищни девойки, които искат да се запознаят с него, а само чистачката Зорка, която му каза, че в съседния град човек се е превърнал в локва вода и всички отишли да видят различните форми и струйки, които можел да прави. Родителите му не го бяха търсили от поне седмица. Това го притесняваше много и Антон започна да мисли за различни начини, чрез които да върне обратно старата си човешка форма. Но никой от тях не постигаше крайния резултат. Вече искаше от дъното на цялата си душа да се върне до онзи безразличен и никому неизвестен Антон, който бе преди няколко месеца, но една вечер – след поредица от мъчителни опити, в които му помагаше Зорка – той си спомни това, което Архун му бе казал – че веднъж сбъднало се, желанието му, няма да има връщане назад. 

Това обезвери Антон и той реши, че няма какво друго да прави, освен да чака заедно със Зорка края на света. Докато един ден синът на Зорка – Колян – не се появи. Беше изпратен в стаичката от майка си, за да я изчака да й свърши смяната. 

– Какво си ти? 

– Аз съм Антон, приятно ми е. 

– На мен ми приличаш на желирани бонбони. Вкусен ли си? 

– Не знам – озадачен отвърнал Антон. 

И докато разбере какво става, Колян заграби с шепа половината кубчета и ги сдъвка в устата си. Докато сладко предъвкваше малките парченца, Антон бе изплашен. Но само за малко. Не усещаше, че умира, а напротив – радваше се, че отново е център на внимание, пък било то и на стомаха на сина на чистачката. Гладът на Колян бе по-голям дори и от безличието на Антон, което го накара накрая да се насочи и към машината за снакс. 

Ако ти е харесало, разпространи публикацията сред всичките си приятели и ми помогни да стана известен 🙂

Playing it cool

Playing-It-Cool-2014-movie-poster

Той е писател, на когото е възложена задача да напише сценарий за любовна история. За негово огромно съжаление, той никога досега не се е влюбвал и не вярва в любовта. Всички негови връзки са били неуспешни, заради страха му да се обвърже и от това отново да бъде изоставен. Докато един ден не среща нея и не пламва искрата между тях… което продължава до момента, в който разбира, че е обвързана.

С помощта на своите приятели, той се окуражава, че не всичко е толкова черно, колкото изглежда, и че може да я спечели… след което леко преминава границата, но въпреки това, амбициозно не се отказва и продължава да опитва, въпреки страховете си и нейното нежелание да се случи нещо между двамата.

В крайна сметка се сприятелява с нея и всичко върви нормално, докато един ден не й казва, че я харесва и от там нейното нежелание става още по-силно. И тогава един от приятелите му казва, че секс с нея би показал какво ще се случи или той ще остане завинаги затворен в капана на любовта и никога няма да може да се откъсне от това момиче. Въпреки съветите на другите и неговите вътрешни борби, че не трябва да продължава така, той отново се вижда с нея и те… преспиват заедно 🙂 И тогава той разбира, че наистина иска да бъде с тази жена и това, което се случва между тях, не е като нещата, които са се случвали с предишните му взаимоотношения. Но, както обикновено става в такива моменти в живота, тя бързо го сваля на земята, признавайки му, че е сгодена и ще се омъжи за мъжа, с когото се среща, независимо от това, че е правила секс с него и явно не е толкова безразлична.

И тогава той разбира, че в живота понякога всички други са щастливи и за всички останали има някого, с когото да бъдат, но този някого за него липсва или по-скоро – е недостъпен. Макар и да се опитва да избяга от чувствата си, той осъзнава, че тя е единственото нещо, което желае и се опитва да я върне по всевъзможни начини, всеки от които бива отблъснат от нейното твърдоглавие и инат. При което той в един момент се отказва и решава да заживее с това, което си е в него. Докато един ден дядо му, който го е отгледал след изчезването на майка му, умира. Тогава той прочита книгата „Любов по време на холера“, дадена му от един от неговите приятели. В нея се разказва за двама души, които осъзнават, че единственият начин да бъдат заедно е да са в морето и никой да не ги притеснява с нуждите, желанията и проблемите си… И за да остане така, те слагат флаг, с който показват на приближаващите ги съдове, е са болни от холера. В този момент той се замисля и кои негови близки би искал да са на кораба, ако той е там.

