Архив за етикет: лято

Как НЕ трябва да се свалят момичета: част 2

Този разказ е един от тия, с които не се гордея, по простата причина, че няма с какво точно. Но… си мисля, че може евентуално да се хареса на петимата ми читатели, най-малкото заради това, че хората обичат да се наслаждават на прецакването на другите, а долуописаната история е точно такава 🙂

Случи се преди почти три седмици в една леко скучна съботна вечер. Моят приятел Юра (за който писах в „Силата на езито…“) имаше голямо желание да излезем и да повторим това, което стана предния път, а именно – да идем на дискотека и да се забавляваме. Само че сега трябваше да бъдем само двамата, тъй като сестра ми беше заета, а всички други (търсех предимно момичета, защото не обичам много коч-компаниите – не, че не потърсих и няколко момчета де), за които се сетех, вече си бяха намерили занимание – все пак се сетих да занимавам хората с простотиите на Юра чак към 10 вечерта. Не се и съмнявам, че повечето от вас знаят какво е двама души, при това момчета, да отидат на дискотека сами и колко не-забавно е в 90% от случаите (не че не съм имал и забавни моменти, но това се случи преди много години и вероятно някой път ще опиша и тази история). Както и да е, казах си „Майната му, така и така няма какво да правя у нас, поне ще изляза малко с този простак“, а и аз изобщо не тръгнах с идеята, че ще ходим на дискотека, но реших да запазя тези си мисли само за мен, за да… не убия ентусиазма му 🙂

И така… отново се срещнахме на познатото от предната история място – часовника до съда. Той, разбира се, отново закъсня, а много мразя някой да го прави – обикновено аз съм този, който закъснява, и когато някой ми извърти подобен номер, се чувствам много, ама мноооогооо прецакан. Е, простих му тази груба грешка… И от тук започна най-срамната за момента история от това лято 🙂 Казах му, че нещо не съм в настроение за дискотека и съм излязъл, само за да се видя с него, но все пак му оставих и лека надежда, че може и да отидем до някоя дискотека. Тогава в ума на моя приятел проблесна гениалната и изключително рядко срещана тъпа идея – да се запознаем с момичета и да ги убедим да дойдат с нас на дискотека. Е, щом е за простотията – навит съм 🙂

Решихме да започнем нашата атака срещу милите и нищо неподозиращи момичета из центъра от шадраваните пред общината. Седнахме на една пейка, в близост до която се бяха настанили две девойки, които… според моите критерии не бяха прекрасни, но – нали са само за компания. Започнахме да обсъждаме с Юра как да заговорим момичетата – на него не му хрумваха интересни идеи, а аз… честно да си призная нямах грам желание да правя каквото и да било и просто ми се искаше да гледам сеир, и по-точно – неговия сеир (по-запознатите с моите душевност и характер веднага биха казали: „Ето го нашият Кокооо“, но грешат – аз не съм сеирджия, нямам вина, че около мен всички се избиват да правят простотии.. аз просто умея да ги подтикна да изпълнят и без това взетите решения :)). Накрая – не знам дори и аз как – на него му хрумна да говори за едно момиче, с чиято приятелка преди време.. бяхме излизали един-два пъти (вероятно от това също може да излезе една история)… и то не просто да шепне, а да говори толкова високо, че момичетата, седнали на около два метра от нас, да могат да го чуят. Преди той да реши да говори за тази девойка, момичетата поглеждаха от време на време към нас. След като го направи – те си тръгнаха 🙂

Аз – Идиот, видя ли какво направи?! На думи си много силен, ама на действия…

Юра – Простак, ти защо не ги заговори, като толкова можеш?!

Аз (леко примирен, защото – както писах по-горе – не исках да убивам ентусиазма му от самото начало) – Добре, добре. Дай да станем и да се поразходим, тук вече и без това не е толкова интересно.

