Моят свят… и не само
(Не)Определена категория
Абортът
авг 28th
Днес съм малко вкисната.. Една от приятелките ми била забременяла.. И то не, защото го е искала, а поради простата причина, че всяка си мисли: «Това на мен не може да се случи». Да, ама не.. Може и още как..
И в крайна сметка какво?
Ама, разбира се, вездесъщото оправяне – аборт. Още не го е направила, но решението й е твърдо. И, доколкото разбрах, в началото на следващата седмица ще се отърве от «нежеланото усложнение» – както го нарече тя.
Не че имам нещо против аборта като цяло. Понякога е необходим. Но да се налага да се стига до него поради нехайност, безгрижие и чувство за неуязвимост – ей това не мога да разбера
Следващите думи (или може би направо статия мога да го нарека, макар че не е такава) не са мои. Просто днес се рових из нета и попаднах на това.. И не, че съм съгласна с всички размисли, които са написани, но не ми се стори правилно да правя извадки само на това, което ми харесва. Просто ми направи впечатление, затова и го поствам. Пък.. който каквито изводи иска да си прави..
АБОРТЪТ
Или
Мъртвите копелета на удоволствието
[ аbortive (англ.): роден преждевременно, неуспешен, несполучлив, безплоден]
Ако сте красиво момиче и някой ден се запитате коя е онази болест от която ви се повръща, не ви идва мензиса и сутрин ви се вие свят – докторът ще ви каже: «Честито!». И докато вие се чудите коя е тази болест наречена «честито» (може би някаква нова, непозната и много венерическа), гадният доктор пояснява, че сте бременна и кога ще е сватбата.
А ТАКА!
Красивото момиче дори не си спомня как, къде и с кого (майка му стара!) се е получила таз работа. Мама и татко не знаят с кого спи красивата им дъщеря, но най-страшното е наистина, ако и красивото момиче не знае с кого точно спи. След кратки криминогенни разследвания виновникът е разкрит с помощта на календарче и спомените на няколко приятелки. Покрай чудесната сцена «Бременна съм…от теб, май..» се разбира, че той (виновникът), е абсолютен мухъл и въобще не бива да участва в красивата медицинска трагедия, наречена аборт. Въобще не коментирам че той иска «да остане свободен и не е готов и прочие…». Просто «абсолютен мухъл»! Всъщност и най-готиният пич хваща плесен в такава ситуация.
В един момент за единствен виновник, подсъдим и съгрешил на сцената се появява:
НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО ЕМБРИОНЪТ
Зиготеното човече в момичешката утроба още не е решило какъв пол да си избере, не е уверено въобще дали да се родиш е правилното решение и вече се намира някой да му създава проблеми. Заговорът срещу Негово величество ембриона е една от най-големите модерни студени войни на ХХ век – в него участват Религията, Технологиите, няколко Харти за правата на човека плюс две армии философстващи полуидиоти които спорят «за» и «против» медицинската трагедия «аборт». Проблемът идва когато Големият кеф от Голямото чукане се превърне в серозен, намръщен и недоволен ембрион. Тогава идва времето на Типичната женска философия, намерила подкрепа в модерното общество : «Защо да раждам копеле, когато мога да убия човек ?!» Така бъдещото «копеле», бъдещото дете без баща въобще не се ражда. Негово величество Ембрионът се превръща от бъдещо копеле (жертва на обществото) в настоящо мъртво копеле, жертва на удоволствието и медицинските технологии.
ТЕХНОЛОГИЯТА
Дори и да оприличим женския организъм с автомобил, абортът (като технология) по нищо не прилича на продухването на ауспуха. Абортът (като технология) е, и си остава узаконено убийство, при което жертвата няма и най-малкия шанс за самоотбрана и защита по простата причина, че някой (обикновено майката) е решил, че от всеки ембрион човек не става. Технологията е такава, че нищо неподозиращият ембрион бива изненадан върху акушерския стол (магарето) от танцуващата върху маточната лигавица вакуум-кюрета. Самата вакуум-кюрета е онзи връх в човешкия научно-технически прогрес (ноу-хауто), която раздробява плода на «плодни части», осмуква маточната лигавица като мощна прахосмукачка и създава трагичната предпоставка всеки следващ и вече желан ембрион да не може да се задържи за лигавицата. За да не остане някое ембрионено парче («плодна част») се прави «ревизия» – още едно остъргване на ръка с т. нар. «голяма тъпа кюрета».