Точно тогава той осъзнава, че и тя е на този кораб, но може и да не се качи, ако се омъжи за приятеля си, с когото е не толкова заради чувствата, а логиката, че той е по-сигурният избор… И така той решава да предотврати сватбата между двамата, без да знае дори дали ще стигне на време и дали ще може да я спечели… без да знае дори дали тя го обича така, както той я обича нея 🙂

Ако ти е харесало, разпространи публикацията сред всичките си приятели и ми помогни да стана известен 🙂

Deadpool

Отдавна не бях споделял мнението за някой филм, но реших, че е крайно време да наруша това мълчание 😀 Вярно, малко късно (както и в случая), но все пак се случи… 🙂

За тези, които вече са го гледали, следващите редове вероятно ще бъдат просто леко припомняне на някои забавни моменти от филма, а за тези, които не са… е, не очаквайте да е стандартен филм за герой като Батман, Капитан Америка или Железния Човек и се пригответе да видите много повече, отколкото сте очаквали след прочитането на публикацията 🙂

deadpool-poster2Главният герой във филма е Уейд Уилсън – бивш военен от специалните части, който след напускане на службата си се е превърнал в наемник, изпълняващ всякакви мръсни поръчки, докато един ден в бара, където се събират всички лоши момчета, не влиза Ванеса и двамата не се влюбват и заживяват в… разгул… 😀

Всичко за двамата върви добре, докато Уейд не разбира, че има рак и няма как да се излекува. В този момент тайна агенция му предлага да го излекува срещу малката отплата да работи за тях, спасявайки уж света. Уейд решава да опита и се подлага на тежкия експеримент, в който тялото му мутира и става неразрушимо, а лицето му… крайно не-съблазнително 😀

Така той приема името Дедпул и има една-единствена цел – не да стане герой и да спасява съществата в беда (освен ако не са малки котенца или еднорози), а да намери Аякс – човека, отговорен за деформацията му – за да може да го оправи и да се върне обратно при Ванеса. За тази цел той… прави няколко от хората му… не-мъртви 😀 за да може да достигне до някаква информация за него.

Но тъкмо когато си мисли, че най-сетне се е добрал до Аякс – по-познат на всички като Франсис – на пътя му се изпречват двама от X-Men – Колосус и Негасоник Тийнейдж Уорхед и Аякс се изплъзва, а в последствие отвлича неговата любима Ванеса.

Сега Дедпул има нова цел – не да бъде анти-герой, а да се превърне в герой, спасяващ своето момиче.

С този филм най-сетне бе отмит лошият вкус оставен от предишното участие на Дедпул (отново изигран от Райън Рейнолдс). Освен екшън сцените, които ще се харесат на мнозина, той предлага и забавен и на моменти доста груб хумор, който… все пак си струва да бъде оценен 🙂

Ако все още се колебаете дали да го гледате, вижте и трейлъра по-долу. И, момчета, 14ти февруари и 8ми март минаха, но вие все още можете да се възползвате и да убедите приятелката си да изгледате този… крайно романтичен филм 🙂

Ако ти е харесало, разпространи публикацията сред всичките си приятели и ми помогни да стана известен 🙂

Star Wars: Episode VII – The Force Awakens без спойлери

Ще бъда кратък и ясен – това не е ревю на филма, а по-скоро какво се случи преди началото му 🙂 Единственият спойлер, който мога да вкарам е, че лично за мен следващата история бе далеч по-забавна (какъв грубиян и социопат съм само) от самия филм, на който аз без малко да заспя на два пъти, но… всеки с вкусовете си 🙂

