Архив за етикет: любов

Playing it cool

Playing-It-Cool-2014-movie-poster

Той е писател, на когото е възложена задача да напише сценарий за любовна история. За негово огромно съжаление, той никога досега не се е влюбвал и не вярва в любовта. Всички негови връзки са били неуспешни, заради страха му да се обвърже и от това отново да бъде изоставен. Докато един ден не среща нея и не пламва искрата между тях… което продължава до момента, в който разбира, че е обвързана.

С помощта на своите приятели, той се окуражава, че не всичко е толкова черно, колкото изглежда, и че може да я спечели… след което леко преминава границата, но въпреки това, амбициозно не се отказва и продължава да опитва, въпреки страховете си и нейното нежелание да се случи нещо между двамата.

В крайна сметка се сприятелява с нея и всичко върви нормално, докато един ден не й казва, че я харесва и от там нейното нежелание става още по-силно. И тогава един от приятелите му казва, че секс с нея би показал какво ще се случи или той ще остане завинаги затворен в капана на любовта и никога няма да може да се откъсне от това момиче. Въпреки съветите на другите и неговите вътрешни борби, че не трябва да продължава така, той отново се вижда с нея и те… преспиват заедно 🙂 И тогава той разбира, че наистина иска да бъде с тази жена и това, което се случва между тях, не е като нещата, които са се случвали с предишните му взаимоотношения. Но, както обикновено става в такива моменти в живота, тя бързо го сваля на земята, признавайки му, че е сгодена и ще се омъжи за мъжа, с когото се среща, независимо от това, че е правила секс с него и явно не е толкова безразлична.

И тогава той разбира, че в живота понякога всички други са щастливи и за всички останали има някого, с когото да бъдат, но този някого за него липсва или по-скоро – е недостъпен. Макар и да се опитва да избяга от чувствата си, той осъзнава, че тя е единственото нещо, което желае и се опитва да я върне по всевъзможни начини, всеки от които бива отблъснат от нейното твърдоглавие и инат. При което той в един момент се отказва и решава да заживее с това, което си е в него. Докато един ден дядо му, който го е отгледал след изчезването на майка му, умира. Тогава той прочита книгата „Любов по време на холера“, дадена му от един от неговите приятели. В нея се разказва за двама души, които осъзнават, че единственият начин да бъдат заедно е да са в морето и никой да не ги притеснява с нуждите, желанията и проблемите си… И за да остане така, те слагат флаг, с който показват на приближаващите ги съдове, е са болни от холера. В този момент той се замисля и кои негови близки би искал да са на кораба, ако той е там.

Точно тогава той осъзнава, че и тя е на този кораб, но може и да не се качи, ако се омъжи за приятеля си, с когото е не толкова заради чувствата, а логиката, че той е по-сигурният избор… И така той решава да предотврати сватбата между двамата, без да знае дори дали ще стигне на време и дали ще може да я спечели… без да знае дори дали тя го обича така, както той я обича нея 🙂

Ако ти е харесало, разпространи публикацията сред всичките си приятели и ми помогни да стана известен 🙂

Великият Гетсби/The Great Gatsby

gatsby

Добре дошли в утопичния и същевременно толкова реален свят на Джей Гетсби. Действието на романа, написан от Франсис Скот Фитцджералд ни връща в 20-те години на миналия век – период на бурно развитие на човечеството, в който авторът като че ли се опитва да ни покаже упадъка на хората, както и срива на това, което винаги е привличало хиляди към Щатите – американската мечта.

Ник е младеж, който току-що е пристигнал в Ню Йорк с една единствена цел – да забогатее, като всички останали. Той заживява в стара и позанемарена къща, която е в близост до домът на едно от първенютата на Голямата ябълка – Гетсби. Славата на неговите празненства е добре позната на всички, но никой от хората, присъствали на тях, не може да се похвали, че някога е виждал домакинът на тези партита.

И така до денят, в който Ник получава покана за една от веселбите в дома на своя съсед, където двамата се запознават и сприятеляват, а малко след това Гетсби иска и услуга от своя нов приятел. Молба, на която той трудно може да откаже, но която със сигурност ще промени света на всички около него – да срещне своята братовчедка Дейзи с Джей.