Упойката е пълна, времетраенето на операцията – 10 мин, болничният престой – 4 часа, цена – 50 лв. държавна ( $50 в частните кабинети). Възможни усложнения: перфорация на матката, оставане на плодни части в утробата, невъзможност за задържане на плода, обикновени инфекции.
РЕЛИГИЯТА
Ако религията е опиум за народа, то войнстващите католици и прочие вярващи противници на аборта би трябвало да са твърдите хероинови наркомани, които вечно обясняват с фанатизирани стъклени очи как Майката и Докторът нямат право да отнемат живота на Негово величество Ембриона. И как само режисьорът на пиесата г-н Господ Бог може да решава дали този плод на грешно удоволствие трябва да бъде задържан в грешната женска утроба. Безумната католическа и прочие религиозна грешка се състои в един малък проблем: същите тези хора (противниците на аборта) са и върли противници на самотните майки, модерните бракове, начините на полусемейно съжителство и най-вече върли противници на евентуалните копелета. А изброените житейски събития винаги съпътстват решението на една жена да роди, или да не роди детето си. Католиците биха забранили на една жена да направи аборт, но после биха я убили с камъни задето живее без мъж и е родила копеле. Те са просто обратният еквивалент модерните циници.
МОДЕРНИЯТ ЦИНИЗЪМ (на несбъднатите майки)
Удоволствието от секса никога не е било причина да се роди едно дете. Удоволствието от католическия секс например е, че всяко посято семе трябва да покълне ако режисьорът на пиесата г-н Господ Бог е решил така (вж. Лех Валенса и неговите пет или седем деца). Само че в модерните общества съотношението между секса за удоволствие и секса с цел правене на деца е произволно приблизително 1 987 654 към 3,14 (цифрите са неточни, но абсолютно верни). Модерният цинизъм на несбъднатата майка е, че тя прави секс заради своето абсолютно и несъмнено удоволствие. На една среща между Майката и Негово Величество Ембрионът той би недоумявал: «… И все пак, майка му стара, любовта би трябвало да бъде причина да се родиш… И, майка му стара, все пак бих предпочел да съм жертва на спукан презерватив и бъдеща жертва на обществото, но да си го изживея живота… Недейте така, майка му стара, оставете ме да си го живея тоз живот – не ми обяснявайте колко е кофти да го правиш!»
Модерният цинизъм на несбъднатите майки стига дотам (поради вечната липса на полово-обществена култура) че те не се сещат за религиозният въпрос от Вселенско значение: Ако Богородица беше модерно момиче, Йосиф малко по-ревнив, а еврейските доктори взимаха евтино – дали щеше да се роди Христос!?
СТАТИСТИКАТА НА МЪРТВИТЕ КОПЕЛЕТА
Ако можеха да говорят, милиардите изстъргани ембриони биха крещяли от неудоволствие, че Майката и Докторът са им забранили да живеят живота си на тази Земя, отреден им от Съдбата и Голямото спермочисло на Бащата. Когато статистиката показва таблици на количеството зъбна плака у средния гражданин, същият среден гражданин се тюхка и отива на зъболекар. Статистиката на мъртвите копелета обаче не трогва никого.
Ако тази нощ се напиете както трябва и забравите за презерватива, а вашата приятелка обърка нещо с датите на мензиса, ако тази нощ ви е много гот и Голямото чукане ви е в кърпа вързано – въобще не се и опитвайте да мислите за статистиката на мъртвите копелета. Мъртвите копелета на вашето удоволствие.