Както навярно някои от вас знаят, реших, като един истински фен на сагата, да отида на премиерата. И то не къде да е, а в София. Надявах се да има разни хора облечени в костюми на персонажи от филма, бой с лазерни мечове и т.н. Е, не останах много разочарован – имаше един Дарт Вейдър, който кръжеше наляво-надясно из мола и ту се появяваше иззад някой ъгъл; няколко джедая си спретнаха люта битка (явно единият от тях се бе обърнал към Тъмната страна на Силата) и всички се опитваха да приложат Force Push-a върху останалите, докато се бореха да стигнат или до касата, или до мястото, от където можеш да си купиш пуканки 🙂 Освен всичко останало, по едно време от някъде изникна едно доста високо момче, при което веднага го асоциирах с Чубака и реших да му изръмжа, както небезизвестният герой от филма. Уви, явно диалектът ми не бе правилния и той ме погледна доста лошо… 😀 Все пак показа „любовта“ си като се натика точно зад мен и през цялото време се буташе… И, както и преди малко установих, все още намирам оскубана вълна из някой и друг ъгъл на дрехите или косата си… 😀

Освен всички тези индивиди, се открояваше и един мъж, за когото ще ви разкажа в следващите редове. Още в началото, когато го засякох из мола, си помислих, че не е добре с главата, но си казах – „Все пак не е с костюм на сит от Star Wars The Old Republic“ 😀 Но.. за него малко по-късно.

По програма филмът трябваше да започне в 00:01 минути, но ние започнахме да влизаме едва в полунощ, което само по себе си предполагаше, че ще има някакво закъснение. Вълните от хора се трупаха на опашка пред входа на залата. Сити и джедаи дружно си помагаха и се побутваха към своите места 🙂 Аха-аха да започне прожекцията и една от служителките на Cinema City съобщи, че ще изчакаме всички да влязат и тогава ще започне филмът. Супер, все пак хората са си платили за това 🙂

И така, към 00:30-00:40 вече изгасиха светлините и започнаха да дават трейлъри на други филми. Надявах се тази част да я изпуснат, но… явно няма как без нея. И тъкмо когато вече се виждаше, че ще пуснат началните надписи на филма, изведнъж някой се изкряска. Лампите веднага светнаха, изгасиха екрана и си казах – „Край, явно няма да изгледам филма тази вечер“. Хората започнаха да негодуват, а в суматохата се чуваха възгласи от сорта на „Стани ми от мястото“, „Не е добре това, което правиш“ и т.н. Обърнах главата си надясно и какво да видя – човекът, за когото писах малко по-горе, беше в центъра на събитията 😀 Оказа се, че бил седнал на мястото на някакво момиче, което, естествено, разбрало за това и се развикало. Охраната (единствената в мола в този час) веднага дойде и започна да умолява мъжът да стане:

– Моля ви, станете от мястото на момичето, за да може да започне филмът.

– Няма да стана! – простичко каза мъжът 😀

– Ще ме принудите да използвам груба сила – опита се да изглежда страшно охранителят на киното.

В този момент нарушителят му отговори отново нещо и охраната се опита да го удари. Той, естествено се защити и го изблъска. Това явно поядоса нашият пазач и го накара да прибегне към по-крути мерки, опитвайки се да повдигне човекът седящ на чуждото място. Разбира се, методът му не бе особено удачен и вместо да го повдигне, получи юмрук в лицето. Това още повече го амбицира да се покаже като пазител на реда и опита да удари човекът, но той пак се защити и му нанесе още два удара, за които Пулев трябва да се запише на уроци, току-виж с тях ще успее да продължи наистина напред 😀

След тези юмруци охраната остана в шок до края на сцената, а хората започнаха да се надигат и да обиждат нарушителя. Някой току се провикваше „Набийте го“, друг го подкрепяше с „Изгонете го“, а трети го бяха обърнали на молби „Моля ви, махнете го, някои чакаме този филм от една година“ 😀 Много „юнаци“ решиха да отидат и лично да въздадат правосъдие, но след като разбираха срещу какво си имат работа, веднага си сядаха на местата с подвита опашка 😀 Все пак имаше няколко смелчаци, които го наобиколиха и заплашиха, че ако не се махне, ще яде бой. Той, естествено, не се махна и те го заплашиха с нещо още по-драстично – че ще яде бой след филма 😀

