Архив на категория: Разкази

Човекът с маската

Надали има някой, който да не е чувал вече тази история. Но навярно едва малцина са тези, които са я научили от човекът, за когото ще ви разкажа в следващите редове.

Един ден се разхождах из парка, мислейки си колко бързо отмина и това лято. Разхождайки се, стигнах до едно съвсем спокойно и скрито сякаш от околния свят място, където можех да остана насаме с мислите си. За добро или зло, не след дълго до мен седна един старец. Дори не попита свободно ли е и дали може да седне, просто се настани колкото може по-удобно и от нищото за почна да ми говори.

На пръв поглед изглеждаше съвсем обикновен старец, който, като всеки на неговата възраст, все пак е леко чалнат и навярно видял не малко неща през съществуването си. Реших да не възразявам срещу това, че не ми трябва сега чуждо внимание и да го изслушам. Все пак и аз някой ден сигурно ще гоня така младите хора от пейките из парка, опитвайки се да си побъбря пак с някого. Да си спомня за младините.

Историята си започна още от съвсем далеч – как бил млад и колко голям му се струвал светът. Имал мечти. Искал да намери своето място под слънцето. Мислел си, че всеки човек е предопределен за нещо и един ден, рано или късно, той го открива и тогава животът му се изпълва със смисъл. Но на него не му се чакало. Искал на момента да го намери и да се устрои. „Както всеки млад човек, разбира се“, усмихна се той и сякаш сам на себе си се присмиваше.

И макар и да не се страхувал от нищо, той не знаел нищичко за света. Животът му до тогава бил песен. Никога не срещал зло, той си мислел, че това е само някаква дума, използвана в приказките, за да плаши малките деца. Мислел си, че всички хора са като него – нежелаещи да нараняват никого и винаги готови да помагат в нужда.

Мечтите си той не криел от никого. Споделял ги на всеки, дори и непознат. Не мислел, че някога някой ще се опита да ги открадне или унищожи. Мислел единствено за това как да ги осъществи. Намерил си бързо работа, с която да може да се прехранва, докато кроял планове за бъдещето си. Не след дълго около него се заформил кръг от хора – на пръв поглед добри – които той наричал свои приятели.

Мислел си, че животът не може да бъде по-хубав от това. В работата преуспявал – бил повишен, вече думата му тежала. Намерил си дори и приятелка: „Лина. Тя изпълни дните с цвят, какъвто досега не бях виждал“, замислен навярно за отминали моменти ми каза той. И в този момент лицето му се намръщи, а очите потъмняха.

– Но запомни едно от мен, момче – точно когато си най-щастлив, животът ще те шамароса, за да ти покаже, че не трябва да летиш много из облаците.

Дните се превърнали в месеци, месеците – в година. Той бил все още млад, а мечтите му – живи. Не се оплаквал от нищо. Имал хубава работа, добри пари, приятелка до себе си. Хора, на които си мислел, че може да разчита. Един от тях бил Самуил. Запознали се на работа. Сприятелили се не след дълго. Преживявали тежките моменти заедно. Той винаги бил насреща, когато Самуил изпаднел в беда. А това не ставало рядко. Самуил имал не един порок, заради които много често шефът им е бил напът да го изгони. Но добрият ми разказвач винаги бил там, за да му помогне и да го защити. Защото той не мислел, че Самуил е лош. Не мислел, че някой въобще може да бъде лош. А и за какво са му на този свят лоши хора? Кой би искал да наранява другите и да извлича удоволствие от тяхното страдание?

Скоро на това нещо нашият герой намерил отговор. Един ден станала авария в завода, в който работел. Някой забравил да изключи една от машините и тя прегряла, взривила се и след нея, като в домино, всички останали машини също изгорели. За щастие ранени нямало, но след не дълго разследване разбрали кой е виновникът.

Самуил обичал нощните смени. Нямало много хора, а той можел спокойно да си пийне, без никой да му пречи. Обикновено с него дежурял приятелят му – трябвало да има и някой по-висш, за да наблюдава дали всичко е наред. Но тази вечер Самуил го отпратил, казвайки му, че нищо лошо няма да се случи. Но алкохолният делириум, в който бил изпаднал, му попречил да изключи една от машините, в следствие на което се стигнало и до злополуката.

Бързо двамата били извикани при шефа. И още по-бързо Самуил обвинил своя приятел за случилото се. А той нямало какво да каже – бил виновен. Съответно – уволнен.

Не му тежало толкова това, че са го уволнили, колкото – че неговият най-добър приятел го предал и излъгал дори, когато се стигнало до момента, в който трябвало да разкаже как се е стигнало до инцидента.

Дните се редяли. Не било лесно да се намери работа, особено с такова резюме като неговото. Но въпреки това той не спирал да мечтае за бъдещето. Все още виждал ясно целите си и с всеки изминал ден се опитвал да се добере с тях. Бил щастлив, че въпреки всичко Лина е до него.