ГЕНОЦИД И ЕВТАНАЗИЯ – братът и сестрата на аборта
Предполагам че има и такива ембриони, които разбирайки какво ги чака след като се родят, се изсулват сами през маточната шийка, махайки с ръка на смешния човешки свят. Противниците на аборта обявяват медицинска операция прекъсване на бременността за геноцид (генос-род, цедо-убивам). Геноцид е най-точната дума за тях и означава точно това за което я употребяват: унищожаване на отделни групи от населението по расови и религиозни мотиви. Мъртвите копелета на удоволствието като отделна група от населението наистина са подложени на геноцид – само че мотивът е различен. Този път това е модерната атеистична философия, че сами управляваме живота си и случайните ембриони не са важни. Въпреки че всеки великолепен ембрион, които тупва в легенчето на Доктора би могъл да бъде президент, Христо Стоичков или просто още един лош човек на този свят, който така и така ще умре някой ден. Въпреки че въобще не е в рамките на добрия тон да съсипеш живота на някого (за когото предполагаш, че ще бъде нещастен), преди да си чул неговото мнение за шибания живот.
Интересното е, че абортът няма организирани поддържници – просто жените го правят и въпреки криминогенния момент, го правят с добро чувство към Негово величество ембриона. Тяхното, жестокото женско обяснение е, че го правят за добро. Тяхното оправдание и вълшебна дума (въпреки че не я знаят) е евтаназията. Една хубава, добра, бърза, лека, достойна и безболезнена смърт – помощ за нелечимо болни и тежко ранени с цел да им се спести по-мъчителен край (определението е от енциклопедията). Жените са прави – тяхното копеле наистина ще бъде тежко ранено в бъдещия си живот без евентуален баща. Правените за кеф и родените без удоволствие деца обикновено се оказват нелечимо социално болни дори и в относително здравите общества. На жените им се налага да избират между това да абортират или след време да кълнат по най-ужасяващия женски начин: «Защо не те абортирах тогава навремето, гадно копеле!»
Майката е права, Докторът не е виновен…
КАКВА СТАНА ТЯ?!
Ако си спомняте началото на пиесата, режисьорът г-н Господ Бог е поставил един второстепенен персонаж наречен «абсолютният мухъл». Големият чукач, Завоевателят, Пичът със спеченото положение, Играчът на тото със собствените си спермочисла. Всяка свинщина на един мъж трябва и може да бъде простена от жената, дори и аборта. На мъжете няма какво да им пука, защото по стечение на щастливи обстоятелства не разполагат с утроба за кюртиране. Няма какво да им пука и за нея (Жената) защото само и единствено тя може да вземе правилното решение – това си е нейното еднолично и един път завинаги решение по ембрионалните въпроси. Има само едно нещо, за което си заслужава да ви пука. За това че не успяхте да опаковате потенциалните си деца в малките найлонови пликчета, които се продават по аптеките. И затова, че от нейната матка изстъргват не друго, а вашия ембрион.
Затова – опичайте си акъла. И си потърсете децата.
Сподели с всичките си приятелиВарна, морето, сините вълни… :D
авг 13th
Ето, че най-сетне ми се отдаде и на мен възможност да ида да видя братовчедите си във Варна. Оу, дано да не са забравили, че днес идвам… 
Знам, че на много хора ще им е мъчно, че няма да могат да четат простотиите ми (поне на майка ми и още един-двама човека де), но… ще трябва да преживеят някак мисълта, че през следващите десетина дена изобщо няма да ме има. 
Сега тия, които са от морето (под „тия“ имам предвид жените) да вземат да се стегнат и да ме очакват през следващите дни по… плажовете Каки по монокини, както и такива, които са по-притеснителни… идвам. Както се пееше в една песен „Оооп, идваааам!“
След като се върна, сигурно ще има да ви разказвам доста неща, стига да ми се разказва де, така че поглеждайте от време на време блога… А до тогава – чао
Разни мисли за влюбването, любовта, …
авг 4th
Като почти всеки хлапак на моята възраст, аз също понякога си мисля за тия работи. Всъщност, сякаш май за тези неща няма възраст. Сигурно много хора постоянно си задават въпроси от сорта на „Какво е това?“, „Съществува ли?“ и т.н. Аз, като всички останали, не мога да дам точен отговор на тях, особено на този за съществуването, но пък мога спокойно да си праввя предположения, които навярно не са особено умни и верни, но… това е друга тема.
