Архив на категория: Разни истории

Как не трябва да се сваля момиче :)

Събитията около тази история се случиха преди доооста време – тогава още с някои от приятелите ми си мислехме, че песните на Енрике Иглесиас ще ни направят по-готини в очите на девойките 🙂 Е, скоро след това осъзнахме, че човек няма как да се издигне в очите на слепите, но… това е друга тема.

Ще започна историята си мааалко по-отдалеко, а именно – от вечерта преди самата случка 🙂

Всичко започна през една почти прекрасна юлска вечер преди около четири години. По това време аз все още бях запален чатър и редовно влизах в IRC, за да убия някой и друг час, който в последствие ставаше на денонощно киснене пред компютъра. По това време дори бях започнал да каня повечето си приятели в един канал, който бях създал, мислейки си, че това ще им се стори интересно, само защото на мен ми бе интересно 🙂 Така все пак успях да навия един от приятелите си – Драгомир (който се надявам в скоро време да пробие в музикалния бизнес и да не ме забрави :D). В онези години той все още не бе открил напълно себе си, както и повечето от нас де, и гледаше да се възползва от всеки удобен случай, иначе казано – да заговаря всяко срещнато момиче. Аз пък от своя страна, както писах и по-горе, до такава степен бях вманиачен от този чат, та дори бях почнал да си правя бот… с ник, който Драго си помисли, че е женски.

След няколко несполучливи опита от негова страна да заговори бота ми, все пак той успя да си уреди среща с „нея“ в едно барче в центъра на Русе. Уви, ни най-малко и не предполагаше, че всъщност девойката съм аз и че с друг от моите приятели – Дидо – целим просто да се позабавляваме на негов гръб.

И така денят на срещата дойде. Бяхме се уговорили да е в късния следобед и затова бях решил да запълня времето си с играене на игри на компютъра. Точно тогава вкъщи реши да се отбие и героят на тази история – Иво, който, за негово нещастие навярно, играе главната роля и в друг мой разказ. Причината, поради която бе решил да ме навести, беше, че искал да му правя компания по време на разходката му до някаква банка. По пътя му разказах накратко за малката ми шегичка и той реши също да се включи в срещата на центъра.

Часът на така очакваната от Драго среща настъпи. Учудването му бе много голямо, когато на масата в кафенето не видя девойка, а цели три момчета 😀 Аз, обаче, бях помислил и за това и леко реших да го залъжа, че тя просто се притеснявала да излезе сама с него и затова аз съм дошъл, а другите двама… просто се оказали на същото място по същото време 🙂 Най-забавното бе, че той се върза на това ми обяснение…

И така четиримата зачакахме девойката да се появи. По едно време аз съвсем случайно излязох навън, уж говорейки с нея. Смятах след този „разговор“ да му кажа, че е възникнало нещо спешно и тя отлага срещата им за по-нататък. Уви, Иво бе решил съвсем друго – не успял да се сдържи и докато съм бил навън, разказал на Драго моя пъклен план 🙂

Хубавото бе, че след това той не се разсърди… много. Дори решихме да се поразходим из центъра и да си поприказваме. Преди това сметнахме за добре все пак леееко да се подкрепим с нещо, та да имаме сили… ако случайно ни връхлети някоя огромна тълпа от момичета 🙂 Героят на тази история явно бе прекалено изнемощял след всичко и си взе няколко парчета пица, а дори след това се подсили и с баница… като след това всеки можеше да разбере съвсем спокойно (по външния вид на спътника ни) през кои заведения за бързо хранене сме минали… 🙂 Това, все пак, не ни смути кой знае колко и продължихме с разходката.