Бавно и постепенно разказвачът открива пред нас истината за Гетсби – бедно момче, влюбило се в неподходящото момиче, което има само една мечта – да може да създаде един перфектен свят за тях двамата. Но дали тази красива мечта може да се превърне в реалност, или ще се изплъзне от ръцете на наивниците, които опитват да надскочат себе си, борейки се срещу предразсъдъците и страха на хората, само с една единствена цел – да се докоснат поне за малко до щастието?

Ако ти е харесало, разпространи публикацията сред всичките си приятели и ми помогни да стана известен 🙂

Свети Четвъртък

Седем сутринта е. Това бе поредната нощ, прекарана в мисли за нея. И отново се събуди, след като я сънува. Нея…

Дори той вече се дразнеше на себе си за това, което се случваше с него през последните няколко седмици. Бе загубил съня си – нещо, което рядко му се случваше преди, а досега пък никога не бе продължавало толкова дълго време; дразнеше се от всичко и всички, които бяха около него, с което си обясняваше това, че постоянно търси причина, заради която да се заяде с някого. Не му харесваше, но определено беше някакъв начин да се накаже за случващото се. Знаеше, че с това потъва все повече и повече, но не виждаше смисъл да се „хваща“ за „спасителните пояси“, които му се „подмятаха“ оттук и оттам – не бяха пояса, който той искаше…

Днес няма да се дам без бой„, каза си той, затвори очи и се обърна на другата страна, опитвайки се да заспи отново. Но сънят не идваше и не идваше… И тогава се сети – днес е 14-ти февруари.

През всичките тези години той бе най-върлият противник на този празник. Все пак не трябва да се чувстваш влюбен само на този ден, нито трябва да показваш на половинката си чувствата си към нея само сега, нали? Макар и да смяташе теорията си за единственото правилно и смислено нещо, приятелите му не мислеха така и отчасти, заради негативното му мнение към този празник, го смятаха за задник. Но на него не му пукаше. Сам или не, той никога досега не бе празнувал Свети Валентин и не бе правил нищо романтично на този ден. Досега.

С какво толкова заслужих да ми се подиграваш така, Господи?“ Със сигурност не бе от най-големите християни и имаше своите съмнения и подозрения относно съществуването на Бог, но често Го обвиняваше, когато стигнеше до някаква такава ситуация, в която всеки изход изглежда по-болезнен и от игла в задника. И за това си имаше теория – че може би все пак там някъде има нещо, което по някакъв, все още необясним за мозъка му, начин управлява всички ни. И ако това нещо можеше да придобие някаква форма, то според него със сигурност щеше да прилича на едно от онези малки дебели дечица, които тормозят малките животинки, обитаващи двора на къщата им.

Но защо днешният 14-ти февруари бе по-различен от досегашните? Реално нямаше някаква причина – той на практика бе сам и нямаше с кого да сподели празника. И тогава отново тя се появи в съзнанието му…

Бяха изминали вече около 4 месеца, откакто двамата се виждаха. Четири месеца, през които той, а и тя покрай него (или обратното), премина през много неща. Но това време сякаш излетя за миг. И отново в ума му връхлетяха всички спомени и чувства, които е преживял за този период. Не съжаляваше. Макар и да се чудеше дали онази целувка не бе грешка, той не съжаляваше за времето, което бе прекарал с нея. Моментите, които имаха заедно, бяха най-хубавите, случвали му се през последните месеци. Спомняше си всеки един от тях – катеренето по някаква стълба, оставена пред една къща в центъра на града; обикалянето за някое затънтено място, където човек може да облекчи нуждите си; първата им целувка, след която той се чувстваше най-щастливият човек на света; първият път, в който правиха секс, който можеше да заеме челна позиция по странност в неговата символична и не чак толкова огромна класация; няколкото вечери, в които спаха заедно; както и криенето. Със сигурност последното не му харесваше много и през цялото време го правеше много несигурен относно връзката им, но имаше моменти, в които му бе много приятно да се крият от другите и да се правят, че няма нищо между тях. И тогава си спомни за рязката промяна…

