Както е известно на доста хора януари месец се пада „великомъченически“ за голяма част от студентите в България, по простата причина, че това е именно месецът на изпитите. Аз, разбира се, не се различавам особено от средностатистическия студент и затова и за мен първият месец от 2010 бе не особено приятен.

Първият изпит, който се падна на групата ми, бе по математика на 8 януари. Аз, като един прилежен ученик, толкова се бях готвил през семестъра, че чак нищо не бях бутвал през това време, освен… да си напиша курсовата, естествено. Затова и в дните преди изпита уж трябваше да седна да уча сериозно. Мързелът в мен все пак надделя и аз до 4 януари изобщо не бях учил нещо. На 5 реших все пак да порешавам някоя и друга задача и реших няколко матрици и интеграла… С последните не се справих особено добре и затова сметнах, че е по-добре да си дам почивка. Ден след ден аз учех „неуморно“.

Въпреки големия си мързел твърдо бях решил да не се прибирам у нас без шестица. На 8-ми излязох от нас с два химикала, молив, гума и линийка, и няколко листа. Казах си, че явно този семестър така или иначе няма да успея да изкарам успех над 5.50 и затова няма смисъл да се притеснявам и да става каквото ще. За моя голяма изненада обаче, започнах безпроблемно да решавам задачите, които ни бяха дадени. На края не бях решил само една задача (от така неприятната ми аналитична геометрия) и предположих, че сигурно няма да имам дори пет. Все пак тайно продължавах да тая надежда, че ще изкарам шестица…

Казаха ни да се върнем след около двайсетина минути – тогава контролните ни щели да бъдат проверени и съответно доцентът ще ни каже какви са ни оценките и евентуално би изпитал тези, за които се колебае каква оценка да им постави. Дойде и моят ред да си видя оценката. Аз бях леко доста притеснен, защото хем ми бе първи изпит, хем не исках да се излагам… Затова и отидох леко притеснен при преподавателя:

- Браво, решил си и трите интеграла, които ви бях дал! – каза той.

- Ами постарах се, но…

- Тук, обаче, виждам, че не си решил една от задачите… – прекъсна ме преподавателят.

- Ами дааа, ноооо…

- И въпреки това мисля да ти пиша шестица, защото си се справил добре с другите, а и редовно бе на лекциите ми – отново ме прекъсна той.

В този момент аз явно още не осъзнавах какво ми е казал и затова продължих:

- … се сетих как се решава, само че вече бях предал, а и без това не очаквам да имам шестица…

В този така кратък миг през моя еднограмов мозък премина мисълта, че той току що ми бе казал, че ще ми пише шест. Само за сведение – аз наистина се бях сетил как може да се реши задачата, но вече бях излязал от стаята.

- Виждаш ли? Значи наистина съм бил прав за теб и ти заслужаваш шестица! – отвърна ми той усмихнато.

- О, благодаря Ви – не знаех какво друго да кажа аз. Изчаках го да ми напише оценката и веднага закрачих към вратата… да не би случайно да реши да си промени мнението и да ми пише 5 вместо 6.

След изпита по математика ми предстоеше друг не лек изпит – този по програмиране. Но за него, да си призная честно, хич не се притснявах. Смятах, че там ще изкарам безпроблемно шестица, което се оказа не точно така. За изпита се готвих точно два дена, като през тези два дена направих три програми от последния вид, който бяхме разглеждали по време на семестъра и върху който ни бе втората курсова по дисциплината. Разбира се, както става винаги, когато човек е прекалено самоуверен и спокоен, нещо почнах да си съчинявам разни работи на изпита и съответно изкарах петица. Цяла вечер ми бе гадно, защото някак си не ми се искаше да имам пет, особено като знам, че другите два изпита са по физика и материали в електрониката, където изобщо и не се надявах да изкарам оценка, по-висока от 4. Затова и реших още на по-следващия ден да ида на поправка. В деня преди това през цялото време играх на разни игри на компютъра, само и само за да не мисля за това как ще се представя на следващия ден. Нещата, които ми се паднаха, бяха леееекичко по-сложни от тези, които бяха на първия изпит, но за мое щастие изкарах шестица.

Така дойде ред и на последните два изпита – по физика и материали в електрониката. По първия се бях освободил от частта, която е предназначена за въпроси от лабораторните упражнения, с което леко си бях улекотил задачата, но все пак… ми предстоеше доста работа, а си бях съкратил с два дена времето за учене. Дори с три… защото в деня след изпита по програмиране, на който изкарах шест, хич не ми се учеше. За три дена изучих около 37 въпроса, от които… знаех добре някъде към 30, а другие седем… си бяха просто мъка за мен – корпускулярни дуализми някакви, структура на атома, разни преходи и прочие. Не, че не ги знаех, но ми бе по-трудно да ги обясня. Затова и се надявах да не ми се паднат те.

Едно от големите ми успокоения за този изпит бе, че преподавателят се славеше с това, че пише високи оценки. За мое голямо учудване не той дойде да ни отвори вратата на стаята и да ни раздаде въпросите, по които да пишем. Все пак изтеглих сравнително лесни въпроси като сила на Лоренц,, материална точка и нещата около тях. Пописах си около лист за всеки от въпросите, но все пак не ми се предаваше, особено след като видях какво ставаше с хората, които бяха предали преди мен. Всеки от тях биваше изпитван устно и съответно голяма част от тях не се справяха и изкарваха ниски оценки. Дори някои от тях бяха наречени „срам за родителите си“.

