Юлски пътешествия

Лято е. Учениците са във ваканция, студентите – също, а другите да му мислят. Аз все още принадлежа към вторите (за тия, които не могат да броят – студентите), което за мен е добре дошло – гледам да се възползвам от всяка свободна минута, за да упражнявам това, в което съм най-добър – мързелуването.

Уви, понякога се налага освен да мързелуваш, да правиш и разни работи. Особено, когато ги обещаваш от много време. Едно такова нещо е да отидеш на гости на баба си, например де… По-специално -  този месец ходих на гости на баба си от Червен бряг. Предполагам, че има хора, които не са и чували за това градче, затова ще поясня – намира се в северната част на страната, близо до Плевен, което ще рече, че се пада леко на запад от Русе… В началото не бях много въодушевен, най-вече заради това, че трябва да пътувам с влак, но… примирих се.

И така – миналия петък още в шест сутринта потеглих към града на баба. Забравих да спомена, че и майка ми пътува с мен, също за да се види с баба. Пътуването беше изтощително и… много топло. Вярно, че пристигнахме още в 10:15, но си беше ужасно. Още със слизането от влака спомените връхлятаха в ума ми. Припомних си детските години, в които всяко лято ходех там за по месец или в най-лошия случай – две седмици. Беше хубаво… братовчедите ми все още живееха там, а и освен тях имаше още много деца, с които всеки ден правехме какво ли не – играехме на футбол, докато децата от единия от двата отбора не се разсърдеха, след което трябваше да спрем, за да не се стигне до бой… играехме и на криеница, а най-любимата игра на всички бе – стражари и апаши. Сега като се замисля дори тя бе едно от най-важните неща, заради които ходех там (не, че в Русе не се събирахме с приятели да играем, но някак… там беше по-различно). С братовчедите ми всеки ден чакахме да стане 9 вечерта, та да излезем и да играем с приятелите си. Разбира се „чакахме“ не е точната дума, защото през целия ден правехме какво ли не и изобщо не можехме да се оплачем, че скучаем. Още си спомням и колко трудно ни беше прибирането вкъщи – баба все ни караше да се прибираме в 10:30-11 часа, защото се притесняваше за нас (и с право, в квартала не всички бяха мирни и добри хора), което бе повод и за много караници между нас и нея, като дори веднъж се стигна до там, че тя заключи входната врата и се наложи да се промъкнем през един от прозорците на къщата, за да влезем вътре. И все пак – въпреки всички неволи, които съпровождаха тези лета, аз си ги спомням с радост и изобщо не мога да се оплача.

Този път знаех, че няма да е така – братовчедите ми вече не живееха там, децата, с които преди се събирахме, сигурно също не бяха там (както се и оказа), но, за щастие, баба имаше дивиди, с което аз запълних голяма част от времето си…