Речено – сторено. Станахме и се запътихме към една от чешмичките, за да пием вода, когато в полезрението ми попаднаха две момичета, седнали на пейките до… Лайното (за непросветените – това е едно барче в центъра на града… наричат го така, защото е атакувано целогодишно от една огромна армия от птици… е, досещате се нататък). С бодра крачка се запътихме към тях, но понеже нямахме много смелост, седнахме на пейката срещу тях, която е на… хм… около 12 метра 🙂 Е, както и да е де, Юра се „погрижи“ те да ни забележат, след като през цялото време гледаше към тях. Въпреки това не бяхме много сигурни дали са хубави и аз му предложих – а и той наистина имаше повече желание от мен – да иде да хвърли нещо в кофата за боклук, която се намираше близо до тях, и така да провери дали са хубави. Отиде той, хвърли боклука, позагледа ги… и знаете ли какво направи простака? Вместо да се върне и спокойно да ми каже, че не стават, той пред тях започна да мята ръце, да прави физиономии и дори да издава звуци, с които да ми подскаже, че не стават и да вървим на друго място… Те, разбира се, видяха това и по погледа им ми се стори, че не бяха особено възхитени 🙂

Юра реши, че явно с момичетата няма да ни провърви и затова по-добре било направо да отидем на дисктоека. Запътихме се към Шоурум и дори влязохме, но излязохме след по-малко от минута, понеже нямаше никакви свободни места – часът бе към 1 след полунощ и сякаш бе нормално.

Юра – Тъпак! Виж заради теб как няма да влезем сега в дискотеката! Аз ти обяснявах – дай да отидем в 12, Калояне, да си заемем там някакви места, ще намерим там момичета, ама ти – не, дай да пообикаляме малко. И сега какво?! Няма да ходим на дискотека.

Аз – Ееее, спокойно де… Дай да се поразходим малко и ще се върнем след известно време – все ще намерим някъде места, а ако не – ще се прилепим уж до някого.

Така и направихме. И познайте къде отидохме 🙂 Да, точно там… Минахме точно покрай момичетата, за да се уверя, че Юра не си е измислил за тях и… се оказа, че те бяха симпатични (а от двама ни аз съм този с по-високите критерии) и малко след като ги задминахме…

Аз – Тъпак такъв, аз ги харесах, значи не са толкова зле… особено като имаме в предвид твоите критерии за оценяване.

Юра – Ъъъъ… ами то може би е от светлината… Нали не е много светло, тъмно си е даже… явно не съм ги видял добре.

Аз – Идиот, гледай по-добре следващия път. Виж сега как седим като двама тъпаци на средата на площада, а те гледат към нас.

Юра (нещо, което не очаквах от него) – Ами хайде да отидем тогава при тях и да ги заговорим.

Аз (минахме два пъти покрай тях и нищо не направихме и сега чак се сещаме?! Да бе, веднага ще се съглася…) – Да теглим чоп – тура – прибирам се у нас, ези – заговаряме ги и каквото и да стане – отиваме на дискотека…

Вече може би някои от вас са прочели „Силата на езито…“, та – в тоя ред на мисли – познайте отново какво стана… 🙂

И така – седнахме до тях. Те гледат към нас, а ние – към тях.

Юра – Аааау, много са красиви.

Аз – Тъпак…

Юра – Аааааууу, тая с роклята ми харесва.

Аз – Ми върви я заговори.. Задник.

Той, разбира се, не направи нищо. В този момент от страната на момичетата се зададоха двама… да ги наречем чичковци.. Минаха покрай момичетата и точно, когато се изравниха с тях, се спряха и ги изгледаха така, сякаш гледат някакво месо в месарски магазин, след което продължиха към отсрещните пейки, където седнаха. Отвратителна гледка, но със сигурност се сещате защо са го направили, нали?

Аз – Тия двамата ще ти вземат девойките… побързай.

Юра – Вече съм събрал 13% смелост.

Аз – Дано в близко бъдеще станат поне 50…

Докато водихме този приятен разговор, явно другите двама бяха събрали нужните проценти за смелост и решиха да влязат в действие с горе-долу следния разговор:

Тъпак1 – Здравейте, момичета, какво правите?

ПриличноМомиче1 – Ами седим и си приказваме май.

Тъпак2 – Май имате нужда от компания, м?

ПриличноМомиче1 – А, не, двете сме си добре (поглеждат към нас).

Тъпак1 – Е, но четирима могат да се забавляват по-добре от двама. Ние ще отидем на „Олд фешън“ и ще ви чакаме на бара с по една водчица за вас. Ако искате, може да се включите?