За мое щастие дойде учителят, който ни водеше лекциите и каза, че и при него можем да предаваме листите си. И тъкмо да ида при него, видях как всички се наредиха за изпитване пред неговата маса.

Времето течеше бавно… надявах се да успея да се вредя, но така и не можех.

- Хайде, момче, ти си на ред – каза ми другият (уж по-лош) преподавател.

Станах аз, с не много голямо желание, и се запътих към мястото, на което бе той. Започнах да му разказвам въпросите и дори той бе доволен от това, че бях направил всички схеми. Тъкмо си мислех, че вече ще ме пусне с петица, когато той ми каза:

- Сега се чудя колко да ти пиша – пет или шест… Ти искаш ли да те изпитвам за шестица?

- Ами аз искам, разбира се, но въпросът е… дали Вие искате да ни пишете шест? – отвърнах аз.

- Кажи ми каква е теорията на Планк за строежа на атома?

В този момент малката светлинка, която се бе появила след въпроса му дали искам да ме изпитва за шестица, изгасна. Почнах да разказвам общите неща, които се сещах за теорията на този човечец Планк, а той продължаваше да настоява да му кажа по-същественото… за съжаление не успях. Затова и той реши да ми зададе още един въпрос:

- Обясни ми теорията на Айнщайн за фотоефекта.

Е, тук вече нямаше как да сбъркам – беше попаднал на една от темите за светлината и му казах горе-долу всичко, което се сещах.

- Е, хайде, браво на момчето – рече ми той и взе книжката ми, в която написа „Отличен 6″.

След този изпит вече имах три шестици, а общо – четири шестици и една петица. И все пак предстоеше най-трудния – материали в електрониката. За него имах само четири дни за подготовка, а това реално бе предметът хем с най-много въпроси, хем с най-взискателен преподавател, хем и с най-малко време за учене. Първите два дена минах около 30-тина въпроса от конспекта и сметнах, че през останалите два, ще успея да прочета останалите около 15 въпроса и дори да мина всичките наведнъж още един път. Уви, на третия ден нещо стана с мен и изведнъж се притесних, че няма да взема изпита и че ще имам двойка. Това ме притесняваше не толкова заради самата двойка, колкото заради това, че после ще трябва да уча и да ходя на поправка… а вече така ми се искаше да свърши всичко това и да мога да си почина. През него, а и през следващият ден изобщо не учих, така че си останах само с 30 от 45 научени урока.

В деня на изпита, който между другото започна в 8:00 ч. на 26 януари – доооста студен ден, станах още в шест и се подготвих за излизане. Към седем сутринта излязох, за да мога да хвана някой тролей на време и да не закъснея за изпита. Времето минаваше, а 27 (тролеят, който чаках) така и не се появяваше… Вече бе 7:30, когато изведнъж иззад ъгъла се зададе моят „спасителен пояс“. Когато влязох вътре в него, хората започнаха да се карат с шофьора и кондукторката, типично по български. Двамата започнаха да се оправдават с това, че превозното средство било италианско и било пригодено за по-високи температури, а не за -20 градуса. В този момент през ума ми мина: „Ето, материали в електрониката…“, при което се усмихнах. Уви, точно на кръговото тролеят спря… Часът бе 7:45 и не знаех какво да правя, а времето летеше. Реших, че това е знак от съдбата, означаващ,, че трябва да се прибера вкъщи. И точно в този момент се появи 28, с която отидох до университета.

Влязох в стаята и изтеглих едни от най-лошите въпроси… от гледна точка на това, че се надявах да ми се падне именно нещо за различните материали и температура… За около час бях написал едва около десетина реда за всеки от двата въпроса….

- Още десетина минути и ще започнем изпита, колеги – каза единия от преподавателите, присъстващи в стаята.

В този момент нещо пресветна в главата ми и започнах да пиша един по един от въпросите, а дори направих и схема по него. Все пак не ми се искаше да отивам да ме изпитват… затова и с един от състудентите ми решихме да играем на „Камък, ножица, хартия“, за да видим кой първи да отиде да го изпитват. За нещастие се паднах аз… Доцентът се хвана за главата, като ни видя какво правим и дори почна да се кръсти.

- Виждам, сте начертали схемите, колега – браво – каза ми той като ми взе листите.

- Е, можеше и повече да направя, но…

- О, това е достатъчно. Нооо, виждам сте писали прекалено малко за магнитномеките материали за ниски честоти. Затова… бихте ли ми начертали и обяснили хистерезисния цикъл.

Начертах, а дори отчасти и обясних, но… хич и не таях надежда да изкарам нещо, което да е различно от три. А ми се искаше да е поне четири…

- Борисе, колко да му пишем на това момче? – обърна се той към колегата си.

- О, ти решаваш, ти го изпитваш.

- Абе има акъл в него! Я да му пишем една петица.

В този момент всичко изведнъж изчезна пред мен… Не можех да повярвам, че имам пет. Особено пък като се има предвид,, че преди мене имаше само едно момче с шестица (което бе завършил електротехникум) и още едно с петица – всички останали бяха с двойки. От предните дни другите групи също се оплакваха, че само по двама-трима изкарвали оценка, различна от две. Направо не ми се вярваше, че аз мога да бъда един от тях…

Така януари завърши горе-долу доста щастливо за мен. Онзи ден дори си подадох документите за стипендия, с успех 5,67. Уж си взех поука, че трябва да уча през семестъра, но и сега… мързелът така ме е хванал, че чак… не ми се мърда. Но дано и този семестър, а и сесията след него, минат благополучно.