В този момент много от останалите зрители наизвадиха телефоните си и започнаха да снимат баталните сцени между силите на Светлата и Тъмната страна 😀 Опитах се да провокирам няколко джедая (които уж са пазители на мира и справедливостта в галактиката) да помогнат в тази тежка ситуация, но… уви, моите mind tricks умения още не са толкова развити 😀

По едно време една от служителките на Cinema City се развика истерично и едва ли не разплакана на микрофона хората да спрат да снимат с „мобилните апарати“, при което само една жена й отговори с простичкото „И какво шЕ ми напрайш ма?“ и нейните усилия приключиха с неуспех 😀

В крайна сметка, след около 30тина минути борба с несправедливостта и жестокостта, момичето, на чието място бяха седнали, каза просто „Не постъпваш човешко“ на мъжът, седящ на мястото й продължи: „Всички вас чакат, за да почне филма“. Което не бе точно така, защото всъщност вече всички чакаха тя да си тръгне и да спре да се оплаква… 😀 Което тя в края на краищата направи 🙂

Ако ти е харесало, разпространи публикацията сред всичките си приятели и ми помогни да стана известен 🙂

Какво би станало, ако… част втора

Реших да създам нова категория „Вътрешнозаводски хумор“, в която ще публикувам това-онова от дебрите и потайните места на софтуерните компании. Новата случка е – какво би станало, ако софтуерна фирма получи оферта да създаде софтуер за изстрелване на атомна бомба 😀 Ето и накратко събитията, които най-вероятно ще последват:

Ден 1 – офертиране: Sales manager-a на фирмата, ровейки се из фейсбук, ще открие, че Северна Корея си търсят компания, която да създаде софтуер за изстрелване на първата им истинска атомна бомба. Въодушевен от това, без да се бави и много-много да мисли (тъй като знае, че единственият компютър с връзка към интернет в тази свободна държава е на Ким Чен Ун), веднага се свързва с диктатора на азиатската страна предлагайки му за няколко часа и срещу скромна сума да му направят малка демо версия, с която да покажат огромния потенциал на капиталистическия строй.

Ким, естествено, проклина капитализма и му заявява, че не работи с неверници. Но sales manager-a не се отказва и заявява в шифровано писмо, че фирмата му винаги е подкрепяла социализма и диктатурата, като прикача и файл със снимка на шефа си, неговия кабинет и портрет на севернокорейския диктатор над главата му.

Ден 2 – договор: След като никоя друга компания не се свързва с него, Ким Чен Ун няма друг избор и се съгласява да работи с неверниците. Сключват договор, като едно от условията на диктатора е да се пратят PM-а* и TL-a* на програмистите на среща с него в Северна Корея.PM-те теглят чоп кой да бъде изпратен. PM1 (ще разберете по-късно) печели невероятната възможност да вземе този проект. Набързо преглежда свободните ресурси на фирмата, и за да не е единственият прецакан, вкарва половината от тях в проекта. Всички са много въодушевени. Правят си тайна стаичка в едно от помещенията на офиса, в която изучават вудо магии, с които да си отмъстят на sales manager-a.

Ден 3 – срещата: Ким Чен Ун развежда гостите си из най-забележителните места на своята страна – сградата за разпити, тази за мъчения и гробищата. Всички са дълбоко впечатлени и с нетърпение очакват започването на проекта 😀

Ден 25 – представяне на демото: Тъй като великият диктатор и слънце на всички народи не хареса идеята да му покажат просто няколко готови странички за демо, PM-ът и TL-ът решиха да направят приложение за изстрелване на… филии от тостер. Ким бе много щастлив… че за първи път през живота си виждаше тостер 🙂 Така софтуерната компания спечели проекта (да не забравяме и че бяха единствените готови да работят със Северна Корея).

