Разни истории

И такаааа… Ето, че се завърнах от своята близо двуседмична почивка по морета и села Почти съм сигурен, че все на някой съм липсвал през това време, но какво да се прави – понякога трябва да огрявам и на други места… като например във Варна

Както писах преди да замина, братовчедите ми от морския град ме поканиха на гости и аз просто нямаше как да им откажа. Заминах за там, веднага щом можах (на фаталния петък 13-ти). Тъй като през деня те имаха работа, а аз пък не познавах града, реших да хвана последния влак в 4 следобед и след около четири часа пътуване, някъде към 8:30 вечерта, пристигнах в морската ни столица. Хубавото на цялото пътуване бе това, че в купето, в което бях, имаше само някакво момче, което опита да завърже някакъв разговор с мен по едно време, ама… нещо се отказа и така аз спокойно можех да си чета разни списания и да гледам през прозореца като малките деца. Другото хубаво бе, че Варна е последната спирка на влака, така че нямаше вероятност да се объркам и да забравя да сляза заради моята разсеяност

На гарата ме чакаха двамата ми братовчеди – Здравко и Калоян, както и жената на Калоян (с която се шегувам, че ми е доведена братовчедка ) Антония. Оказа се, че освен мен, те ще имат и други гости от Русе – тяхна приятелка с детето си.

След като успяхме всички да се намерим един друг, решихме, че можем да потеглим. Моят съименник реши, че първо трябва да идем на плажа, затова веднага се насочихме към централния плаж, където те се поплицикаха, а аз седях и ги гледах (основно, защото някак си не бях с бански, а и не ми се мокреха маратонките).

Вечерта отидохме в къщата, където живеят Калоян и Антония (намира се на 15-тина минути път пеша от катедралата, което май ще рече, че живеят някъде на центъра). Здравко ме предупреди да ям там колкото мога, защото когато отидем в неговия апартамент само ще пием… Аз, като послушно дете, си хапнах и след това с него у тях си пийнахме малко и легнахме да спим.

На следващия ден той ме заведе на плажа, на който бяхме с брат му преди 3 години – Фичоза (или Ветеран… знам ли кой как го знае и дали аз съм разбрал правилно). Там се опитахме да довършим каменното ограждение, което той си правеше във водата, за да можел по-хубаво да скача, но нямахме късмет, понеже вълните бяха прекалено големи. Вечерта отидохме и на аспаруховския плаж, където вече бяха и Антония и Калоян, заедно с кучето си Берта (която е доста красива и с нея бе и най-интересното ми преживяване в града).

Общо-взето почивката вървеше почти идеално – вечерта със Здравко и двама негови приятели гледахме „Мъже в черно“, а на следващия ден с една голяма група, сред които и Калоян и Антония, заминахме за Ракитник (или нещо такова)

Следобеда пък някакви приятели на Здравко от форума на Форд му се обадиха да го викат да играе футбол, а и да го питат дали има втори човек, който може да викне. Той, естествено, веднага ме попита дали ми се играе и аз се съгласих без да се замислям, макар и да нямах обувки за футбол… Наложи се да играя бос, но пък за щастие теренът бе изкуствен и това не доведе до много наранявания… В началото играх като вратар, но след като видях накъде отиват нещата – съотборниците ми играеха по-зле и от мен самия – реших да жертвам краката си и да поиграя малко напред. Така за десет минути успяхме да върнем три гола (два от които благодарение на мен ), но нямаше време за повече – шефът на игрището подвикна, че вече трябвало да си ходим…

В неделя се оказа и че бил празникът на Варна, та отидохме да гледаме и фойерверките в морската градина, да слушаме БТР, както и да оглеждаме момичетата със Здравко…

От понеделник вече бях при Калоян и Антония, тъй като те се намираха по-близо до морето, а и бяха в центъра на града – един вид да мога и да го поразгледам, стига да искам. Уви, събудих се прекалено късно – някъде към 9:30 – и реших, че е по-добре да оставя плажа за следобед, когато ще се приберат от работа и моите роднини. Все пак не исках да си губя целия ден и сметнах за добре поне да се поразходя из квартала. Взех със себе си и Берта, с надеждата, че след това поне тя ще знае пътя към дома…