Но и това скоро щеше да се промени…“. Тя спряла да му говори. Спряла да го търси. И той, като всяко наивно момче, започнал все повече да я търси и да се чуди какво става, да се опитва да промени нещата, търсейки проблема в себе си и мъчейки се да разбере къде е сгрешил. Докато един ден не разбрал – тя си намерила друг. Той имал работа, пари. А Лина искала сигурност, която, според нея, можела да бъде постигната единствено с наличието на пари.

Един ден, също като мен, се разхождал из парка. Потънал в своите мисли, чудейки се защо светът е толкова лош. „Каквото и да мислиш, както и да живееш, трябва да приемеш едно нещо – рано или късно животът се стоварва върху теб като влак, летящ с невероятна скорост. И ти не можеш да направиш нищо. Точно тогава започваш да живееш, да виждаш действителността такава, каквато е всъщност. Осъзнаваш, че никой няма да се съобразява с теб и че всеки по всяко време може да ти забие нож в гърба.

Седнал на една пейка, а до него се появил някакъв старец. Започнал да го разпитва защо е толкова омърлушен, след като животът е още пред него и ще има още милиарди причини да изглежда толкова зле, колкото сега. Той му разказал какво е станало с него през последните месеци, а старият човек просто се засмял:

-Нима очакваш да е по-различно? Разбира се, че хората са такива. Всеки играе някаква роля. Колкото и да изглежда друго, рядко ще срещнеш някой, който да не се преструва на такъв, какъвто не е. Хората са страхливи същества, егоисти! Биха направили всичко, стига да знаят, че това ще доведе до нещо добро за тях.“

-Но това значи ли, че биха наранили някого?

-Разбира се! Затова всеки носи някаква маска. Малко или много всеки е получавал или нанасял някакви удари. И маската им служи именно за това – да ги предпазва. Или поне те така си мислят, хаха.

-От къде мога да намеря такава маска?

-Не ти трябва, момче – казал старецът. – Досега се оплакваше от това какво ти се е случило и какви са били хората в живота ти. А сега – искаш да станеш като тях!

-Така поне ще мога да се предпазвам…

– Добре, ще ти кажа тогава каква е тайната. Маски не се купуват. Ти сам трябва да си я създадеш. Но внимавай. За да изглежда всичко достоверно, тя трябва да прилича максимално на теб, но с леки разлики.

– И как мога да я направя?

– Като започнеш да правиш това, което правят и другите. Лъжи, бъди лицемерен, изневерявай! Това ще те направи един от тях, така ще бъдеш защитен.

Така и направил. Намерил си нова работа, на която бързо започнал да се издига. Но след себе си оставял диря не от приятели, а от смачкани и наранени хора. Използвал всичко и всеки, за да може да постигне това, което целял. Но целите му не били неговите мечти. Той вече не мечтаел. Погребал всичко невинно и наивно в някакво малко кътче от себе си. Толкова малко, че да не може да бъде достигнато от никого. Да не може да бъде наранено.

Ден след ден маската започвала да се изгражда и да го обхваща. Имало моменти, в които искал да я махне, за да разбере дали случайно пък не греши. Дали пък хората, които сега са в живота му, не заслужават да бъде честен и добър с тях. Но точно в такива моменти маската сякаш осъзнавала какво си мислел той и се впивала все повече в него.

И както обикновено става, съдбата го срещнала отново със Самиул. Човекът имал нужда от работа. Изхранвал жена и деца. Вече бил друг, не пиел, не лъжел. Но може ли човек да забрави сторенето от някого? Какви сили са нужни, за да преодолееш гнева, яростта и обидата и да подадеш ръка? Вероятно такива, каквито нашият герой не притежавал. Отхвърлил молбата на Самуил и го оставил насред нищото, с гладно семейство.

– Това ли заслужават хората? – попита ме старецът. – Както казва една стара поговорка – каквото посееш, това ще пожънеш. Но тогава не сме ли всички обречени по един или друг начин? Няма безгрешни хора. Всеки през живота си е правил злина на някого. Това значи ли, че всички ги чака една и съща съдба – да се оставят на милостта на хора, приличащи на самите тях. Безмилостни и жестоки.

Не знаех какво да му отговоря и реших да го попитам носи ли още маската.

– Да, макар и отдавна да осъзнах, че тя е непотребна. Че с нея човек може да си навлече единствено повече неприятности, отколкото облаги. Каквото и да правиш, не трябва да носиш такава маска. Тя единствено ще те изкриви, ще те накара да забравиш за това какъв си!

– Но нима другите не носят маски? Нима и те не са забравили?