По онова време аз леко харесвах една от сервитьорките, която работеше в заведението, където Драго трябваше да се срещне с… мен. Именно това донякъде бе и темата на разговора ни по време на обикалянето на центъра, а също така и причината, поради която решихме да се върнем в същото заведение и евентуално аз да заговоря девойката… Всъщност аз нямах кой знае какво желание, но останалите толкова много искаха, вероятно за да ми се подиграват малко и на мен, та накрая склоних и се върнахме. Дори по някаква странна случайност седнахме на маса, която бе обслужвана именно от нея.

Времето неусетно минаваше в чудене как да заговоря момичето. На ум ни идваха какви ли не глуповати идеи, а странните движения (изразяващи се в помръдване на средния пръст на ръката) на Драго, докато я викаше да си поръчва нещо ново, сякаш просто бяха доказателство за нашата безизходица 🙂 Накрая все пак ми хрумна една почти гениална идея – близо до масата ни имаше деца, които си играеха и с които тя дори от време на време се заиграваше. Целият план се състоеше в това да напиша телефонния си номер на едно листче, което те да й предадат с послание, че ако иска да излезем, може да ме потърси на този номер. За добро или лошо мисията се провали още в зародиш, тъй като никой от нас нямаше нито лист, нито химикал, а сметнахме за прекалено странно да искаме да ни донесат… 🙂

Така и самото ни стоене в заведението изглеждаше вече като просто губене на време и харчене на пари… Затова и решихме да си тръгваме. Девойката дойде да събере останалите чаши от масата ни и съвсем неочаквано дойде и в страната, на която седях аз, а след няколко секундно чудене се сепна и сякаш заговори на себе си:

– Оф, защо идвам тук, като вече събрах всичко?

Тогава си казах, че това може би е моят момент. Знакът от съдбата, който чаках цял час: 🙂

– Може би за да се запознаем – леко плахо й отвърнах аз. – Приятно ми е, аз съм Калоян.

– Ами аз съм Айсел, приятно ми е. – При което тя си подаде леко ръката и дори сякаш се усмихна.

Точно тогава реши да се намеси и Драго и също да се запознае с нея, като едва му затворихме устата 🙂 След него и Дидо се представи, а накрая Иво си каза името, хвана ръката й и понечи да я целуне… Точно в този момент през ума ми мина като светкавица мисълта, че заради неговите действия мен вече ще ме е срам да идвам в това заведение… Така и стана – малко след като забеляза, че устните му се свиват и той приближава ръката й до тях, девойката се стресна и едва ли не с истеричен крясък каза, че има работа и се затича към заведението… 🙂

Ако ти е харесало, разпространи публикацията сред всичките си приятели и ми помогни да стана известен 🙂

Животът на един… ситски лорд

Дарт Вейдър си седеше удобно, доколкото можеше да се използва тази дума в неговото положение, в креслото на офиса си в Корусант и си спомняше за изминалите години…

„Еееех, какви години бяха – колко се борихме с Дарт Сидиъс докато успеем да наложим нашата трева на пазара… Колко битки имахме срещу тъпите джедаи, които не искаха да прекратят продажбите на смешните си корелиански наркотици… Дори в една от тях загубих половината си тяло… Заради онзи мизерен Оби-Уан Кеноби…

И сега какво? Спечелих всичко и правих всичко, само за да могат моите деца да бъдат щастливи… А те?! Ох… Те са едни неблагодарници…

Не стига, че от сутрин до вечер си скъсвах тенекниения задник, за да мога да им устроя едно по-добро бъдеще, а те не само, че и едно „благодаря“ не ми казаха, а дори решиха да си създадат собствена нарко-банда…