Вечерта ми бяха пообяснили малко кое къде се намира и почти безпроблемно стигнах до катедралата. Преди това пообиколих малко магазините из района, за да намеря найлонови торбички за „прелестите“, които кучето ще ме кара да събирам, но така и не успях да намеря такива – все ми предлагаха някакви огромни чанти, които нямаше да ми свършат работа. Затова на края взех и мокри кърпички – нещо като спасителен вариант

След като стигнах до катедралата, реших да тръгна по една от отсрещните улици, но по едно време тя нещо не ми хареса, та реших да я сменя. След около 20 сменяния аз вече тотално се бях объркал кое къде е, но за щастие стигнах до централната жп гара. Така и така бях там, та сметнах за добре да вляза вътре и да попитам за влакове до Шумен (следващата ми спирка от моя маршрут). Само за сведение на  тия, които са били във Варна, а не са идвали в Русе – гарата им е леко смотана – доста по-малка от русенската и… абе не ми хареса, ама трябваше да ходя там… искам или не Влязох си най-спокойно с Берта и жената на гишето за информация ми даде разписанието на влаковете. В този момент Здравко ми се обади, за да пита къде съм и като му казах, че съм на гарата, следващият му въпрос бе „Берта да не е и тя вътре?“. Леко се оказа май, че там не можело да се влиза с домашни любимци, ама кой да ми каже (нямаше и никакви табелки). Най-лошото обаче тепърва предстоеше… Смотаното куче реши да се инати и се просна на хладния под. Близо десет минути я убеждавах, че трябва да си ходим и на края почнах да я тикам и влача, за да успея да я изкарам оттам. Вярно, беше си топличко, а и тя сигурно се поумори, но пък не я оставях без вода изобщо – през десетина минути й давах да пие, така че хич не трябваше и да ми се оплаква, ама… съдба

След като я изкарах навън, реших да поседим на пейките до гарата, където тъкмо беше паднала сянка. Настаних се на единствената удобна и в тоя момент жената, която седеше на съседната, реши да ми предлага квартира. Обясних й, че не съм от града, но има къде да живея и тя се „поуспокои“. На края се оказа, че и тя била от Русе и сякаш очакваше аз да съм много щастлив от тоя факт, ама като видя, че мен това не ме вълнува нещо се подтисна… Сигурно и заради това нарочно реши да говори за кучето:

- Много хубаво куче имаш. Ама нещо май му е топло. Защо не го заведеш до плажа, та да се поразхлади малко?

- Ами аз тъкмо смятах да се прибирам и…

- Бе я го заведи, после ще се прибереш. Вървиш само направо – рече ми тя, сочейки с ръката си надясно от нея – и ще стигнеш до плажа. Къде живееш?

- Ами близо до катедралата…

- Добре, после се връщаш дотук и ще се изкачиш по ееей тая улица там – посочи ми тя напред.

Реших да я послушам и заедно с Берта тръгнахме към плажа. Вървейки натам, срещнахме някакъв дядо, който започна да ми бръщолеви нещо:

- Не пускат – рече ми той.

- Кои и какво не пускат?

- Кучета. Не пускат кучета…

Благодарих му за информацията и си продължих по пътя.

Тъй като не исках да минавам през главния вход, реших да заобиколя и да мина през ресторанта, който е до плажа – беше под формата на кораб и явно собствениците искаха да направят някаква странна връзка с Али Баба (вероятно), понеже заведението май се казваше „Бар Баба“ или нещо от сорта…

Тъкмо се добрахме до плажа с Берта и аз реших да събуя маратонките си, за да не ги намокря. В тоя момент направих една огромна грешка – забравих, че кучето много обича вода. Само че видя морето и веднага хукна към него, а аз – искам или не – с нея. Съответно целия се намокрих и с изненада открих, че маратонките и панталоните ми не само са мокри, но и имаше нови гости в тях – разни водорасли, пясък и какво ли още не…