Сякаш всичко между тях се сгромоляса за същото време, за което Помпей е бил унищожен от вулкана Везувий. А дори не знаеше каква точно е причината. Бе прекарал часове наред в опити да разбере къде точно е сгрешил, как се стигна до постоянното й раздразнение към неговата личност и до онзи ден, в който двамата се скараха и тя му каза, че има нужда от почивка, за да реши какво иска. Все още нямаше ясен отговор и все още не знаеше какво искаше тя. Сякаш никога не е и знаел…

Странното бе, че тя бе първият човек, който успя да го промени по някакъв начин. Бе станал по-мил с хората – нещо, което забелязаха доста от приятелите му, които преди се оплакваха от грубото му държание към тях. Донякъде можеше да се каже, че бе станал и по-общителен. Но освен това, в последно време той бе загубил винаги бодрото си настроение. Единствено моментите, които прекарваше с нея, го правеха донякъде по-малко нещастен. Единствено с нея той се чувстваше спокоен. Но и тези моменти изчезнаха, когато тя поиска време, за да си помисли.

Въпреки всичко, той не се беше отклонил от идеята, която се бе зародила в главата му още в началото на януари. А именно – да направи нещо специално за нея по случай Свети Валентин. Самият той бе наясно тогава, че в последно време нещата между тях не вървят и си бе помислил, че в деня, в който се предполага двойките да се отдадат, той ще може да разбие стената, строяща се между тях и да прокара пътека, по която да могат да тръгнат двамата в нова посока, далеч от всички глупости, случващи се през последните месеци.

Бе преминал през много идеи. В началото, докато нещата между тях все пак някак кретаха, той имаше доста големи и романтични според момичетата, с които ги бе споделил, идеи. Но после, след Голямата караница, както той наричаше „почивката“, реши, че не би било удачно да показва толкова очевидно чувствата, които има към нея. Тя и без това би трябвало да ги знае, след като виждаше в каква развалина се бе превърнал в последно време. И така той стигна до заключението, че единственото, което може да направи, е да й купи цвете и да й напише или нарисува нещо.

Бе споделил тази си идея само с едно момиче, което по стечение на обстоятелствата бе научило за тях. Дори й написа и стихотворението, което бе написал, за да каже дали според нея е достатъчно добро. И тя одобри много този подарък. Този „подарък“ нямаше да е само подарък за Свети Валентин… Щеше да е последното нещо, с което той смяташе да покаже чувствата си към нея, след което щеше да я остави сама да реши какво иска и от кого го иска.

Но една вечер, малко преди 14-ти, двамата с нея бяха излезли. Предполагаше се, че щеше да е просто една вечер, в която ще си говорят за разни общи неща – така се бяха разбрали предварително. Но изведнъж тя промени мнението си и поиска да говорят за тях. И говориха дълго време. Всеки казваше как вижда нещата, какво мисли, какво иска… Но въпреки това накрая, след разговора, той още не знаеше тя дали иска да е с него, или не. Все още не му бе казала, че иска да се разделят, нито – че иска да са заедно. А той… той имаше още много неща, които искаше да й сподели, много неща, които искаше да я пита, но всичко това остана в него, защото не знаеше как да го изкара навън. Не бе свикнал да споделя такива неща.

След този разговор, обаче, той стана още по-несигурен относно това дали трябва да изобщо да се виждат на Свети Валентин. Тя не знаеше какво изпитва към него. Или по-точно – не знаеше дали тези чувства са достатъчно силни, за да бъде с него. Или по-скоро… и той не знаеше, беше прекалено объркан след разговора си с нея. Смяташе дори да изключи телефона си, само и само за да не го потърси някак тя и да поиска да излязат. Мислеше, че така ще е по-добре и за двамата. Но на сутринта на 14-ти февруари всичко, което искаше, бе просто да се види с нея…

Цяла сутрин се чудеше какво да прави, дали да й подари нещо или просто да излязат някъде навън. Времето минаваше, а той не събираше смелост дори да я потърси, за да разбере дали ще излязат навън тази вечер. Накрая се ядоса и реши да се разходи из града. Обичаше да го прави, но в последните месеци искаше да споделя разходките си с нея. Само че нямаше как – бе зима и не всички дни бяха приятни за разходка. Днешният също бе един от тях – мрачно и дъждовно – точно като настроението му. Но това него не го вълнуваше – искаше просто да излезе и да се откъсне за миг от мислите си.