– О, забравили са. Но има и хора, които не носят маски. Те са истински, но трудно откриваеми. И въпреки това заради тях си заслужава да опиташ да бъдеш и ти като тях. Маската ще те предпази, да. Но тя ще те отчужди от другите. Ще те направи самотен, защото ти няма да имаш силите и смелостта да се довериш на някого. Постоянно ще мислиш, че всеки е с теб, само защото има някаква изгода от твоята личност. И това ще те кара да бъдеш първия, който ще забие нож в гърба на хората около себе си. Но не всеки от тях го заслужава.

Тогава той махна маската си. И изпод нея се появи едно безформено лице. Лице, показващо човешкото унищожение. Макар и да бе останала човещинка у него, то тя бе толкова малка и незначителна. Маската бе свършила добре своята работа. Бе го променила, извратила.

– Не допускай да се превърнеш в мен… Живей… Мечтай… Падай и ставай, бори се… Животът е като влак, който минава през теб. Като плесница, от която лицето ти по един или друг начин се обезформя. Но не се поддавай на страха. Учи се от грешките си, но никога не предавай тези, които смяташ за близки. Отмъщението не е решение на нещата. Никога не слагай маската…

С тези думи старецът стана и както се появи от нищото, така и изчезна…

Ако разказът ви е харесал, коментирайте или натиснете на бутона „Харесва ми“ отдолу…

Ако ти е харесало, разпространи публикацията сред всичките си приятели и ми помогни да стана известен 🙂

Кошмар

Беше слънчев пролетен ден и той беше седнал в любимото си кафене „Утопия“. Харесваше го, защото покрай това заведение му се струваше, че се изсипва целият град. Обичаше да гледа тълпите от хора, които сновяха на всички посоки, като някакви мравки. Това го разведряваше и го караше да спре да мисли за собствените си проблеми. Нещо, което жадуваше повече от всичко. А и кой не би искал да избяга поне за малко от злочестините, които му се случват?

Днес времето бе чудесно и не само той го бе забелязал. Мнозина бяха излезли, за да се зарадват на слънцето, което се появяваше отново за първи път от много месеци насам. Децата играеха, влюбените се радваха един на друг, а старците усещаха живота за пореден път чрез слънцето и младите хора около тях. „Какво спокойствие излъчва това място… Толкова много съдби и животи се преплитат тук, без никой от нас да го осъзнава, а същевременно сякаш нищо не се случва и всичко е едно и същ всеки ден“, мислеше си той, отпивайки от чашата топло кафе, която сервитьорката току-що му бе донесла.

Докато се взираше в тълпите от хора, които бързаха насам или натам и минаваха покрай него, той усети с периферното си зрение, че някой като че ли го наблюдаваше. Отначало си помисли, че си въобразява и най-вероятно е просто някой стар познат, който е решил да седне в същото кафене и на когото не възнамеряваше въобще да обръща внимание, независимо кой е, защото това си е неговото свободно време и не иска никой да му го нарушава. Но неприятното усещане, че някой го наблюдава се засилваше все повече и този човек сякаш напук не спираше да го гледа. „Е, добре, ще видя кой е този нахалник, за да спре да ме гледа!“, помисли си той и обърна глава от прозореца. Погледна лошо напред и видя, че срещу него на съседната маса не стои някакъв познат, а някаква жена, която го гледаше и му се усмихваше. За момент той леко се ококори невярващо и се смути за това, че я погледна лошо. Но в следващия реши, че би било добре също да й се усмихне, за да не я обиди. Определено тя идваше за първи път в кафенето. В противен случай досега щеше да я е видял и запомнил. От нея струеше някакво излъчване и спокойствие. Несъмнено бе и красива, макар че той не си падаше особено по сладникавия тип момичета, към които тя определено принадлежеше. Но имаше нещо в нея, което го привличаше. Тя бе като излязла от онези модни списания, които по-малката му сестра си купуваше, и в които се опитваха да убедят жените, че могат да заприличат на хората от снимките. Момичето, стоящо срещу него, бе точно такова – имаше дълга руса коса, която свободно се спускаше назад, ярко сини очи, приличащи на небето, когато е озарено от слънцето, и сочни устни, от които не един и двама ухажори са били омаяни. А усмивката, която притежаваше, го караше да забрави за всичко. Дори и за това кой е. Докато си мислеше това, обаче, момичето плати сметката си и си тръгна.

Днес бе мрачно и дъждовно. Хората бързаха да се приберат по домовете си, а той бе отново в „Утопия“. Но този път не беше дошъл заради тълпите, минаващи покрай заведението, а заради русокосото момиче от миналия ден. Надяваше се да я види отново, да не е била просто някоя туристка, която е дошла в града да го разгледа и си е заминала. Сервитьорката и днес му сервира любимото горещо кафе, като и този път се опита да го заговори, но той дори не я погледна. Нямаше нищо против момичето, просто той не бе от особено разговорливите. А и днес я чакаше. Беше седнал на същата маса, на която бе и вчера. Дали отново щеше да се появи?