След като Берта се понамокри, а аз поизсъхнах, реших, че е крайно време да си ходим. Тръгнахме по улицата, която ми беше казала старицата, но така и не стигах до заветния център, от който да се насоча към катедралата. Затова пак реших да сменям улици и в един момент се оказа, че минавам по същите, по които бях минал и сутринта. За щастие се добрах до катедралата, където пък имаше някаква немска групичка от туристи, като най-интересното бе, че… всички бяха момичета на около моята възраст. А още по-интересното – всички бяха слаби и хубави, та дори и с руси коси и сини очи – направо мечтата на всяко момче… Една от тях дори ме снима с Берта, за да ни имала за спомен и се опита да ме заговори, но реших да не показвам „завидните“ си умения в сферата на немския език, а и не ми бе до говорене, при положение, че ми бе топло, бях мръсен и т.н… Все пак бях учтиво дете де… снимахме се и си заминах

Уви, моята одисея не свърши дотук. Точно в тоя момент съвсем обърках посоките и забравих от къде бях минал сутринта. Тръгнах по една улица, но вместо да се озова пред къщата на братовчед ми, стигнах до хотел „Голдън Тулип“ или по-известен за мен като „Варна“, където през 2007 година се бяхме настанили с моя адаш, след като той бе спечелил някаква награда от радио Енерджи… или Енджой, не помня вече (помня само, че се самопоканих…) Там реших вече, че е крайно време да питам някого на къде да вървя. Спрях се на първия срещнат:

- Здравейте. Имате ли представа къде се намира бар „Формула“?

- Значи, виждаш ли тоя светофар? Не той, ами тоя след него… вървиш натам и после наляво и все напред… Ама не, не, чакай! Значи… виждаш ли го тоя подлез? Минаваш през него и след това на следващия светофар наляво. Ама не, чакай… май беше на втория светофар след подлеза наляво… – отвърна ми той, при което аз реших, че е време да му благодаря и сам да намеря пътя.

Върнах се до катедралата и оттам тръгнах по друга улица. След около 15 минути стигнах до някаква детска площадка. На две пейки бяха седнали двама мъже (по един на пейка де ) и реших да питам тоя, който бе по-близо до мен:

- Добър ден. Бихте ли ми казали, тоест имате ли някаква ясна представа, къде е бар „Формула“?
- Аз не разбира. Не знае. Не разбира. Вие има хубав куче. Какъв порода е?

При което аз се ококорих и реших, че явно днес не ми е ден и му казах „Не разбира, не разбира. Аз си тръгва“ За щастие другият човек успя да ме насочи горе-долу накъде да вървя и след около 10 минути с Берта си бяхме вече вкъщи…

Вечерта отидохме отново на плажа в Аспарухово, където ни чакаше една приятелка на братовчедите ми, която в последствие се оказа, че познавам и аз, макар и само задочно Морето беше бурно, затова и не влизахме много във водата, но по едно време решихме все пак да пуснем Берта да се поплицика, с надеждата, че няма да влезе много навътре. Това нещо обаче пощуря и сякаш на инат реши да плува все по-навътре и навътре. Здравко си бе порязал крака, а другия Калоян го нямаше, та се наложи аз да изваждам кучката от водата. След около десет минути гонене, най-сетне успях да я хвана и изкарам…

На тръгване със Здравко забелязахме две момичета, които седяха в близост до колата му. Антония вървеше с нас и явно нарочно реши да ни попита „Като мислите, че са хубави, защо не ги заговорите?“, точно като минавахме покрай тях. Едва ли не в синхрон с братовчед ми най-спокойно отговорихме „Ние сме срамежливи“ и се качихме в колата… Там смелостта на Здравко се върна и той реши да ги настигнем с автомобила му – те след като ни поогледаха и видяха, че няма да ги заговаряме, решиха да си тръгват – но тъкмо като ги настигнахме, влязоха в някакво заведение и той реши, че трябва да се прибираме

На следващия ден вече се попекох на плажа, но сам – без Берта, след което се прибрах и гледах „Здрач“. Причината да го гледам бе, че нямаше какво да правя. Оказа се обаче, че филмът не бил чак толкова ужасно лош…