И отново тъпият Кеноби е виновен за това… Докато децата бяха при детегледачите си – Люк на Татуин с чичо си, а Лея при онзи продажник на Олдерон – ние с шефа – Императора де – създадохме най-добрата лаборатория за синтетични наркотици, която нарекохме „Звездата на смъртта“… Еееех, какви пари щяха да паднат от това… И точно тогава Оби-Уан реши да ни саботира. Първо проми и без това малкото мозък на Люк с джедайските треволяци, които дъртият хипи-джедай пуши от години, и го накара да си мисли, че е по-добре да стане някакво смешно хипи, отколкото да тръгне по стъпките на баща си… А после… Ооох, после той вкара дъщеричката ми, моята ценна и единствена дъщеричка, в някаква гангстерска банда, наречена „Бунтовниците“, където пък тя се запозна с един пияница на име Хан Соло, в който си мисли, че е влюбена… И за всичко бяха виновни Ларс (чичото на Люк) и Бейл (онзи, дето втълпи на дъщеря ми, че й е баща), затова и трябваше да ги накажа… Е, малко се поовлякох, особено с унищожаването на планетата Олдерон, но те си го заслужаваха!

И сега… сега тази смешна бандичка, която децата ми организираха, унищожи „Звездата на смъртта“… И не само това – направиха си собствена лаборатория за наркотици на Хот… Ноооо Дарт Вейдър не е вчерашен – опита да се ухили, но си спомни, че това му причиняваше болка, – успях да намеря скривалището им и унищожих всичката дрога, която бяха произвели. Но… не можех да убия собствените си деца, затова ги оставих и да избягат, защото все пак аз винаги съм с един ход напред и знаех, че те отново ще ми паднат в ламаринените лапи.

Знаех, че ще отидат при дъртия мошенник Ландо Калризиян в Облачния град и затова бутнах малко безплатна, но нискокачествена, дрога на комарджията и той веднага ги предаде. Хванах онзи смешко Хан, за да го науча как трябва да се държи с дъщеря ми, но понеже още не съм много сигурен какво точно да му кажа, реших да го замразя… за да не се отегчава човекът. Поговорих си малко и с Люк… Той май леко ми се обиди заради това, че му отрязах ръката, но това бе единственият начин да му покажа, че нашата дрога е по-хубава от тази на Оби-Уан. Уви, не можа да я опита – подхлъзна се и падна в бездната, след което повече не съм го виждал, но усещам, че все още е някъде там и пълни ноздрите си с кокаина на онази групичка на Лея…

Нищо, деца са ми – обичам ги, каквито и бели да правят… И знам, че един ден ние с тях ще почнем да произвеждаме заедно дрога и ще направим бизнеса семеен, а дотогава… Нека Силата… и марихуаната бъдат с тях…“

Ако ти е харесало, разпространи публикацията сред всичките си приятели и ми помогни да стана известен 🙂

Скорошна случка

Разговор по скайпа, който се води от две различни стаи в къщата ни между брат ми и мен в 11 часа вечерта:

Той: Амииии. Аз.. таковата.. Имам да правя два протокола, ама не знам как.. 🙁

Аз: Е и?

Той: Малко помощ, моляяяя 🙂

Аз: И в какво точно трябва да се изразява помощта?

Той: Амиии.. Да ти кажа темите и да помогнеш? 🙂

Аз: Искаш да ти намеря материали, по които да си направиш темите ли?

Той:.. Хъх.. Не точно..

Аз: Ами?

Той: Ееееее, нали ме разбираааш.. 🙂

Аз: Обясни ми.

Той: Амиии.. да удариш едно рамо за правенето? 🙂

Аз: Нали това ти предложих – да ти намеря материали, по които да си направиш протоколите.

Той: Торииии Ти баща, ти майка – направи ми ги, че ще ме скъсат 🙁

Аз: Ми какво ми го усукваш, да беше казал от началото, че искаш да ти ги направя.

Той: Ама аз малко по заобиколно, разбираш ли… 🙂

Аз: Ясен си ми с това заобиколно, стига си плакал, казвай темите.

Следва даване на темите и обясненията по тях.

Аз: За кога ти трябват?

Той: За утре 🙁

Аз: Моляяяяяяяяяяяяяяяяяяяяяяяяяяяяяяяяяяяяяяяяяяяяяяя?