Предполагам е ясно, че за да се стигне до любов, трябва да се премине през етапа на влюбването. При всеки човек май е различен – някои до последния момент се опитват да се самоубедят, че не харесват даден човек, други пък са наясно още от самото начало и се отдават спокойно на чувствата си… Но независимо как преминава въпросното нещо, е ясно едно – не спираме да мислим за човека, към когото изпитваме това. Всяка минута, всяка секунда, а като нищо и всяка стотна, е отделена само и единствено за него.
Въпросът е… как става това нещо? Със сигурност най-първата причина не е начинът, по който се държи този човек с нас и околните. От много хора съм чувал, независимо дали мъже, или жени, че те не се влюбват в някого заради начина, по който изглежда външно, а заради това какъв човек е по душа. За краткия си житейски опит (след два дена ставам на 20 
) разбрах, че всъщност това са пълни глупости. Естествено е човек да се влюби в някого, който му допада душевно, но пък преди това той първо го вижда как изглежда. Някак си вътрешно преценяваме дали си заслужава този човек изобщо да попада в графата „Възможно е да се влюбя в него/нея“, още докато го оглеждаме външно. Ако все пак сметнем, че може и да се влюбим в него или нея, то едва тогава започваме да се стремим по всякакъв начин да се сближим с него и да разберем всичко, което ни интересува, за да можем да доизградим образа му.
От момента, в който вече допуснем този човек по-близо до себе си, се появява и дилемата дали и той изпитва същото към нас. Опитваме се по всякакъв начин (освен ако не сме прекалено влюбени, директни или нещо такова и не го изстреляме веднага) да покажем чувствата си към него, а и същевременно да следим за всеки негов жест, за да преценим и той какво изпитва към нас (май ще почна да пиша за „човек“ в женски род,, защото започна да изглежда много странно да използвам все „него“ и „той“ ). Оттук нататък има само две възможности – или чувствата, които момчето/момичето изпитва към нас, да са като тези, които ние имаме, или пък… да се окаже, че за него/нея ние сме просто… познати. В зависимост от това вече се определя и нашето по-нататъшно състояние – постоянно щастливи или пък непрекъснато унили, но… за тях в някоя друга тема, защото и за тия работи могат да се изпишат хиляди думи.
Ако евентуално всичко е минало „както трябва“, чувствата ни бавно започвата да се задълбочават и усложняват, и постепенно разбираме, че не можем без този човек. Сега не само, че през цялото си време мислим за него, но и се стремим да бъдем още повече с него. Тук се появява и един друг въпрос… или няколко де. Защо си мислим, че обичаме този човек? Защо изобщо смятаме, че има любов? А ако има, дали пък тя е вечна? И ако не е вечна, как можем да твърдим, че е любов, след като не е? Та нали уж любовта била по-силна от всичко (справка – Лили Иванова) и била вечна, как тогава ще има край?
Засега смятам да спра дотук, че вече и мозъкът ми се опържи в тази жега. Както и да се наричат тия неща – имам предвид влюбването и любовта – съм на мнение, че те са едни от най-хубавите, които могат да се случат на някого, нищо, че понякога от тях боли. Въпреки всичко аз тайничко си се надявам да съществува истинска любов, защото в противен случай… светът би бил едно доста скучно и самотно място…
ГДБОП срещу пиратите (част поредна)
юли 30th
Ето, че инспектор Колев и отделът му отново са се проявили. Този път (за щастие) не са затворили обикновена онлайн библиотека, а няколко сайта за свободно разпространение на файлове (ах, колко са „добри“ само… ).
Сайтовете, от които вече няма да можем да се възползваме (поне за момента де), са nanoset.net, rapidadd.com, 4storing.com и afasta.com. Много хора сигурно биха казали „Браво! Добра работа, време беше да се заемат с нещо и да премахнат тия сайтове“, но аз май не съм от тях. Макар и да знам, че пиратството не е хубаво, особено за тези, чиито творения се „крадат“, си мисля, че не това е правилният начин да се спре то у нас. Много хора в страната ни все още нямат възможност дори да си купят нещата, които се предлагат безплатно в интернет. И то не защото не искат (о, сигурен съм, че има много хора, които биха искали да си купят какви ли не работи, които в момента намират безплатно из интернет), а просто защото възможностите им са такива, че парите им стигат единствено за да се прехранят и, ако могат, да си платят сметките за телефон, ток, вода и… интернет. Проблемът с пиратството като че ли е доста по-сериозен, отколкото смятаме всички.