И в точно този момент я видя да сяда на масата срещу него. Тя го погледна и му се усмихна мило. Той веднага побърза да извика сервитьорката, преди нея, за да може да й поръча това, което бе пила вчера. Неочаквана реакция и за него самия. Досега никога не беше правил нещо такова. Та той дори се стесняваше да говори с жени и беше абсолютно сигурен, че когато се осмеляваше, лицето му поруменяваше. Но сега го направи. Някакъв вътрешен инстинкт му бе подсказал, че трябва да направи тази първа крачка, за да може да се запознае с нея. Нещо, което той искаше още от първия миг, в който я бе видял.

—  Тя ви благодари за кафето и попита дали бихте искали да седнете на масата й, за да може по някакъв начин да ви се отблагодари – съобщи сервитьорката леко троснато.

Той погледна към момичето, стоящо на съседната маса и тя отново му се усмихна. Не очакваше, че ще го покани на масата си. Но сякаш нямаше нищо против.

—    Здравей, аз съм Надежда. Много ти бладоря за кафето, което си ми поръчал.

—    Приятно ми е, казвам се Петър – отвърна леко смутен от факта, че тя без грам притеснение се запознава с него. – Видях ви, че вчера пихте такова и си позволих днес да поръчам вместо вас, с надеждата да сте също толкова лъчезарна, колкото и вчера, въпреки лошото време навън.

—    Много мило от твоя страна – усмихна му се Надежда. – И моля те, не ми говори на вие. Казвай ми Надя или Надежда, или както решиш, но не и „вие“!

Петър прекара дълги часове в разговори с новата си приятелка Надя. Изумяваше се тя колко е умна и как за всяка тема има какво да каже. Когато тя каза, че трябва да става, той вече с нетърпение очакваше следващата им среща.

Днес слънцето отново се беше появило и носеше със себе си всичките радости на живота. Петър обаче не го забелязваше, нито се вглеждаше в хората, както преди. Той очакваш само едно – Надя отново да се появи.

—  Хей, мечтателю, липсвах ли ти? – появи се изведнъж от нищото тя и седна срещу него.

—  О, ами не… искам да кажа да. Бях се загледал в тълпата около бара – малко стреснато отговори той.

—  Забелязах още първия път, че обичаш да гледаш хората, които минават от тук. Да не би да воаьорстваш? – шеговито попита тя.

—  Не, разбира се – леко обидено отвърна той. – Когато ги гледам, някак се успокоявам. Виждам как са забързани или притеснени, щастливи или влюбени. Това ми подсказва, че все пак не съм само аз на този свят, който може да изпитва нещо такова.

—  Разбира се, че не си. Всеки го прави, но надали ги гледаш само заради това. Не ми приличаш на такъв тип човек – който търси в другите частица от себе си.

—  Права си. Но да не говорим за това.

—  Сега ми стана интересно… Знаеш ли, че уча психология? От малка обичам да опитвам да разбера даден човек само по неговото държание и отговори. Но ти ми приличаш на такъв, който трудно би позволил на някого да го опознае.

—  Не е така, аз съм лесен за разбиране. Воаьорствам и тайно се присмивам на хората, че не са по-добри от мен – пошегува се той.

—  Явно притежаваш и някакво чувство за хумор. Видя ли – дори и да си мислиш, че си лесен за разгадаване, човек винаги може да открие нещо ново за теб, което досега не е знаел.

„Дали да й разкажа защо съм все тук? Ако го направя, може да ме помисли за откачалка, все пак това не е кой знае какво… Но пък каза, че е психолог, вероятно ще е хубаво, ако споделя с някого, а и не изглежда толкова лоша“, мислеше си той, докато се чудеше дали да й каже истинската причина, поради която идваше в „Утопия“, за да наблюдава живота навън.

—  Добре, искаш ли да ти кажа истинската причина, поради която идвам тук?

—  Разбира се, нали затова те попитах – отвърна с интерес тя.

—  Както ти каза, успокоява ме да гледам как хората преминават покрай мен. Не мога да ти обясня точно защо. Може би заради обстановката тук – виждаш колко е спокойно и почти безлюдно в това заведение, а отвън животът е забързан…

—  Да, иии…

—  Ами от известно време имам странен сън, който много ме напряга. Всяка вечер сънувам едно и също и засега това е единственото нещо, което малко ме измъква от мислите ми за този кошмар.

—  Кошмарите са нещо често срещано сред хората, които имат натоварен живот. Помниш ли нещо от него?

—  Много малко. Единственото нещо, което си спомням, е как някакви хора с бели манти ме водят в някаква зала. Аз се дърпам, а те ме хващат все по-здраво и здраво. Знам, че трябва да избягам от тях, но не мога. Тези хора искат да ми направят нещо, но аз само това помня.