Той: Моляяяяяяяяяяяяяя 🙂

Аз: Ти луд ли си, 11 часа е??????

Той: Ама ти се справяш бързоооо 🙂

Аз: Ти си пълен идиот! Да не съм видяла и дума повече и само да си заспал, преди да съм ги направила – ОБЕЩАВАМ ТИ, че заспиш ли, ще ги изтрия!

Той: Млъквам и чакааам – клечки ще си сложа на очите ако трябва, ама няма да заспя. Моляяяяяяяяяя, направи гииииии 🙂

Аз: Млък!

И така де.. до 2 часа през нощта правих протоколи, заради „навременната” молба на брат ми..

И кажете ми – как да не започне да псува човек.. 🙁

Ако ти е харесало, разпространи публикацията сред всичките си приятели и ми помогни да стана известен 🙂

Поредната издънка

Все повече се убеждавам, че за мен кухнята трябва да е забранена територия. Не се харесвам на кухненските машини и това си е. Ама да знаете – и аз не ги харесвам – така че чувството е взаимно.
Вие, например, знаете ли, че яйца не се варят в микровълнова фурна? Защото аз го установих по най-елементарния начин – просто сложих 2 яйца в една йенска тенджерка с вода и тикнах тенджерката в микровълновата, след което я настроих за 2 минути на пълна мощност. Резултатът интересува ли ви? Хайде ще ви кажа.. Взрив и тотална бъркотия във фурната от жълтъци и белтъци.. Та така де.. не се варяли яйца в микровълнова, ама кой да ми каже..
Е, после потърсих в нета информация, макар че, както се казва, след дъжд качулка.. Та помежду другото и цял архив от въпроси и отговори открих.. Много е поучителен.. 😛
Въпреки многократните разяснения на производителите за микровълновите печки, опитите на потребителите да варят яйца с помощта на микровълновата техника продължават. Ето какъв архив от обяснения с купувачи е натрупала водеща компания в производството на електронните фурни при условие, че едно от първите изречения в упътването, написано с огромни букви, е: «ЗАБРАНЕНО Е ВАРЕНЕТО НА ЯЙЦА ВЪВ ВСИЧКИ ВИДОВЕ МИКРОВЪЛНОВИ ФУРНИ!». Въпреки изречението, е-мейлите и писмата по темата от потребители до фирмата продължават. От близо година тези често задавани въпроси задължително придружават упътването за експлоатация на изделието.
Въпрос: Колко време трябва да варя яйцето в микровълновата печка?
Отговор: Яйца не се варят в микровълнова печка, защото избухват. Използвайте тенджера и обикновен котлон!!! Прочетете инструкцията!

Въпрос: Как да обработя яйцето, за да мога да го сваря в микровълнова печка?
Отговор: Не съществува начин да се вари яйце в микровълнова печка.

Въпрос: Сварих едно твърдо яйце, после го сложих да се стопли в микровълнова печка. То избухна. Къде съм постъпил неправилно?
Отговор: Не е трябвало да топлите яйцето в микровълнова печка. Трябваше да го ядете студено или да го стоплите в обикновена тенджера с вряща вода. Прочетете инструкцията!

Въпрос: Увих яйцето в тиксо, за да не се взривява, но то все пак избухна и изцапа микровълновата печка с жълтък и парчета тиксо
Отговор: Изтрийте стените на фурната с влажен парцал. Остатъците от тиксото може да отстраните със сода бикарбонат. Не бива да надрасквате стените на микровълновата печка с метални предмети.

Въпрос: Само кокошите ли яйца избухват в микровълнова печка?
Отговор: Всички яйца избухват в микровълнова печка.

Въпрос: Продупчих яйцето с игла, изпих го сурово и оставих празната черупка да се стопли в микровълновата печка. Тя замириса на изгоряло, а после гръмна.
Отговор: Трябвало е да запазите празната черупка за някой празник, а не да я топлите в микровълнова печка.

