Ето, че сушата приключи и скоро смятам да „понаводня“ двамата си читатели с някоя и друга публикацийка. Започвам с „ревюто“ на този филм, не защото е първото нещо, което съм правил или гледал напоследък, а точно обратното – защото е последното, а и да си призная – доста ме впечатли. Все пак по-нататък вероятно ще разкажа и за някои други филми, които гледах през лятото, както и за едно-две приключенийца, случили се от последното ми писане досега.

Ето и накратко за какво иде реч във филма…

Представете си бъдеще, в което няма пари, в което всички остаряват до 25-годишна възраст и след това на теория могат да живеят вечно. Единственото нещо, което трябва да имате, за да стане това и на практика, е… време. След 25-тата годишнина часовникът на всеки започва едно не много бавно обратно броене, от което зависи не само прехраната, но и живота ви.

Такъв е животът и на Уил Салас (в ролята любимият на мнозина Джъстин Тимбърлейк). Той живее ден за ден, борейки се с несправедливостта да се родиш беден (или в случая – без много излишно време). След една странна среща с „безсмъртния“ Хенри Хамилтън (в ролята Мат Бумър, който за мен поне е по-известен като тайния агент Брайс Ларкин от „Чък“ :)), който му дава всичките си години живот, за Уил всичко се преобръща. Уви, и за това той трябва да плати някаква цена, а именно – смъртта на майка си.

Решен да отмъсти за „подбора“, който богатите са решили да направят – намаляйки дажбите живот, които дават на бедните, той тръгва към Ню Гринуич – градът на безсмъртните, представяйки се за един от тях. Там се запознава със Силвия Уайс, която е от „дълголетен“ род, но въпреки това е твърда противничка на това богатите да живеят вечно, а бедните да се борят помежду си за оцеляването си.

 Уви, лъжата му излиза наяве, след като полицаите на бъдещето, т. нар. хронометристи (чийто лидер е друг известен актьор – Килиън Мърфи), го залавят и отнемат всичките му години живот, с изключение на два часа, за които той трябва да стигне до полицията. Тогава Уил взема за заложник Силвия и двамата тръгват обратно към родното място на главния герой, където той й разказва истината и й показва реалния живот… където двамата започват да търсят справедливост. Справедливост, за която мнозина трябва да платят тежък данък…

През първите 15 минути от филма бях направо като омагьосан – нито чувах, нито виждах какво става около мен – очите ми бяха вперени единствено в големия екран. Е, след това дойде и моментът, в който Оливия Уайлд (в ролята на майката на Уил) умря, а Джъстин Тимбърлейк така изигра сцената, че вместо да ми се доплаче, без малко щях да почна да се смея с глас в залата. 🙂 Въпреки това бих казал, че „Дилъри на време“ е една много качествена продукция, в която екипът, „виновен“ за това филма да излезе на голям екран, се опитва много ясно да ни покаже какво ни чака и нас, ако продължаваме да живеем по този начин.

И за финал… не забравяйте, че винаги има и по-голяма риба… 😉