ПриличноМомиче2 – Ами май ще откажем, засега (гледа към нас).

Не твърдя, че разговорът мина точно по тоя начин, защото все пак бяхме на около 3-4 метра от тях, но общо-взето май  протече така. Двамата тръгнаха към това… хм… нещо подобно на дискотека, а минута-две след това момичетата тръгнаха към „Опиум“, като през това време едната започна да говори по телефона си.

Аз и Юра едновременно – Да вървим след тях!

Тръгнахме, но след има-няма няколко метра те ни забелязаха, защото ние едва ли не направо тичахме след тях… Момичетата стигнаха до „Опиум“ и спряха там, като Юра реши да продължи напред и отново да изпуснем и без това почти пропиляната възможност… Това ме ядоса и тъй като вечерта и без това беше безвъзвратно загубена, реших да се върна и да ги заговоря – нещо, което не правя с момичетата обикновено – по принцип чакам те да ме заговорят 🙂 Естествено това ми изигра лоша шега, тъй като нямам заделен запас от реплики, които да ползвам, и се наложи да импровизирам… по възможно най-глупавият начин.

Аз – Здравейте (широка усмивка тип… аз съм изнасилвач, при което едната малко сякаш се стресна)… Тъй като вече от 30 минути сигурно сте ни забелязали… и вече може би ви е писнало да ни гледате, ще бъда директен – аз и тъпакът до мен искаме да отидем на дискотека, но няма с кого, а сами не ни се ходи… тоест – търсим си компания… и решихме да ви питаме дали случайно и вие не си търсите компания за дискотека?

ПриличноМомиче1 – Ами то хубаво си търсите, но ние вече си намерихме.

Аз – Ех… жалко. Надявах се да не станем като ония двамата чичковци преди нас.

Двете се позасмяха, а когато се обърнах, видях, че Юра вече препускаше към Шоурум и аз бях останал сам.. във враждебната среда, заради което реших също да се омитам 🙂

По-нататък вечерта беше още по-тъпа – в „Шоурум“ все още нямаше места – минаваше вече 2:30, затова решихме да идем в „Опиум“, който… е като селска дискотека, нищо, че се води една от елитните уж, но и на двамата не ни пукаше – така и така бяхме отрязани (нещо, което по принцип не ни се случва още от първия разговор с някое момиче). Там май почти си намерихме компания, но според Юра бяха доста стари – 27-28-годишни, заради което се върнахме отново в „Шоурум“, постояхме пак 10-15 минути и накрая си тръгнахме… 🙂

Ако ти е харесало, разпространи публикацията сред всичките си приятели и ми помогни да стана известен 🙂

Силата на езито… :)

Ей, сайтът ми още съществувал! 🙂 Мина доста време от последната ми публикация, а сигурно двойно повече мина от последната ми история… Затова реших днес да понапиша това-онова, като вероятно в следващите дни ще споделям още от премеждията си през тази лятна ваканция. Вярно, не са от най-интересните, които съм имал (все още ме е яд, че преди години бях сметнал за много тъпа идеята да споделям историите си тук… и сега повечето са забравени или пък не ги помня напълно… трябва да си купя диктофон :)), но според мен си заслужават петте минути, които моите и без това малко на брой читатели ще загубят в четенето им 🙂

Това се случи някъде в началото на август… За някои по-детайлни читатели, които все пак може да прочетата историята – 11-ти август 😛 Моят приятел Юра (това, разбира се е.. хм.. партизанското му име 😀 реших да засекретявам всяка ненужна информация :D), който между другото е много забавен тип… особено ако е в просташкото си настроение, цял месец ми звънеше да се видим и накрая аз, с цялата си добрина, се съгласих. Идеята беше просто да излезем и евентуално да си поприказваме за нещата, които са ни се случили през изминалия месец. Аз нямах кой знае какво за споделяне – целият юли го прекарах в игра на футбол, защото нямах желание да излизам по дискотеки или барчета… дълга история 🙂

И така де – уговорихме се да се видим с Юра на часовника към 10 часа вечерта. На всички, които са от Русе, им е ясно, че говоря за „култувото“ място, на което младите от години се чакат един друг… много го мразя, но нали е най-лесно откриваемо 🙂 По пътя срещнах моята почти сестра, която от тук нататък ще наричам сестра 😀 и реших да я взема със себе си… нали знаете приказката – двама са малко… 🙂 А според мен трима никога не могат да бъдат много (особено ако са едно момче и две момичета, но случаят не беше такъв.. уви).