Обикаляше с часове центъра и гледаше хората – всеки купуваше някакъв подарък за половинката си, много хора се разхождаха, хванати за ръце. Всички бяха щастливи. Само не и той. И както винаги в такива моменти, той се пошегува със себе си – „Станал си прекалено слаб„, защото досега никога не го е бъркало, че е нещастен. Никога не се е оплаквал от положението си. Знаеше, че по някакъв начин е прецакан, че животът му никога няма да бъде като в онези сълзливи романтични комедии. Но след като я срещна, след като… я хареса, той започна да вижда света в цветове, различни от сивото. Според сестра му, той дори бе влюбен в това момиче, но категорично не бе съгласен с нейното мнение. Той просто я харесваше. Не можеше да е влюбен, нещата не стават толкова лесно, нали?

И така стигна до мястото, където продаваха цветя. Обиколи няколко пъти около тях, докато вземе решение какво да прави. Все още не се бе чул с нея, но нещо го подтикна да купи цветята. Все пак бе 14-ти февруари, тя уж бе също толкова сама, колкото и той, а и де факто не бяха разделени… Какво би им попречило да се видят? Затова й купи най-хубавата роза, която успя да намери и реши след като се прибере вкъщи, да я покани да излязат вечерта.

Реши да й пише смс. Стори му се, че така ще е по-лесно, защото тя няма да усети несигурността в гласа му, а и според него така щеше да покаже, че наистина не влага нищо кой знае какво в тази вечер. Той просто искаше да я прекара с нея. А цветето нямаше да е нищо повече от жест на привързаност към нея. Не искаше да говорят за връзката им, а просто.. да бъдат заедно.

Той – „Здравей. Искаш ли малко по-късно да излезем да пийнем по нещо някъде? Въртят ми се едно-две места в ума 🙂 I promise, that the shits will be different tonight 😛„.

Тя – „Ем, по-добре някой друг път. Пък и мисля да лягам„.

Той – „Ами тогава мога единствено мога да ти пожелая приятна вечер„.

„Все пак на кого му е нужен Свети Валентин? Влюбените не трябва да се чувстват влюбени само тогава. Хората не трябва да показват чувствата си един към друг само в този ден. Не трябва и да се надяват, че това може да оправи нещо. Това е просто един обикновен ден, в който магията съществува също толкова, колкото и в другите„, мислеше си той, докато излизаше навън за поредната разходка… В този момент покрай него мина някакво непознато момиче и той й честити празника… с една червена роза.

Ако ти е харесало, разпространи публикацията сред всичките си приятели и ми помогни да стана известен 🙂

Блясъкът на чистия ум/Eternal Sunshine of the Spotless Mind

Снощи си търсех да гледам нещо с участието на Джим Кери и попаднах на това заглавие 🙂 Филмът със сигурност може да се смята за един от петте филма с неговото присъствие, които не са от комедийния жанр 😀

Филмът ни среща с Джоел Бариш (Джим Кери), който с изумление научава, че неговата любима – Клементайн (Кейт Уинслет) е изтрила от ума си цялата им връзка. В опит да я забрави, той също решава да се подложи на такъв вид „операция“, с надеждата, че така болката ще спре. Уви, в процеса на премахване, той осъзнава, че колко много я обича и как е готов да превъзмогне всичко и дори да продължи да живее с тази болка, стига да запази прекрасните спомени от моментите, които двамата са имали.

И оттук започва едно лудо препускане из неговите ум и спомени, в опит да запази поне част от нея, за да може да се събуди на сутринта и да си я върне по някакъв начин 🙂 За съжаление, това се оказва почти невъзможно, след като хората, отговарящи за изтриването на съответните спомени, полагат всякакви усилия, за да завършат успешно работата си.  Но, въпреки всичко, Джоел не се отказва и продължава да търси всякакви „пролуки“ в ума си, чрез които да спаси своята любима от заличаване и донякъде почти успява, след като в последния момент някак в съзнанието му се запаметява мястото, на което са се запознали… и към което съответно той – без да осъзнава защо – хуква на следващия ден, за да я види… и може би… да се влюбят един в друг отново… 🙂