В сряда отново се поразходих с Берта, тъй като времето беше нещо облачно и реших да не ходя на плаж. Хората отново ни спираха през пет минути, за да се радват на кучката… горката, всички я смятаха за мъжко куче… с тия нейни мустаци, ноооо… за щастие се оказа, че тя не се обижда лесно…

Вечерта вече с тъга трябваше да се сбогувам с братовчедите ми и да потегля към Шумен, където бях горе-долу един ден, който прекарах под зоркия поглед на двете ми лели След това отидох и за няколко дни на село при баба, където попрочетох някоя и друга книжка, а и намерих нещо, което отдавна бях забравил – първата си играчка-джедай – Люк Скайуокър – която вече е на повече от 10 години (тогава изобщо не подозирах, че ще стана фен на „Междузвездни войни“)… За съжаление не можах да намеря лазерния му меч, нооо и това ще стане някой ден

Така общо-взето завърши и моята одисея из Североизточна България… беше приятно и забавно, и се надявам, че и тези, които бяха с мен през това време, също са се забавлявали малко или много

А сега два поздрава и за някои хора…

Както и…

Ето, че вчера и аз навърших 20 години. Общо взето денят мина повече от добре, като завършека му бе не само най-приятната, но и най-забавната част от него.
Шести август започна много трудно и тежко – още в осем сутринта котката ми реши, че трябва да ме буди (вероятно, за да ми честити и тя рожденния ден) и докато не ме видя, че вече съм напълно разсънен (което стана в 8:15, след нейното продължително мяукане и обикаляне из стаите), не се отказа от тормоза върху мен. Хич не ми се ставаше, особено като се има предвид, че предишната вечер си легнах едва в 3 сутринта, но… веднъж събудя ли се, после трудно заспивам и реших въобще да не се мъча, защото щеше само да стане по-зле.
Няколко минути след това вече телефоните започнаха да звънят и най-различни хора, по-близки и по-малко близки, започнаха да ми честитят 20-тата годишнина. Най-много ме зарадва, когато един приятел (Дидко Попов ), който в момента работи в Германия, ми се обади, за да ми честити рожденния ден (от него най-малко го очаквах, защото все пак е в друга страна, но явно не ме бе забравил ). Макар и обикновено да твърдя, че не обичам хората да ми честитят много, много, вътрешно бях хич да не е доста щастлив от това, че доста мои приятели и познати ми честитиха рожденния ден (нали съм си един такъв самовлюбен нарцис – нямаше как да не се радвам, че хората са се сетили за моя празник). Някъде около 10:30 обаче вече ми беше писнало и сериозно се замислих дали да не си изключа телефоните и да изляза някъде навън. Единственото, което ме спря, бе това, че навън бе много топло, а пък и леко ме мързеше да правя каквото и да е, пък и нали писах вече, че обичам да ми галят самочувствието. Не, че нямах неща за вършене – трябваше да ида до банката, за да проверя дали са ми превели евростипендиите, но това го направих доооста по-късничко.

Е, все пак реших да го направя и към 16 часа излязох от нас, за да ида на центъра до банка ОББ, мислейки си, че тя ще работи поне до 18. Уви, оказа се, че работела до 16:30, а аз пристигнах там точно по това време. Гледах как не пускат другите, но по някаква странна случайност мен ме пуснаха, та дори и успях да си проверя сметката, но дотук ми спря късметът, защото от стипендиите нямаше почти никаква следа все още (дано да ги преведат поне до края на другата седмица, та да ида на море ). След това отново се прибрах у нас, попразнувах малко с родителите ми рожденния си ден и се приготвих за излизане.

Въпреки че по-голямата част от приятелите ми в момента не бяха в Русе, успях да събера няколко другарчета, с които да купонясваме вечерта. Първоначалната идея бе да отидем на някакво заведение до към 12 вечерта и след това да се пренесем на „Опиум“ 2 или както е по-известен вече – „Опиум Денс Клуб“ или нещо такова.

Вечерта в заведението я прекарахме доста добре – пошегувахме се малко на гърба на Драго, друг мой приятел, който между другото скоро ще има концерт в „Опиум“ 2 заедно със своята група „Саботаж“ (на 11 август от 23:30). За щастие той е свикнал на шегите ми и не се обиди… много.