Ден 30 – стартиране: PM1 тъкмо дописвайки завещанието си влиза в среща с екипа, който ще работи по проекта и им съобщава, че от днес нататък те ще се занимават с нещо, което ще промени целият им свят. Всички отново са много въодушевени и с интерес попиват всяка дума, казана от РМ1 за каторгата, мъченията и гробищата, които той е видял в Северна Корея.

Ден 40 – име на проекта: Оперативният директор на фирмата се сеща, че не е дадено име на проекта и веднага праща телеграма на Ким (вече си говорят на малки имена), за да разбере как ще се казва. Така проектът получава името „Чарлстон“ – на подводницата, която Арманд Асанте управлява в любимия на диктатора филм „On the beach“, в който светът е разрушен от атомни бомби.

Ден 100 – създаване на проекта: Работният процес тече с пълна сила. Ким Чен Ун е дал възможност да се ползват обикновени бомби и програмистите вече са унищожили няколко малки градчета в Северна Корея в опитите си да изградят правилния алгоритъм за траекторията на бомбата. Естествено, екипът е почти подновен след второто унищожено по погрешка селище, тъй като половината от тях са пратени на почивка в един от санаториумите за чукане на камъни в близост до Пхенян.

Ден 172 – финална фаза: Всичко изглежда почти наред и е готово да бъде дадено на QA-ът да тества. PM1 предпочита да не ползват вече истински бомби, след като за трети път му се наложи да си избира нов TL.

Ден 213 – тестване: QA-ът получава най-сетне възможност да тества с истински данни. За съжаление не разбира правилно заръката на PM1 да тества с тестови цели и слага мястото на офиса на фирмата за цел. Така откриват първият бъг, след като вместо офисът е унищожена колибата на домашния любимец – маймуна – на Ким Чен Ун. РМ1 е поканен на дългосрочна визита в сградата за мъчения на севернокорейският лидер.

Ден 248 – предаване на проекта: Проекта е предоставен на Ким Чен Ун и той решава веднага да го изпробва, поставяйки за цел футболното игрище на вече бившия си любим севернокорейски отбор, загубил позорно в азиатската лига от един отбор от Виетнам. За нещастие един бъг, пропуснат от QA-а, праща бомбата в изкуствения язовир на диктатора, пълен с пирани. Това много разстройва Ким, който за втори път губи нещо любимо заради този проект. QA-ът и PM2 са пратени да правят компания на РМ1 в сградата за мъчения.

Ден 281 – заплахата на САЩ: Проблемът е поправен и Ким спокойно си взривява всичко, което пожелае. Обама и неговите другари разбират за това и заплашват диктатора, че вече няма да играят с него на League of Legends, ако не им каже как го е постигнал. Той се разгневява на това им изискване – все пак това е любимата му игра и ако още нещо трябва да загуби заради този проект, то по-добре да са тъпите му приятели и им обявява война!

Веднага дава заповед да се направи корекция в кода, която да изстрелва атомни бомби, а не обикновени. След като всичко е готово, той натиска голямото червено копче…

Пет минути по-късно PM3 е пратен да разучава морското дъно, а TL5 открива, че вместо кода за атомната бомба е сложен този за филийките и тостера. Оправя всичко, но за да не отиде и той при другите, казва, че най-вероятно е имало хардуерен проблем и моли Ким Чен Ун да опита отново. Диктаторът не вярва и иска QA10 да тества преди да се прави нещо наистина. QA-ът, все още незапознат напълно с проекта, решава да въведе същите координати, които въвежда и Ким Чен Ун, но по погрешка (всичко е написано на корейски) за изпращач слага САЩ, а за получател – щаб квартирата на Ким Чен Ун.

20 минути по-късно диктаторът разбира, че атомната бомба е всъщност боядисан балон с вода и решава да се прави, че нищо не се е случило, за да не му се подиграва отново Меркел 😀

Легенда
Project Manager – или в по-прост вид – баш-шефът на проекта – той го отнася и той решава какво да се прави;
Team Leader – друг баш-шеф, отговаря за работата на дадения екип

Ако ти е харесало, разпространи публикацията сред всичките си приятели и ми помогни да стана известен 🙂