—  Интересно. Знаеш ли, че има хора, които могат да контролират сънищата си? Това, обаче, става много трудно. За целта може би ще ти трябват тренировки, покрай които ще натрупаш опит, който ще ти е нужен, за да управляваш съня си. А това е много важно, защото така ще можеш да разбереш нещо повече за кошмара, който сънуваш, и евентуално дори ще успееш да се пребориш с тези хора, както и с него съответно.

—  Ти можеш ли да ме научиш как да се справям с това? – запита той с надежда, че кошмарът му най-сетне може да спре.

—  Да.

Минаваше ден подир ден, а двамата се виждаха постоянно в „Утопия“. Надя помагаше на Петър да се пребори с кошмара си и му даваше съвети какво да прави следващия път, когато се го сънува. Покрай желанието и на двамата да се преборят с този проблем, неусетно се сближиха. Петър усещаше как тя може да е не само спасение от съня, но и от меланхоличното му настроение, което винаги е имал. Срещите им там се превърнаха не просто в начин да се справи с кошмарите си, но и да се промени. Всеки път те оставаха до по-късно, като през повечето време се забавляваха. Покрай нея той забравяше за всички лоши неща, с които досега се бе сблъсквал.

Денят отново бе слънчев. Хората – щастливи. Петър – учудващо бодър. Бе сънувал отново същия кошмар, но знаеше, че е на път да разреши този проблем. Очакваше с нетърпение Надежда да се появи. Вече не мислеше за нищо друго, освен за нея. Единствената причина, поради която беше всеки ден в заведението, бе тя. Толкова много време бе минало, откакто се запознаха, че той почна да се пита дали не е време да я покани да излязат някъде другаде. Искаше да прекарва цялото си време с нея. Само така сякаш кошмарите щяха да спрат. Усещаше, че тя е ключът за разрешаването им.

—  Хей, пак си се размечтал май, а? – запита тя, появявайки се отново като че ли от нищото. Това беше най-странното за него – никога не виждаше от къде идва. Просто се появяваше от някъде и го поздравяваше. – Да не би да си се справил вече с кошмара си?

—  Все още не, но съм сигурен, че съм на правилния път. И то благодарение на теб!

—  Радвам се, ако е така. Знаеш добре, че искам най-доброто за теб. Помниш ли какво сънува снощи? Има ли нещо ново?

—  Да, този път видях, че ме водят в някаква зала и единият от тях искаше да ме дупчи със спринцовка. Но не знам дали искаше да ми вземе кръв, или да ми вкара нещо в тялото. И още нещо – и ти беше в съня ми. Не те видях, но знаех, че си там.

—  Интересно… Може би това е някакъв опит на подсъзнанието ти да ти помогне да се справиш със съня. Нали разбираш – вкарал си ме в него, защото аз ти помагам с него тук, разговаряйки, и някак умът ти е успял да ме вкара и в кошмара ти, за да мога да ти помогна и там. Радвам се, че имаш напредък. А още повече се радвам, че си по-ведър от обикновено.

—  Това е само и единствено заради теб, Надя. Ти успя да ме измъкнеш от състоянието, в което бях преди да се запознаем. Научи ме как да се справям с кошмара си, който не ми даваше покой много дълго време.

—  За всичко си виновен само и единствено ти. Ако ти нямаше желание да се промениш, вероятно никой нямаше да ти помогне. Сега, обаче, ще трябва да те оставя. Имам работа и вече дори закъснявам. Съжалявам, че така рано си тръгвам, но нали знаеш – понякога се налага.

—  Да, разбира се, няма проблеми – малко натъжен отвърна Петър. – Преди да се разделим, може ли да те попитам нещо?

—  Разбира се. Нещо станало ли е?

—  Ами не, просто искам… но не ме разбирай погрешно и не се стряскай…

—  Почваш да ме притесняваш така. Да не би нещо свързано с кошмара ти?

—  Не, не. Просто се чудех… искам да те попитам… искаш ли да излезем утре някъде? Все тук се виждаме, а съм сигурен, че има и други места, на които можем да се забавляваме.

—  Разбира се – усмихна му се Надежда. – Нека да се чакаме пред „Утопия“ утре по това време?

—  Добре, с нетърпение чакам да се видим утре – щастлив от положителния отговор, той стана и я прегърна.

—  Хей, спокойно, няма да изчезна. Утре отново ще сме заедно и спокойно ще можеш да ми разкажеш за съня си. А и да ме прегърнеш, ако отново пожелаеш.

—  Ще те чакам.

—  Добре, до утре тогава.

—  До утре…

***

—  Трябват ми още хора! Не мога да го държа сам! – извика мъжът с бяла манта, който държеше Петър.

Петър се опитваше да се отскубне от него, но не успяваше. Този човек бе много силен и не му позволяваше да се мръдне. Усещаше как силите го напускат, но не искаше да се оставя в ръцете му, трябваше да намери начин да се отскубне. „Ще го настъпя“, и в този миг Петър направи точно това. Здравият мъж, облечен в бяло, извика от болка и го пусна.