След като хапнахме и пийнахме, се насочихме и към дискотеката. Драго бе така мил да ни повози в колата си от университета до хотел „Балкан“. Най-забавното бе, че колата побира максимум петима души, а ние бяхме шест, като трябваше двама да седят и един в друг, но пак не успяхме да се съберем като хората – беше си доста тясничко. Аз, естествено, бях най-прецакания и седях отзад по средата, като бях притискан и от двете си страни. Все пак успях да оцелея до „Опиум“ и бях много щастлив, когато слязохме от колата.

Когато отидохме до дискотеката, разбрахме, че входът е свободен, но за големи групички, като нашата, се искаше да си купим и бутилка водка или уиски. Не, че имах нещо против това, но като знаех, че от групата само трима-четирима пием, а и че не ми се дават толкова много пари само за едно шише, решихме, че ще е по-добре да отидем някъде другаде. Започнахме да се чудим къде да ходим – дали на някоя друга дискотека, или пък в някакъв клуб. На края Драго предложи да отидем в „Максим“ (май така се казваше) – където имало караоке.

Самата идея беше доста интересна, защото никога досега не бях ходил в такъв бар. Но не бях много убеден дали ще ми хареса там. Все пак всички се съгласихме и отидохме. Въпросното заведение се намира малко след кръстовището на Пантеона, в посока към хотел „Дунав“, на първия завой вдясно, не помня как се казваше улицата… „Муткурова“ или нещо такова… Та… влязохме вътре, платихме си символичния вход от един лев и се настанихме на една от масите, за да погледаме как пеят другите, докато ние си измислим песни. Обаче още след втората песен натроението ни така се повиши, че почнахме да пеем всяка следваща песен заедно с този, който по принцип се бе записал да я пее, независимо на какъв език е. Драго си избра и няколко песни, които да изпее – Aerosmith – I Don’t Wanna Miss A Thing, която изпя великолепно, както и Linkin Park – What I’ve Done, и Whitesnake – Is This Love, с която също много добре се справи, а ние му партнирахме малко встрани от микрофона. С двама от другите другарчета – Георги, който за повечето ми приятели и познати е по-известен като Сънчо, и Николай, доста осезаемо се чувахме и на Щурците – Две следи и Сигнал – Да те жадувам. На моменти дори нашите гласове се чуваха много повече, отколкото на хората, които изпълняваха песните…

Аз, Сънчо и Драго искахме да изпеем и една обща песен, но така и не намерихме подходяща. Отначало се бяхме спрели на The Tokens – The Lion Sleeps Tonight, която със сигурност щяхме да изпеем фантастично, но така и не можахме да я намерим в репертуара на заведението. След това искахме да изпеем хита на Sister Sledge – We Are Family, но тогава така и не можахме да се сетим кои са изпълнителите на песента. Освен това Сънчо си бе избрал и друга песен, която да изпее, но не можа да дочака реда си, защото на повечето от компанията ни вече им се спеше и към 2:30 си тръгнахме. Все пак аз ще го поздравя тук с тази песен:

За незапознатите, това са The Offspring – Why Don’t You Get A Job…

А сега извън това… тъй като всички ми пожелаха по нещо, то да взема и аз да си пожелая нещо за рожденния ден, макар и вече с ден закъснение – най-вече ми се иска да съм си жив и здрав, и все така с голям късмет, като по възможност искам късметът ми да стане още по-голям де… да успея да постигна целите, които съм си набелязал и, естествено, някой да ми подари най-сетне лазерен меч…

Тая случка сигурно за трети път ще я описвам в блога си и вероятно, ако пак се затрият всички мои „творения“, ще я сложа отново. Причината е, че предишните пъти хем бе най-четената, хем и най-коментирана история. А и като цяло си бе едно доста забавно преживяване, което сигурно дълго време няма да забравя. Е, не вярвам да успея да го пресъздам както предишните пъти – много време мина оттогава и някои спомени са изчезнали, но все пак ще опитам да преразкажа историята така, както я видях и си спомням. И сега да напиша както всеки път – всякаква прилика с реални лица е напълно неслучайна.