Вечерта си вървеше нормално – седнахме на едно барче – „Стената“, където ядохме пица и пихме фреш от банан… Всичко беше хубаво, като изключим, че резенът банан, който беше забоден с пластмасова сабя в чашата ми, беше малко… поостарял. Е, преживях го някак. Към 12 ч, Юра реши вече тактично да се измъква, защото бил изморен, а и имал едни други ангажименти вкъщи и май той на шега пусна, че би останал, само ако отидем на дискотека. Речено – сторено 🙂 Но Юра продължи да се дърпа, заради което аз реших да вложа всичките си умения за манипулиране (а според някои от приятелите ми съм много добър в това) и го убедих поне да изчака сестра ми да си вземе пари (тъй като бяхме стигнали вече до блока й) и след това евентуално да си ходи… Това ми спечели малко време, за да мога да обмисля по-нататъшните си действия, а и евентуално да се подсигуря с нещо резервно, а именно – да се обадя на други приятели, с които да отидем на дискотека. Те, обаче, се оказаха по-големи идиоти и от Юра (ако четеш това, знай, че не го мисля много на сериозно :D), а и някои от тях май вече спяха… тъпаци.

Затова ми хрумна нещо колкото гениално, толкова и глупаво… Но нали знаете – понякога двете неща се препокриват. Реших, че мога да бъда като Двуликия от „Батман“ – да оставя съдбата в ръцете на една монета… И понеже знаех, че Юра е податлив към изкушения, веднага му го предложих.

– Все пак шансът е 50 на 50 – казах му аз.

И така решихме ези да е за ходене на дискотека, а тура – за прибиране вкъщи… Е, познайте какво се падна 🙂 Юра все още гледаше изумен, докато ние отивахме към добре познатата на всички русенци дискотека Шоурум. По принцип не съм голям фен на чалгата, а това е точно такава дискотека, ноооо… вероятно всички знаете, че именно на такива места се събират много момичета, а какво по-добре от това за едни момчета като нас? 🙂

И ето, че се запътихме тримата към, както казват идиотите от тая дискотека, центърът на Русе… Който за малко щяхме да подминем, тъй като в дискотеката нямаше места… За щастие (о, благодаря ти, Боже) тук се намеси сестра ми. Колкото аз съм дръпнат и необщителен с непознатите, толкова тя е напълно обратното… и съответно можете да си представите колко много хора познава тя. Така беше и в случая – оказа се, че познава едно от момичетата, които настаняват гостите на заведението, и то успя да ни намери малко местенце близо до диджея… Както казва Юра – кеф – бяхме заобиколени само от момичета… кое от кое по-хубаво, но уви – всичките ми се струваха малки, което не ми харесваше никак.

Вечерта си вървеше с пълна сила, а ние – много странно – се забавлявахме на различните чалга песни, които пускаха. Е, за наше щастие, от време на време се прокрадваше и някоя и друга песен на Давид Гета, Виз Калифа (май така му беше името) и големият хит на лятото тук – „Дим да ме няма“, което нас ни устройваше напълно. Аз се радвах много, защото от цял месец не бях стъпвал в дискотека и някак това място ми липсваше 😀 А явно и на моите спътници…