Въпрос: Само яйца от бозайници ли избухват при варене във вашите фурни?
Отговор: «ЗАБРАНЕНО Е ВАРЕНЕТО НА ЯЙЦА ВЪВ ВСИЧКИ ВИДОВЕ МИКРОВЪЛНОВИ ФУРНИ!» Всякакви яйца във всякакви МИКРОВЪЛНОВИ фурни! А Вие яйца на кои точно бозайници искахте да сварите?

Въпрос: Следвайки вашата инструкция «Варене на яйце в микровълнова печка» започнах да си варя яйце, но то избухна и ми изцапа цялата фурна! Защо???
Отговор: Трябвало е да четете инструкцията докрай, без да прекъсвате веднага след заглавието.

Въпрос: Пиша ви четвърто писмо, но нямам отговор – В инструкцията не пише на коя точно минута ще избухне яйцето? Имам идея да се извади 5 секунди преди взрива и да се сложи в студена вода? Уточнете.
Отговор: Изпратете ни точна схема с микронно оразмеряване на яйцето ви + плазмените му характеристики, за да ви отговорим точно в коя минута ще избухне.

Въпрос: Сложих яйце в микровълнова печка, но то не избухна.
Отговор: Проверете дали вашата микровълнова печка е включена в електрическата мрежа или се обърнете към сервиз.

И да напомня още веднъж на всички – ЯЙЦА НЕ СЕ ВАРЯТ В МИКРОВЪЛНОВА ФУРНА 😛

Ако ти е харесало, разпространи публикацията сред всичките си приятели и ми помогни да стана известен 🙂

Варна, морето, сините вълни… (развръзката)

И такаааа… Ето, че се завърнах от своята близо двуседмична почивка по морета и села 🙂 Почти съм сигурен, че все на някой съм липсвал през това време, но какво да се прави – понякога трябва да огрявам и на други места… като например във Варна 🙂

Както писах преди да замина, братовчедите ми от морския град ме поканиха на гости и аз просто нямаше как да им откажа. Заминах за там, веднага щом можах (на фаталния петък 13-ти). Тъй като през деня те имаха работа, а аз пък не познавах града, реших да хвана последния влак в 4 следобед и след около четири часа пътуване, някъде към 8:30 вечерта, пристигнах в морската ни столица. Хубавото на цялото пътуване бе това, че в купето, в което бях, имаше само някакво момче, което опита да завърже някакъв разговор с мен по едно време, ама… нещо се отказа и така аз спокойно можех да си чета разни списания и да гледам през прозореца като малките деца. Другото хубаво бе, че Варна е последната спирка на влака, така че нямаше вероятност да се объркам и да забравя да сляза заради моята разсеяност 🙂

На гарата ме чакаха двамата ми братовчеди – Здравко и Калоян, както и жената на Калоян (с която се шегувам, че ми е доведена братовчедка :D) Антония. Оказа се, че освен мен, те ще имат и други гости от Русе – тяхна приятелка с детето си.

След като успяхме всички да се намерим един друг, решихме, че можем да потеглим. Моят съименник реши, че първо трябва да идем на плажа, затова веднага се насочихме към централния плаж, където те се поплицикаха, а аз седях и ги гледах (основно, защото някак си не бях с бански, а и не ми се мокреха маратонките).

Вечерта отидохме в къщата, където живеят Калоян и Антония (намира се на 15-тина минути път пеша от катедралата, което май ще рече, че живеят някъде на центъра). Здравко ме предупреди да ям там колкото мога, защото когато отидем в неговия апартамент само ще пием… 😀 Аз, като послушно дете, си хапнах и след това с него у тях си пийнахме малко и легнахме да спим.