—  Къде си мислиш, че отиваш, Пешо? Ела при нас, няма да ти направим нищо лошо – препречвайки пътя му за бягство каза друг, който бе облечен в същата униформа. – Знаеш, че това е за твое добро.

И в този миг Петър бе обграден от няколко човека, които го понесоха към някаква зала. В нея първия, който бе настъпил, взе някаква спринцовка, а другите започнаха да приготвят дясната му ръка за среща с острата игла. Петър се оглеждаше навсякъде. Търсеше помощ. Знаеше, че не е сам. Знаеше, че Надежда е там. Може би се опитваше да стигне до залата и да му помогне. Да спре по някакъв начин тези хора да правят това, което искат да направят с него.

—     Готов ли е пациентът? – чу се от някъде гласът й.

—     Да, доктор Димитрова.

„Доктор?! Тя е с тях?!“

—  Добре, дайте ми спринцовката. Дано този път всичко мине нормално. Хайде, Пешо, знаеш, че е за твое добро.

***

Този път кошмарът бе по-реален от всякога. И сега знаеше, че и Надежда участва в него. Но ролята й бе много по-различна от тази, която той си представяше, че съзнанието му й е отредила. Надяваше се тя да има отговори и за това, за да може да му помогне да се справи. До преди дни си мислеше, че му остава малко да се справи с кошмара си, а сега… сякаш потъна още по-дълбоко в него.

Петър вече виждаше „Утопия“ и започна да търси Надя с поглед на всички страни. Нея, уви, я нямаше. И точно в този момент я видя, точно пред заведението. Оставаха му броени метри до нея, когато изведнъж усети как нещо се врязва в тялото му с невероятна сила…

—  Спокойно, Пешо, тук съм.

—  Надя? Какво стана? – попита още неразбиращо той.

—  Нищо, ти току-що се събуди.

—  Да, но… как? Какво стана? Последното, което помня, бе как ти ме чакаше пред „Утопия“ и…

—  „Утопия“? Сънувал си. Не помниш ли?

—  Кое?

—  Пешо… От близо година ти си в нещо като кома. Много доктори се опитаха да ти помогнат, но безуспешно. Затова и преди няколко месеца те изпратиха тук, в психиатричната ми клиника. Аз лично се заех с теб и съм твоят доктор.

—  Психиатрична клиника… Значи никога не сме били в „Утопия“?

—  Не, не сме били. Всъщност с теб дори не се и познаваме официално. През всичкото време ти спеше и спеше, а ние по всякакъв начин се опитвахме да те събудим.

—  Не, лъжеш ме! Отново се шегуваш с мен!

—  Дали? Кажи ми какво помниш от нашите срещи.

—  Ами хората…

—  Хората. Спомни си едно лице, което си видял. Например, на сервитьорката.

Петър се опита, но не можа. Толкова много пъти бяха там, а той нито веднъж не я бе погледнал в лицето. А и да го е правил, не го помнеше.

—  Но… ние бяхме там. Аз ти разказвах за кошмара си с хората с белите манти…

—  Които те водят в някаква зала и ти бият инжекции?

—  Да! – с надежда отвърна той. „Ето, че се е шегувала!“

—  Това бяха хората от отделението, които те водеха, за да инжектират лекарствата, които бях предписала.

—  Не ти вярвам! – троснато отсече той.

—  Добре. Тогава ще те питам още нещо – помниш ли нещо друго, освен срещите ни в „Утопия“? Да си ходил някъде другаде, да си разговарял с други хора, освен с мен, на друго места, освен кафенето?

Петър отново се замисли… Преди години някъде бе чел, че сънищата на хората нямат начало. Действието просто се случва в момента, без някаква предистория. Това го накара да помисли върху това дали тя наистина не е права.

—  Значи всичко е било един сън?

—  Да.

Тогава той я погледна и се обърна с гръб към нея. Плачейки, той затвори очи…

Ако разказът ви е харесал, коментирайте или натиснете на бутона „Харесва ми“ отдолу…

Ако ти е харесало, разпространи публикацията сред всичките си приятели и ми помогни да стана известен 🙂

Свети Четвъртък

Седем сутринта е. Това бе поредната нощ, прекарана в мисли за нея. И отново се събуди, след като я сънува. Нея…

Дори той вече се дразнеше на себе си за това, което се случваше с него през последните няколко седмици. Бе загубил съня си – нещо, което рядко му се случваше преди, а досега пък никога не бе продължавало толкова дълго време; дразнеше се от всичко и всички, които бяха около него, с което си обясняваше това, че постоянно търси причина, заради която да се заяде с някого. Не му харесваше, но определено беше някакъв начин да се накаже за случващото се. Знаеше, че с това потъва все повече и повече, но не виждаше смисъл да се „хваща“ за „спасителните пояси“, които му се „подмятаха“ оттук и оттам – не бяха пояса, който той искаше…

Днес няма да се дам без бой„, каза си той, затвори очи и се обърна на другата страна, опитвайки се да заспи отново. Но сънят не идваше и не идваше… И тогава се сети – днес е 14-ти февруари.