Вече беше станало към два, когато сякаш ние бяхме в лек застой – нито аз танцувах, нито сестра ми, нито дори Юра… И почти бях убеден, че след малко ще трябва да си ходим, когато от някъде цъфнаха някакви приятелки на моята много обична сестра 🙂 Те бяха достатъчно пияни, за да ни поразвеселят, да принудят (буквално) сестра ми да танцува, а мен – да ме наливат с уиски… 😀 О, благословени да са хората, изсмислили това чудо алкохолът 🙂 Това веднага върна настроението ни. По едно време дори Юра започна да танцува с едно момиче… ПРЕД ПРИЯТЕЛЯ Й… А тя май не искаше САМО танц… 🙂 (Държа да отбележа, че Юра все пак не направи нищо с нея, защото не е такъв човек) Юра тогава ме извика при себе си, за да танцуваме там, и аз – като добро дете – отидох 🙂 Но не бяха минали и пет минути, когато чух едно силно „Брат миииииии“… Сестра ми, която седеше на поне пет метра от мен (не забравяйте и че бяхме в препълнена и ужасно шумна дискотека) викаше с пълно гърло, защото някакви малцинствени хорица я бяха обградили… Казах си – е, сега вече забавлението свърши – но за щастие, като ме видяха, те веднага се оттеглиха… Попитах я какво е станало, а тя ми отговори, че единият от тях й предложил пари, за да танцува с него, при което аз направих една физиономия от типа на „може ли да си толкова смотана, та да ме викаш за такива простотии“ и я попитах защо не му е взела парите – колко мило от моя страна, м? 🙂

Тъкмо си мислех, че само аз ще остана без нищо (все пак Юра почти танцува с обвързано момиче, а сестра ми за малко да забогатее и, ако някой от тях имаше блог и пишеше истории, то можеха да напишат доста интересни неща, само заради тия си преживявания), когато към мен се зададе едно доооста хубаво момиче. Сестра ми и Юра се спогледаха учудено, а и аз самият в първия момент се шашнах, когато тя дойде и ме поздрави (не че съм чак много грозен или прекалено смотан, ама все пак… това става уж само по филмите :D). Хубаво е, че не съм чак толкова много глупав, а и леко паметлив, та когато се приближи до мен, се сетих, че това е едно момиче от училище, с което юли месец бяхме си писали малко във фейсбук. Докато си говорехме с нея, момчетата, с които тя бе дошла, започваха да ме гледат все по-злобно и по-злобно с всяка изминала минута, но странно – на мен ми беше все тая (това на нея и досега не съм й го казвал, защото просто все забравях 😀 иначе съм убеден, че вече е разбрала колко обичам да говоря и да се хваля :)). Някак усещах, че разговорът с девойката отива към своя край – все пак двамата бяхме в различни компании, а и тя не е дошла на дискотека, за да си говори с някакъв почти непознат – а аз се чудех как мога да продължа да поддържам контакт с нея и за напред, след като вече нямам фейсбук… при което ми хрумна гениалната и същевременно отново тъпа идея (защото може би по принцип хората не действат чак така тъпо и директно) да й поискам телефонния номер и това (явно понякога все пак боговете ме обичат) отново сработи. Е, значи вечерта не беше чак толкова изгубена, щом се забавлявахме в дискотеката, а и си говорих с момиче 🙂 Три пъти ура за моя подвиг 🙂

Все пак по едно време – някъде към шест сутринта – решихме, че е време да си ходим… Уви, оказа се, че навън вали и явно за нас вечерта още не беше свършила, защото ни предстояха нови приключения… 🙂

На входа на дискотеката се беше събрала една мъничка тълпа от хора, защото никой не искаше да излезе на проливния дъжд и всеки чакаше скрит вътре таксито си… Сред тях имаше и двама датчани… май и двамата се казваха Дани 😀 Единият реши да заговори сестра ми, на която – без да ми се обижда – й липсват към 5000-6000 думи от английския език, а на Дани1… да кажем всички думи от българския 🙂 Затова се налагаше аз да говоря с нея, да му превеждам, той да ми отговаря, а аз да й превеждам отново на нея. По едно време разбрахме, че Дани2 знаел български, тъй като бил наполовина българин… и започнахме да си говорим и с него. Той бил научил Дани1 на някои български фрази, като последният много хитро си ги беше записал в телефона и ми показа някои от тях, като ме попита как може да пита сестра ми дали може да му даде една цигара. Всъщност не ме попита, а ми каза, че той ще ми покаже някои от записаните изречения (тоест ще се опита да познае сам), а аз ще му кажа дали е така.

Изречение №1 – „Имаш много странна прическа“.

Аз – Не, не е така.

Изречение №2 – „Ти си много хубава“.

И тук реших, че може би е удачно да се пошегувам с него…

Аз – Да, точно това е.