На следващия ден той ме заведе на плажа, на който бяхме с брат му преди 3 години – Фичоза (или Ветеран… знам ли кой как го знае и дали аз съм разбрал правилно). Там се опитахме да довършим каменното ограждение, което той си правеше във водата, за да можел по-хубаво да скача, но нямахме късмет, понеже вълните бяха прекалено големи. Вечерта отидохме и на аспаруховския плаж, където вече бяха и Антония и Калоян, заедно с кучето си Берта (която е доста красива и с нея бе и най-интересното ми преживяване в града).

Общо-взето почивката вървеше почти идеално – вечерта със Здравко и двама негови приятели гледахме „Мъже в черно“, а на следващия ден с една голяма група, сред които и Калоян и Антония, заминахме за Ракитник (или нещо такова) 😀

Следобеда пък някакви приятели на Здравко от форума на Форд му се обадиха да го викат да играе футбол, а и да го питат дали има втори човек, който може да викне. Той, естествено, веднага ме попита дали ми се играе и аз се съгласих без да се замислям, макар и да нямах обувки за футбол… Наложи се да играя бос, но пък за щастие теренът бе изкуствен и това не доведе до много наранявания… В началото играх като вратар, но след като видях накъде отиват нещата – съотборниците ми играеха по-зле и от мен самия – реших да жертвам краката си и да поиграя малко напред. Така за десет минути успяхме да върнем три гола (два от които благодарение на мен :P), но нямаше време за повече – шефът на игрището подвикна, че вече трябвало да си ходим… 🙂

В неделя се оказа и че бил празникът на Варна, та отидохме да гледаме и фойерверките в морската градина, да слушаме БТР, както и да оглеждаме момичетата със Здравко… 😀

От понеделник вече бях при Калоян и Антония, тъй като те се намираха по-близо до морето, а и бяха в центъра на града – един вид да мога и да го поразгледам, стига да искам. Уви, събудих се прекалено късно – някъде към 9:30 – и реших, че е по-добре да оставя плажа за следобед, когато ще се приберат от работа и моите роднини. Все пак не исках да си губя целия ден и сметнах за добре поне да се поразходя из квартала. Взех със себе си и Берта, с надеждата, че след това поне тя ще знае пътя към дома… 😀

Вечерта ми бяха пообяснили малко кое къде се намира и почти безпроблемно стигнах до катедралата. Преди това пообиколих малко магазините из района, за да намеря найлонови торбички за „прелестите“, които кучето ще ме кара да събирам, но така и не успях да намеря такива – все ми предлагаха някакви огромни чанти, които нямаше да ми свършат работа. Затова на края взех и мокри кърпички – нещо като спасителен вариант 🙂

След като стигнах до катедралата, реших да тръгна по една от отсрещните улици, но по едно време тя нещо не ми хареса, та реших да я сменя. След около 20 сменяния аз вече тотално се бях объркал кое къде е, но за щастие стигнах до централната жп гара. Така и така бях там, та сметнах за добре да вляза вътре и да попитам за влакове до Шумен (следващата ми спирка от моя маршрут). Само за сведение на  тия, които са били във Варна, а не са идвали в Русе – гарата им е леко смотана – доста по-малка от русенската и… абе не ми хареса, ама трябваше да ходя там… искам или не 🙂 Влязох си най-спокойно с Берта и жената на гишето за информация ми даде разписанието на влаковете. В този момент Здравко ми се обади, за да пита къде съм и като му казах, че съм на гарата, следващият му въпрос бе „Берта да не е и тя вътре?“. Леко се оказа май, че там не можело да се влиза с домашни любимци, ама кой да ми каже (нямаше и никакви табелки). Най-лошото обаче тепърва предстоеше… Смотаното куче реши да се инати и се просна на хладния под. Близо десет минути я убеждавах, че трябва да си ходим и на края почнах да я тикам и влача, за да успея да я изкарам оттам. Вярно, беше си топличко, а и тя сигурно се поумори, но пък не я оставях без вода изобщо – през десетина минути й давах да пие, така че хич не трябваше и да ми се оплаква, ама… съдба 😀