През всичките тези години той бе най-върлият противник на този празник. Все пак не трябва да се чувстваш влюбен само на този ден, нито трябва да показваш на половинката си чувствата си към нея само сега, нали? Макар и да смяташе теорията си за единственото правилно и смислено нещо, приятелите му не мислеха така и отчасти, заради негативното му мнение към този празник, го смятаха за задник. Но на него не му пукаше. Сам или не, той никога досега не бе празнувал Свети Валентин и не бе правил нищо романтично на този ден. Досега.

С какво толкова заслужих да ми се подиграваш така, Господи?“ Със сигурност не бе от най-големите християни и имаше своите съмнения и подозрения относно съществуването на Бог, но често Го обвиняваше, когато стигнеше до някаква такава ситуация, в която всеки изход изглежда по-болезнен и от игла в задника. И за това си имаше теория – че може би все пак там някъде има нещо, което по някакъв, все още необясним за мозъка му, начин управлява всички ни. И ако това нещо можеше да придобие някаква форма, то според него със сигурност щеше да прилича на едно от онези малки дебели дечица, които тормозят малките животинки, обитаващи двора на къщата им.

Но защо днешният 14-ти февруари бе по-различен от досегашните? Реално нямаше някаква причина – той на практика бе сам и нямаше с кого да сподели празника. И тогава отново тя се появи в съзнанието му…

Бяха изминали вече около 4 месеца, откакто двамата се виждаха. Четири месеца, през които той, а и тя покрай него (или обратното), премина през много неща. Но това време сякаш излетя за миг. И отново в ума му връхлетяха всички спомени и чувства, които е преживял за този период. Не съжаляваше. Макар и да се чудеше дали онази целувка не бе грешка, той не съжаляваше за времето, което бе прекарал с нея. Моментите, които имаха заедно, бяха най-хубавите, случвали му се през последните месеци. Спомняше си всеки един от тях – катеренето по някаква стълба, оставена пред една къща в центъра на града; обикалянето за някое затънтено място, където човек може да облекчи нуждите си; първата им целувка, след която той се чувстваше най-щастливият човек на света; първият път, в който правиха секс, който можеше да заеме челна позиция по странност в неговата символична и не чак толкова огромна класация; няколкото вечери, в които спаха заедно; както и криенето. Със сигурност последното не му харесваше много и през цялото време го правеше много несигурен относно връзката им, но имаше моменти, в които му бе много приятно да се крият от другите и да се правят, че няма нищо между тях. И тогава си спомни за рязката промяна…

Сякаш всичко между тях се сгромоляса за същото време, за което Помпей е бил унищожен от вулкана Везувий. А дори не знаеше каква точно е причината. Бе прекарал часове наред в опити да разбере къде точно е сгрешил, как се стигна до постоянното й раздразнение към неговата личност и до онзи ден, в който двамата се скараха и тя му каза, че има нужда от почивка, за да реши какво иска. Все още нямаше ясен отговор и все още не знаеше какво искаше тя. Сякаш никога не е и знаел…

Странното бе, че тя бе първият човек, който успя да го промени по някакъв начин. Бе станал по-мил с хората – нещо, което забелязаха доста от приятелите му, които преди се оплакваха от грубото му държание към тях. Донякъде можеше да се каже, че бе станал и по-общителен. Но освен това, в последно време той бе загубил винаги бодрото си настроение. Единствено моментите, които прекарваше с нея, го правеха донякъде по-малко нещастен. Единствено с нея той се чувстваше спокоен. Но и тези моменти изчезнаха, когато тя поиска време, за да си помисли.

Въпреки всичко, той не се беше отклонил от идеята, която се бе зародила в главата му още в началото на януари. А именно – да направи нещо специално за нея по случай Свети Валентин. Самият той бе наясно тогава, че в последно време нещата между тях не вървят и си бе помислил, че в деня, в който се предполага двойките да се отдадат, той ще може да разбие стената, строяща се между тях и да прокара пътека, по която да могат да тръгнат двамата в нова посока, далеч от всички глупости, случващи се през последните месеци.

Бе преминал през много идеи. В началото, докато нещата между тях все пак някак кретаха, той имаше доста големи и романтични според момичетата, с които ги бе споделил, идеи. Но после, след Голямата караница, както той наричаше „почивката“, реши, че не би било удачно да показва толкова очевидно чувствата, които има към нея. Тя и без това би трябвало да ги знае, след като виждаше в каква развалина се бе превърнал в последно време. И така той стигна до заключението, че единственото, което може да направи, е да й купи цвете и да й напише или нарисува нещо.