Беше един облачен, но все пак топъл октомврийски ден през далечната вече 2007 година. В този ден Ал имаше рожден ден и като по чудо аз бях поканен на него. През цялото време се чудех какъв подарък да му купя и все не ми идваше нищо хубаво на ум. За щастие се уговорихме с друг поканен на празника – една приятелка – да вземем общ подарък. Съгласих се, защото знаех, че тя със сигурност ще му избере нещо хубаво.

Уговорихме се да ида и да я взема от работа, а след това да тръгнем двамата из града и да търсим подарък за рожденника. Обиколихме центъра, но така и нищо не можехме да му харесаме. За щастие стигнахме до един магазин, в който продаваха разни джунджурийки и избрахме какво да му купим. След покупката видяхме, че все още има доста време до уговорения час и решихме да се поразходим. По това време в Русе гостуваха някакви индианци и за мое нещастие (и огромно щастие на моето другарче) те изнасяха някакво представление на центъра точно тогава, когато ние бяхме там. Честно да си призная не беше лошо – мъжете подскачаха, жените и те там уж правеха нещо, а на края моята приятелка дори се снима с вожда им (поне на вожд ми приличаше – имаше най-много пера от всички). За беда започна да вали тъкмо, когато почнахме да правим фотосесията с него. Той стоически изтърпя това да му се намокрят перата, но през цялото време повтаряше „Небе капе“ и сочеше нагоре с показалеца си.

След тези ни премеждия решихме да се скрием в най-близкото барче. Седнахме на вече разрушената „Вега“. Към 18:30 се обадихме на другия поканен, за който всъщност е и тази история, на рожденния ден на Ал, за да дойде да ни вземе оттам и да тръгнем заедно към мястото, където щяхме да празнуваме. Всъщност основната причина да му се обадим бе, че нямахме чадър, а не искахме да се намокрим от дъжда… Той може би е усетил това, знам ли… и се забави с около половин час. На края му казахме направо да ни чака при Ал, събрахме смелост и тръгнахме и ние натам.

Вечерта минаваше неусетно в шеги и закачки. Спомням си, че наистина беше доста приятно. Рожденникът леко се понапи и почна да показва разни странни движения, като как се поздравявали американците по филмите.

Към 12:30 вече от заведението решиха, че е време да ни изгонят. Видяха явно, че сами скоро няма да си тръгнем… Пожелаха ни лека нощ и ни изпратиха до вратата. Оттам ние потеглихме към домовете си. Тъй като аз, Ал и другото момче бяхме приблизително все в една и съща посока, си тръгнахме заедно. По това време бяха почнали вече да слагат огради на кръстовището на Пантеона, а маршрутът ни минаваше точно оттам. Понеже Ал го мързеше да заобикаля, реши, че трябва да прескочим през оградата. Аз и той минахме безпроблемно и спокойно продължихме пътя си напред. Десетина секунди по-късно започнахме да се чудим къде е останал нашият спътник… Точно в този момент чухме силен вик, който би изплашил дори и най-безстрашния човек. Обърнахме се да видим какво става и разбрахме, че звукът идва от нашия другар, който не успял да прескочи както трябва оградата. Краката му висяха от двете й страни, а той се беше хванал за нея така, сякаш язди кон… че и дори движеше тялото си така, все едно коня препуска. Звуците, които издаваше, все още са в главата ми… Няма думи, с които бих могъл да ги опиша. Интересното бе, че по едно време звуците не звучаха така, все едно го боли, ами напротив – все едно му харесва да седи по този начин върху оградата. Цялото „яздене“ продължи към 10-15 секунди, в които аз и Ал не спряхме да се смеем. Сигурно много хора биха казали, че не сме постъпили правилно, че е трябвало да помогнем на приятеля си и т.н., но… съм сигурен, че 90% от тях на наше място биха направили същото.

На следващия ден разбрахме, че и нашата приятелка (която живее близо до Пантеона), стигайки до дома си, чула някакви странни викове…