За жалост той видя ухилената ми физиономия и реши да се подсигури за всеки случай, питайки и Дани2. Ах, тоя идиот му каза, че не е това… 🙂

В този момент се появи от вътрешната част на дискотеката някакъв, който се развика, че трябвало да си ходим и ни гонел… Датчаните веднага си заминаха, но ние останахме да почакаме още малко нашето такси… Човечецът (Мачо) така и така не беше от персонала на дискотеката, а и беше с глава по-нисък от мен, заради което реших, че имаме прави да останем… но (това не го съобразих) и сигурно беше с 30-40 кг повече от мен… и с лееееки мускулчета тук-там…

Аз (към сестра ми, след като съм излязъл за секунда навън да видя дали таксито ни е дошло) – Още го няма това такси… Вече 10 минути го чакаме.

Мачо – Ти к’во чакаш тука, бе?

Аз – Ами такси явно, щом излязох да проверя дали е дошло…

Мачо (приближавайки се до мен и гледайки ме злобно) – Аз съм такси. Къде искаш да те откарам? У нас или у вас?

Аз – У нас, ама не твоето, че се съмнявам да ми хареса.

Мачо (обръща се към приятелката си… изглежда леко ядосан и разгневен, сякаш ей сега ще ми налети) – Я виж (сочи сестра ми) – Бритни Спиърс ни е на гости…

Е, нямаше как да не се засмея тук, при което сметнах и за уместно да излезем да чакаме навън таксито, защото на Мачо май не му оставаше още много до точката, в която търпението му ще загуби битката с алкохола 🙂 За щастие, точно тогава се появи и нашето такси… 🙂

Ако ти е харесало, разпространи публикацията сред всичките си приятели и ми помогни да стана известен 🙂

Как не трябва да се сваля момиче :)

Събитията около тази история се случиха преди доооста време – тогава още с някои от приятелите ми си мислехме, че песните на Енрике Иглесиас ще ни направят по-готини в очите на девойките 🙂 Е, скоро след това осъзнахме, че човек няма как да се издигне в очите на слепите, но… това е друга тема.

Ще започна историята си мааалко по-отдалеко, а именно – от вечерта преди самата случка 🙂

Всичко започна през една почти прекрасна юлска вечер преди около четири години. По това време аз все още бях запален чатър и редовно влизах в IRC, за да убия някой и друг час, който в последствие ставаше на денонощно киснене пред компютъра. По това време дори бях започнал да каня повечето си приятели в един канал, който бях създал, мислейки си, че това ще им се стори интересно, само защото на мен ми бе интересно 🙂 Така все пак успях да навия един от приятелите си – Драгомир (който се надявам в скоро време да пробие в музикалния бизнес и да не ме забрави :D). В онези години той все още не бе открил напълно себе си, както и повечето от нас де, и гледаше да се възползва от всеки удобен случай, иначе казано – да заговаря всяко срещнато момиче. Аз пък от своя страна, както писах и по-горе, до такава степен бях вманиачен от този чат, та дори бях почнал да си правя бот… с ник, който Драго си помисли, че е женски.

След няколко несполучливи опита от негова страна да заговори бота ми, все пак той успя да си уреди среща с „нея“ в едно барче в центъра на Русе. Уви, ни най-малко и не предполагаше, че всъщност девойката съм аз и че с друг от моите приятели – Дидо – целим просто да се позабавляваме на негов гръб.

И така денят на срещата дойде. Бяхме се уговорили да е в късния следобед и затова бях решил да запълня времето си с играене на игри на компютъра. Точно тогава вкъщи реши да се отбие и героят на тази история – Иво, който, за негово нещастие навярно, играе главната роля и в друг мой разказ. Причината, поради която бе решил да ме навести, беше, че искал да му правя компания по време на разходката му до някаква банка. По пътя му разказах накратко за малката ми шегичка и той реши също да се включи в срещата на центъра.