След като я изкарах навън, реших да поседим на пейките до гарата, където тъкмо беше паднала сянка. Настаних се на единствената удобна и в тоя момент жената, която седеше на съседната, реши да ми предлага квартира. Обясних й, че не съм от града, но има къде да живея и тя се „поуспокои“. На края се оказа, че и тя била от Русе и сякаш очакваше аз да съм много щастлив от тоя факт, ама като видя, че мен това не ме вълнува нещо се подтисна… 😀 Сигурно и заради това нарочно реши да говори за кучето:

– Много хубаво куче имаш. Ама нещо май му е топло. Защо не го заведеш до плажа, та да се поразхлади малко?

– Ами аз тъкмо смятах да се прибирам и…

– Бе я го заведи, после ще се прибереш. Вървиш само направо – рече ми тя, сочейки с ръката си надясно от нея – и ще стигнеш до плажа. Къде живееш?

– Ами близо до катедралата…

– Добре, после се връщаш дотук и ще се изкачиш по ееей тая улица там – посочи ми тя напред.

Реших да я послушам и заедно с Берта тръгнахме към плажа. Вървейки натам, срещнахме някакъв дядо, който започна да ми бръщолеви нещо:

– Не пускат – рече ми той.

– Кои и какво не пускат?

– Кучета. Не пускат кучета…

Благодарих му за информацията и си продължих по пътя.

Тъй като не исках да минавам през главния вход, реших да заобиколя и да мина през ресторанта, който е до плажа – беше под формата на кораб и явно собствениците искаха да направят някаква странна връзка с Али Баба (вероятно), понеже заведението май се казваше „Бар Баба“ или нещо от сорта…

Тъкмо се добрахме до плажа с Берта и аз реших да събуя маратонките си, за да не ги намокря. В тоя момент направих една огромна грешка – забравих, че кучето много обича вода. Само че видя морето и веднага хукна към него, а аз – искам или не – с нея. Съответно целия се намокрих и с изненада открих, че маратонките и панталоните ми не само са мокри, но и имаше нови гости в тях – разни водорасли, пясък и какво ли още не…

След като Берта се понамокри, а аз поизсъхнах, реших, че е крайно време да си ходим. Тръгнахме по улицата, която ми беше казала старицата, но така и не стигах до заветния център, от който да се насоча към катедралата. Затова пак реших да сменям улици и в един момент се оказа, че минавам по същите, по които бях минал и сутринта. За щастие се добрах до катедралата, където пък имаше някаква немска групичка от туристи, като най-интересното бе, че… всички бяха момичета на около моята възраст. А още по-интересното – всички бяха слаби и хубави, та дори и с руси коси и сини очи – направо мечтата на всяко момче… 😀 Една от тях дори ме снима с Берта, за да ни имала за спомен и се опита да ме заговори, но реших да не показвам „завидните“ си умения в сферата на немския език, а и не ми бе до говорене, при положение, че ми бе топло, бях мръсен и т.н… Все пак бях учтиво дете де… снимахме се и си заминах 🙂

Уви, моята одисея не свърши дотук. Точно в тоя момент съвсем обърках посоките и забравих от къде бях минал сутринта. Тръгнах по една улица, но вместо да се озова пред къщата на братовчед ми, стигнах до хотел „Голдън Тулип“ или по-известен за мен като „Варна“, където през 2007 година се бяхме настанили с моя адаш, след като той бе спечелил някаква награда от радио Енерджи… или Енджой, не помня вече (помня само, че се самопоканих…) 😀 Там реших вече, че е крайно време да питам някого на къде да вървя. Спрях се на първия срещнат:

– Здравейте. Имате ли представа къде се намира бар „Формула“?