Ако ти е харесало, разпространи публикацията сред всичките си приятели и ми помогни да стана известен 🙂

Разни мисли за влюбването, любовта, …

Като почти всеки хлапак на моята възраст, аз също понякога си мисля за тия работи. Всъщност, сякаш май за тези неща няма възраст. Сигурно много хора постоянно си задават въпроси от сорта на „Какво е това?“, „Съществува ли?“ и т.н. Аз, като всички останали, не мога да дам точен отговор на тях, особено на този за съществуването, но пък мога спокойно да си праввя предположения, които навярно не са особено умни и верни, но… това е друга тема. 🙂

Предполагам е ясно, че за да се стигне до любов, трябва да се премине през етапа на влюбването. При всеки човек май е различен – някои до последния момент се опитват да се самоубедят, че не харесват даден човек, други пък са наясно още от самото начало и се отдават спокойно на чувствата си… Но независимо как преминава въпросното нещо, е ясно едно – не спираме да мислим за човека, към когото изпитваме това. Всяка минута, всяка секунда, а като нищо и всяка стотна, е отделена само и единствено за него.

Въпросът е… как става това нещо? Със сигурност най-първата причина не е начинът, по който се държи този човек с нас и околните. От много хора съм чувал, независимо дали мъже, или жени, че те не се влюбват в някого заради начина, по който изглежда външно, а заради това какъв човек е по душа. За краткия си житейски опит (след два дена ставам на 20 :P) разбрах, че всъщност това са пълни глупости. Естествено е човек да се влюби в някого, който му допада душевно, но пък преди това той първо го вижда как изглежда. Някак си вътрешно преценяваме дали си заслужава този човек изобщо да попада в графата „Възможно е да се влюбя в него/нея“, още докато го оглеждаме външно. Ако все пак сметнем, че може и да се влюбим в него или нея, то едва тогава започваме да се стремим по всякакъв начин да се сближим с него и да разберем всичко, което ни интересува, за да можем да доизградим образа му.

От момента, в който вече допуснем този човек по-близо до себе си, се появява и дилемата дали и той изпитва същото към нас. Опитваме се по всякакъв начин (освен ако не сме прекалено влюбени, директни или нещо такова и не го изстреляме веднага) да покажем чувствата си към него, а и същевременно да следим за всеки негов жест, за да преценим и той какво изпитва към нас (май ще почна да пиша за „човек“ в женски род,, защото започна да изглежда много странно да използвам все „него“ и „той“ :)). Оттук нататък има само две възможности – или чувствата, които момчето/момичето изпитва към нас, да са като тези, които ние имаме, или пък… да се окаже, че за него/нея ние сме просто… познати. В зависимост от това вече се определя и нашето по-нататъшно състояние – постоянно щастливи или пък непрекъснато унили, но… за тях в някоя друга тема, защото и за тия работи могат да се изпишат хиляди думи. 🙂

Ако евентуално всичко е минало „както трябва“, чувствата ни бавно започвата да се задълбочават и усложняват, и постепенно разбираме, че не можем без този човек. Сега не само, че през цялото си време мислим за него, но и се стремим да бъдем още повече с него. Тук се появява и един друг въпрос… или няколко де. 🙂 Защо си мислим, че обичаме този човек? Защо изобщо смятаме, че има любов? А ако има, дали пък тя е вечна? И ако не е вечна, как можем да твърдим, че е любов, след като не е? Та нали уж любовта била по-силна от всичко (справка – Лили Иванова – Любовта е по-силна от всичко :D) и била вечна, как тогава ще има край?

Засега смятам да спра дотук, че вече и мозъкът ми се опържи в тази жега. Както и да се наричат тия неща – имам предвид влюбването и любовта – съм на мнение, че те са едни от най-хубавите, които могат да се случат на някого, нищо, че понякога от тях боли. 🙂 Въпреки всичко аз тайничко си се надявам да съществува истинска любов, защото в противен случай… светът би бил едно доста скучно и самотно място…

Ако ти е харесало, разпространи публикацията сред всичките си приятели и ми помогни да стана известен 🙂