Бе споделил тази си идея само с едно момиче, което по стечение на обстоятелствата бе научило за тях. Дори й написа и стихотворението, което бе написал, за да каже дали според нея е достатъчно добро. И тя одобри много този подарък. Този „подарък“ нямаше да е само подарък за Свети Валентин… Щеше да е последното нещо, с което той смяташе да покаже чувствата си към нея, след което щеше да я остави сама да реши какво иска и от кого го иска.

Но една вечер, малко преди 14-ти, двамата с нея бяха излезли. Предполагаше се, че щеше да е просто една вечер, в която ще си говорят за разни общи неща – така се бяха разбрали предварително. Но изведнъж тя промени мнението си и поиска да говорят за тях. И говориха дълго време. Всеки казваше как вижда нещата, какво мисли, какво иска… Но въпреки това накрая, след разговора, той още не знаеше тя дали иска да е с него, или не. Все още не му бе казала, че иска да се разделят, нито – че иска да са заедно. А той… той имаше още много неща, които искаше да й сподели, много неща, които искаше да я пита, но всичко това остана в него, защото не знаеше как да го изкара навън. Не бе свикнал да споделя такива неща.

След този разговор, обаче, той стана още по-несигурен относно това дали трябва да изобщо да се виждат на Свети Валентин. Тя не знаеше какво изпитва към него. Или по-точно – не знаеше дали тези чувства са достатъчно силни, за да бъде с него. Или по-скоро… и той не знаеше, беше прекалено объркан след разговора си с нея. Смяташе дори да изключи телефона си, само и само за да не го потърси някак тя и да поиска да излязат. Мислеше, че така ще е по-добре и за двамата. Но на сутринта на 14-ти февруари всичко, което искаше, бе просто да се види с нея…

Цяла сутрин се чудеше какво да прави, дали да й подари нещо или просто да излязат някъде навън. Времето минаваше, а той не събираше смелост дори да я потърси, за да разбере дали ще излязат навън тази вечер. Накрая се ядоса и реши да се разходи из града. Обичаше да го прави, но в последните месеци искаше да споделя разходките си с нея. Само че нямаше как – бе зима и не всички дни бяха приятни за разходка. Днешният също бе един от тях – мрачно и дъждовно – точно като настроението му. Но това него не го вълнуваше – искаше просто да излезе и да се откъсне за миг от мислите си.

Обикаляше с часове центъра и гледаше хората – всеки купуваше някакъв подарък за половинката си, много хора се разхождаха, хванати за ръце. Всички бяха щастливи. Само не и той. И както винаги в такива моменти, той се пошегува със себе си – „Станал си прекалено слаб„, защото досега никога не го е бъркало, че е нещастен. Никога не се е оплаквал от положението си. Знаеше, че по някакъв начин е прецакан, че животът му никога няма да бъде като в онези сълзливи романтични комедии. Но след като я срещна, след като… я хареса, той започна да вижда света в цветове, различни от сивото. Според сестра му, той дори бе влюбен в това момиче, но категорично не бе съгласен с нейното мнение. Той просто я харесваше. Не можеше да е влюбен, нещата не стават толкова лесно, нали?

И така стигна до мястото, където продаваха цветя. Обиколи няколко пъти около тях, докато вземе решение какво да прави. Все още не се бе чул с нея, но нещо го подтикна да купи цветята. Все пак бе 14-ти февруари, тя уж бе също толкова сама, колкото и той, а и де факто не бяха разделени… Какво би им попречило да се видят? Затова й купи най-хубавата роза, която успя да намери и реши след като се прибере вкъщи, да я покани да излязат вечерта.

Реши да й пише смс. Стори му се, че така ще е по-лесно, защото тя няма да усети несигурността в гласа му, а и според него така щеше да покаже, че наистина не влага нищо кой знае какво в тази вечер. Той просто искаше да я прекара с нея. А цветето нямаше да е нищо повече от жест на привързаност към нея. Не искаше да говорят за връзката им, а просто.. да бъдат заедно.

Той – „Здравей. Искаш ли малко по-късно да излезем да пийнем по нещо някъде? Въртят ми се едно-две места в ума 🙂 I promise, that the shits will be different tonight 😛„.

Тя – „Ем, по-добре някой друг път. Пък и мисля да лягам„.

Той – „Ами тогава мога единствено мога да ти пожелая приятна вечер„.

„Все пак на кого му е нужен Свети Валентин? Влюбените не трябва да се чувстват влюбени само тогава. Хората не трябва да показват чувствата си един към друг само в този ден. Не трябва и да се надяват, че това може да оправи нещо. Това е просто един обикновен ден, в който магията съществува също толкова, колкото и в другите„, мислеше си той, докато излизаше навън за поредната разходка… В този момент покрай него мина някакво непознато момиче и той й честити празника… с една червена роза.

Ако ти е харесало, разпространи публикацията сред всичките си приятели и ми помогни да стана известен 🙂