Дори си мисля, че тия сайтове скоро ще се появят отново. А ако не се появят те, то на тяхно място ще дойдат други. Пък и да не дойдат – сайтовете, от които човек може да сваля безплатно не са малко (надявам се Колев и компания да са наясно с това). Може би не би било лошо първо да се помисли за това как да се оправи финансовото състояние на народа, а после вече да се гледа и кой какво прави в интернет, защото сякаш, за да се стигне дотук, са се появили някакви причини – безпаричие, прекалено високи цени на продуктите, които човек може да намери пък безплатно в нета и какво ли още не. Не, че разбирам много де… просто такива мисли ми се въртят в момента в главата. Лошото е, че при нас не се тръгва от самото начало, за да се стигне до края, а напротив – точно обратното – първо тръгваме да решаваме последствията, а не самия проблем… затова може би сме и така, знам ли.
Като за финал ще направя нещо като предсказание – днес nanoset, утре – Google, а след година – цялото интернет пространство…
Юлски пътешествия
юли 23rd
Лято е. Учениците са във ваканция, студентите – също, а другите да му мислят. Аз все още принадлежа към вторите (за тия, които не могат да броят – студентите), което за мен е добре дошло – гледам да се възползвам от всяка свободна минута, за да упражнявам това, в което съм най-добър – мързелуването.
Уви, понякога се налага освен да мързелуваш, да правиш и разни работи. Особено, когато ги обещаваш от много време. Едно такова нещо е да отидеш на гости на баба си, например де… По-специално - този месец ходих на гости на баба си от Червен бряг. Предполагам, че има хора, които не са и чували за това градче, затова ще поясня – намира се в северната част на страната, близо до Плевен, което ще рече, че се пада леко на запад от Русе… В началото не бях много въодушевен, най-вече заради това, че трябва да пътувам с влак, но… примирих се.
И така – миналия петък още в шест сутринта потеглих към града на баба. Забравих да спомена, че и майка ми пътува с мен, също за да се види с баба. Пътуването беше изтощително и… много топло. Вярно, че пристигнахме още в 10:15, но си беше ужасно. Още със слизането от влака спомените връхлятаха в ума ми. Припомних си детските години, в които всяко лято ходех там за по месец или в най-лошия случай – две седмици. Беше хубаво… братовчедите ми все още живееха там, а и освен тях имаше още много деца, с които всеки ден правехме какво ли не – играехме на футбол, докато децата от единия от двата отбора не се разсърдеха, след което трябваше да спрем, за да не се стигне до бой… играехме и на криеница, а най-любимата игра на всички бе – стражари и апаши. Сега като се замисля дори тя бе едно от най-важните неща, заради които ходех там (не, че в Русе не се събирахме с приятели да играем, но някак… там беше по-различно). С братовчедите ми всеки ден чакахме да стане 9 вечерта, та да излезем и да играем с приятелите си. Разбира се „чакахме“ не е точната дума, защото през целия ден правехме какво ли не и изобщо не можехме да се оплачем, че скучаем. Още си спомням и колко трудно ни беше прибирането вкъщи – баба все ни караше да се прибираме в 10:30-11 часа, защото се притесняваше за нас (и с право, в квартала не всички бяха мирни и добри хора), което бе повод и за много караници между нас и нея, като дори веднъж се стигна до там, че тя заключи входната врата и се наложи да се промъкнем през един от прозорците на къщата, за да влезем вътре. И все пак – въпреки всички неволи, които съпровождаха тези лета, аз си ги спомням с радост и изобщо не мога да се оплача.
Този път знаех, че няма да е така – братовчедите ми вече не живееха там, децата, с които преди се събирахме, сигурно също не бяха там (както се и оказа), но, за щастие, баба имаше дивиди, с което аз запълних голяма част от времето си…
Последни коментари по драсканиците из блога