Часът на така очакваната от Драго среща настъпи. Учудването му бе много голямо, когато на масата в кафенето не видя девойка, а цели три момчета 😀 Аз, обаче, бях помислил и за това и леко реших да го залъжа, че тя просто се притеснявала да излезе сама с него и затова аз съм дошъл, а другите двама… просто се оказали на същото място по същото време 🙂 Най-забавното бе, че той се върза на това ми обяснение…

И така четиримата зачакахме девойката да се появи. По едно време аз съвсем случайно излязох навън, уж говорейки с нея. Смятах след този „разговор“ да му кажа, че е възникнало нещо спешно и тя отлага срещата им за по-нататък. Уви, Иво бе решил съвсем друго – не успял да се сдържи и докато съм бил навън, разказал на Драго моя пъклен план 🙂

Хубавото бе, че след това той не се разсърди… много. Дори решихме да се поразходим из центъра и да си поприказваме. Преди това сметнахме за добре все пак леееко да се подкрепим с нещо, та да имаме сили… ако случайно ни връхлети някоя огромна тълпа от момичета 🙂 Героят на тази история явно бе прекалено изнемощял след всичко и си взе няколко парчета пица, а дори след това се подсили и с баница… като след това всеки можеше да разбере съвсем спокойно (по външния вид на спътника ни) през кои заведения за бързо хранене сме минали… 🙂 Това, все пак, не ни смути кой знае колко и продължихме с разходката.

По онова време аз леко харесвах една от сервитьорките, която работеше в заведението, където Драго трябваше да се срещне с… мен. Именно това донякъде бе и темата на разговора ни по време на обикалянето на центъра, а също така и причината, поради която решихме да се върнем в същото заведение и евентуално аз да заговоря девойката… Всъщност аз нямах кой знае какво желание, но останалите толкова много искаха, вероятно за да ми се подиграват малко и на мен, та накрая склоних и се върнахме. Дори по някаква странна случайност седнахме на маса, която бе обслужвана именно от нея.

Времето неусетно минаваше в чудене как да заговоря момичето. На ум ни идваха какви ли не глуповати идеи, а странните движения (изразяващи се в помръдване на средния пръст на ръката) на Драго, докато я викаше да си поръчва нещо ново, сякаш просто бяха доказателство за нашата безизходица 🙂 Накрая все пак ми хрумна една почти гениална идея – близо до масата ни имаше деца, които си играеха и с които тя дори от време на време се заиграваше. Целият план се състоеше в това да напиша телефонния си номер на едно листче, което те да й предадат с послание, че ако иска да излезем, може да ме потърси на този номер. За добро или лошо мисията се провали още в зародиш, тъй като никой от нас нямаше нито лист, нито химикал, а сметнахме за прекалено странно да искаме да ни донесат… 🙂

Така и самото ни стоене в заведението изглеждаше вече като просто губене на време и харчене на пари… Затова и решихме да си тръгваме. Девойката дойде да събере останалите чаши от масата ни и съвсем неочаквано дойде и в страната, на която седях аз, а след няколко секундно чудене се сепна и сякаш заговори на себе си:

– Оф, защо идвам тук, като вече събрах всичко?

Тогава си казах, че това може би е моят момент. Знакът от съдбата, който чаках цял час: 🙂

– Може би за да се запознаем – леко плахо й отвърнах аз. – Приятно ми е, аз съм Калоян.

– Ами аз съм Айсел, приятно ми е. – При което тя си подаде леко ръката и дори сякаш се усмихна.

Точно тогава реши да се намеси и Драго и също да се запознае с нея, като едва му затворихме устата 🙂 След него и Дидо се представи, а накрая Иво си каза името, хвана ръката й и понечи да я целуне… Точно в този момент през ума ми мина като светкавица мисълта, че заради неговите действия мен вече ще ме е срам да идвам в това заведение… Така и стана – малко след като забеляза, че устните му се свиват и той приближава ръката й до тях, девойката се стресна и едва ли не с истеричен крясък каза, че има работа и се затича към заведението… 🙂

Ако ти е харесало, разпространи публикацията сред всичките си приятели и ми помогни да стана известен 🙂

Варна, морето, сините вълни… (развръзката)

И такаааа… Ето, че се завърнах от своята близо двуседмична почивка по морета и села 🙂 Почти съм сигурен, че все на някой съм липсвал през това време, но какво да се прави – понякога трябва да огрявам и на други места… като например във Варна 🙂