– Значи, виждаш ли тоя светофар? Не той, ами тоя след него… вървиш натам и после наляво и все напред… Ама не, не, чакай! Значи… виждаш ли го тоя подлез? Минаваш през него и след това на следващия светофар наляво. Ама не, чакай… май беше на втория светофар след подлеза наляво… – отвърна ми той, при което аз реших, че е време да му благодаря и сам да намеря пътя.

Върнах се до катедралата и оттам тръгнах по друга улица. След около 15 минути стигнах до някаква детска площадка. На две пейки бяха седнали двама мъже (по един на пейка де :D) и реших да питам тоя, който бе по-близо до мен:

– Добър ден. Бихте ли ми казали, тоест имате ли някаква ясна представа, къде е бар „Формула“?
– Аз не разбира. Не знае. Не разбира. Вие има хубав куче. Какъв порода е?

При което аз се ококорих и реших, че явно днес не ми е ден и му казах „Не разбира, не разбира. Аз си тръгва“ 😀 За щастие другият човек успя да ме насочи горе-долу накъде да вървя и след около 10 минути с Берта си бяхме вече вкъщи… 🙂

Вечерта отидохме отново на плажа в Аспарухово, където ни чакаше една приятелка на братовчедите ми, която в последствие се оказа, че познавам и аз, макар и само задочно 🙂 Морето беше бурно, затова и не влизахме много във водата, но по едно време решихме все пак да пуснем Берта да се поплицика, с надеждата, че няма да влезе много навътре. Това нещо обаче пощуря и сякаш на инат реши да плува все по-навътре и навътре. Здравко си бе порязал крака, а другия Калоян го нямаше, та се наложи аз да изваждам кучката от водата. След около десет минути гонене, най-сетне успях да я хвана и изкарам… 🙂

На тръгване със Здравко забелязахме две момичета, които седяха в близост до колата му. Антония вървеше с нас и явно нарочно реши да ни попита „Като мислите, че са хубави, защо не ги заговорите?“, точно като минавахме покрай тях. Едва ли не в синхрон с братовчед ми най-спокойно отговорихме „Ние сме срамежливи“ и се качихме в колата… 😀 Там смелостта на Здравко се върна и той реши да ги настигнем с автомобила му – те след като ни поогледаха и видяха, че няма да ги заговаряме, решиха да си тръгват – но тъкмо като ги настигнахме, влязоха в някакво заведение и той реши, че трябва да се прибираме 😀

На следващия ден вече се попекох на плажа, но сам – без Берта, след което се прибрах и гледах „Здрач“. Причината да го гледам бе, че нямаше какво да правя. Оказа се обаче, че филмът не бил чак толкова ужасно лош… 🙂

В сряда отново се поразходих с Берта, тъй като времето беше нещо облачно и реших да не ходя на плаж. Хората отново ни спираха през пет минути, за да се радват на кучката… горката, всички я смятаха за мъжко куче… с тия нейни мустаци, ноооо… за щастие се оказа, че тя не се обижда лесно… 😀

Вечерта вече с тъга трябваше да се сбогувам с братовчедите ми и да потегля към Шумен, където бях горе-долу един ден, който прекарах под зоркия поглед на двете ми лели 🙂 След това отидох и за няколко дни на село при баба, където попрочетох някоя и друга книжка, а и намерих нещо, което отдавна бях забравил – първата си играчка-джедай – Люк Скайуокър – която вече е на повече от 10 години (тогава изобщо не подозирах, че ще стана фен на „Междузвездни войни“)… 😀 За съжаление не можах да намеря лазерния му меч, нооо и това ще стане някой ден 🙂

Така общо-взето завърши и моята одисея из Североизточна България… беше приятно и забавно, и се надявам, че и тези, които бяха с мен през това време, също са се забавлявали малко или много 😉

А сега три поздрава и за някои хора… 😛

Както и…

И, разбира се, един и за Здравко 😉

😀

Ако ти е харесало, разпространи публикацията сред всичките си приятели и ми помогни да стана известен 🙂