Като почти всеки хлапак на моята възраст, аз също понякога си мисля за тия работи. Всъщност, сякаш май за тези неща няма възраст. Сигурно много хора постоянно си задават въпроси от сорта на „Какво е това?“, „Съществува ли?“ и т.н. Аз, като всички останали, не мога да дам точен отговор на тях, особено на този за съществуването, но пък мога спокойно да си праввя предположения, които навярно не са особено умни и верни, но… това е друга тема. 
Предполагам е ясно, че за да се стигне до любов, трябва да се премине през етапа на влюбването. При всеки човек май е различен – някои до последния момент се опитват да се самоубедят, че не харесват даден човек, други пък са наясно още от самото начало и се отдават спокойно на чувствата си… Но независимо как преминава въпросното нещо, е ясно едно – не спираме да мислим за човека, към когото изпитваме това. Всяка минута, всяка секунда, а като нищо и всяка стотна, е отделена само и единствено за него.
Въпросът е… как става това нещо? Със сигурност най-първата причина не е начинът, по който се държи този човек с нас и околните. От много хора съм чувал, независимо дали мъже, или жени, че те не се влюбват в някого заради начина, по който изглежда външно, а заради това какъв човек е по душа. За краткия си житейски опит (след два дена ставам на 20 
) разбрах, че всъщност това са пълни глупости. Естествено е човек да се влюби в някого, който му допада душевно, но пък преди това той първо го вижда как изглежда. Някак си вътрешно преценяваме дали си заслужава този човек изобщо да попада в графата „Възможно е да се влюбя в него/нея“, още докато го оглеждаме външно. Ако все пак сметнем, че може и да се влюбим в него или нея, то едва тогава започваме да се стремим по всякакъв начин да се сближим с него и да разберем всичко, което ни интересува, за да можем да доизградим образа му.
От момента, в който вече допуснем този човек по-близо до себе си, се появява и дилемата дали и той изпитва същото към нас. Опитваме се по всякакъв начин (освен ако не сме прекалено влюбени, директни или нещо такова и не го изстреляме веднага) да покажем чувствата си към него, а и същевременно да следим за всеки негов жест, за да преценим и той какво изпитва към нас (май ще почна да пиша за „човек“ в женски род,, защото започна да изглежда много странно да използвам все „него“ и „той“ ). Оттук нататък има само две възможности – или чувствата, които момчето/момичето изпитва към нас, да са като тези, които ние имаме, или пък… да се окаже, че за него/нея ние сме просто… познати. В зависимост от това вече се определя и нашето по-нататъшно състояние – постоянно щастливи или пък непрекъснато унили, но… за тях в някоя друга тема, защото и за тия работи могат да се изпишат хиляди думи.
Ако евентуално всичко е минало „както трябва“, чувствата ни бавно започвата да се задълбочават и усложняват, и постепенно разбираме, че не можем без този човек. Сега не само, че през цялото си време мислим за него, но и се стремим да бъдем още повече с него. Тук се появява и един друг въпрос… или няколко де. Защо си мислим, че обичаме този човек? Защо изобщо смятаме, че има любов? А ако има, дали пък тя е вечна? И ако не е вечна, как можем да твърдим, че е любов, след като не е? Та нали уж любовта била по-силна от всичко (справка – Лили Иванова) и била вечна, как тогава ще има край?
Засега смятам да спра дотук, че вече и мозъкът ми се опържи в тази жега. Както и да се наричат тия неща – имам предвид влюбването и любовта – съм на мнение, че те са едни от най-хубавите, които могат да се случат на някого, нищо, че понякога от тях боли. Въпреки всичко аз тайничко си се надявам да съществува истинска любов, защото в противен случай… светът би бил едно доста скучно и самотно място…
Сега, като се върна в спомените си, си мисля, че това е било много, много глупаво и наивно от наша страна, дори бих казал – смотано, но пък… си бе и леко забавно, макар и изобщо да не се разви по начина, по който ни се искаше на нас.