Както писах преди да замина, братовчедите ми от морския град ме поканиха на гости и аз просто нямаше как да им откажа. Заминах за там, веднага щом можах (на фаталния петък 13-ти). Тъй като през деня те имаха работа, а аз пък не познавах града, реших да хвана последния влак в 4 следобед и след около четири часа пътуване, някъде към 8:30 вечерта, пристигнах в морската ни столица. Хубавото на цялото пътуване бе това, че в купето, в което бях, имаше само някакво момче, което опита да завърже някакъв разговор с мен по едно време, ама… нещо се отказа и така аз спокойно можех да си чета разни списания и да гледам през прозореца като малките деца. Другото хубаво бе, че Варна е последната спирка на влака, така че нямаше вероятност да се объркам и да забравя да сляза заради моята разсеяност 🙂

На гарата ме чакаха двамата ми братовчеди – Здравко и Калоян, както и жената на Калоян (с която се шегувам, че ми е доведена братовчедка :D) Антония. Оказа се, че освен мен, те ще имат и други гости от Русе – тяхна приятелка с детето си.

След като успяхме всички да се намерим един друг, решихме, че можем да потеглим. Моят съименник реши, че първо трябва да идем на плажа, затова веднага се насочихме към централния плаж, където те се поплицикаха, а аз седях и ги гледах (основно, защото някак си не бях с бански, а и не ми се мокреха маратонките).

Вечерта отидохме в къщата, където живеят Калоян и Антония (намира се на 15-тина минути път пеша от катедралата, което май ще рече, че живеят някъде на центъра). Здравко ме предупреди да ям там колкото мога, защото когато отидем в неговия апартамент само ще пием… 😀 Аз, като послушно дете, си хапнах и след това с него у тях си пийнахме малко и легнахме да спим.

На следващия ден той ме заведе на плажа, на който бяхме с брат му преди 3 години – Фичоза (или Ветеран… знам ли кой как го знае и дали аз съм разбрал правилно). Там се опитахме да довършим каменното ограждение, което той си правеше във водата, за да можел по-хубаво да скача, но нямахме късмет, понеже вълните бяха прекалено големи. Вечерта отидохме и на аспаруховския плаж, където вече бяха и Антония и Калоян, заедно с кучето си Берта (която е доста красива и с нея бе и най-интересното ми преживяване в града).

Общо-взето почивката вървеше почти идеално – вечерта със Здравко и двама негови приятели гледахме „Мъже в черно“, а на следващия ден с една голяма група, сред които и Калоян и Антония, заминахме за Ракитник (или нещо такова) 😀

Следобеда пък някакви приятели на Здравко от форума на Форд му се обадиха да го викат да играе футбол, а и да го питат дали има втори човек, който може да викне. Той, естествено, веднага ме попита дали ми се играе и аз се съгласих без да се замислям, макар и да нямах обувки за футбол… Наложи се да играя бос, но пък за щастие теренът бе изкуствен и това не доведе до много наранявания… В началото играх като вратар, но след като видях накъде отиват нещата – съотборниците ми играеха по-зле и от мен самия – реших да жертвам краката си и да поиграя малко напред. Така за десет минути успяхме да върнем три гола (два от които благодарение на мен :P), но нямаше време за повече – шефът на игрището подвикна, че вече трябвало да си ходим… 🙂

В неделя се оказа и че бил празникът на Варна, та отидохме да гледаме и фойерверките в морската градина, да слушаме БТР, както и да оглеждаме момичетата със Здравко… 😀

От понеделник вече бях при Калоян и Антония, тъй като те се намираха по-близо до морето, а и бяха в центъра на града – един вид да мога и да го поразгледам, стига да искам. Уви, събудих се прекалено късно – някъде към 9:30 – и реших, че е по-добре да оставя плажа за следобед, когато ще се приберат от работа и моите роднини. Все пак не исках да си губя целия ден и сметнах за добре поне да се поразходя из квартала. Взех със себе си и Берта, с надеждата, че след това поне тя ще знае пътя към дома… 😀

Вечерта ми бяха пообяснили малко кое къде се намира и почти безпроблемно стигнах до катедралата. Преди това пообиколих малко магазините из района, за да намеря найлонови торбички за „прелестите“, които кучето ще ме кара да събирам, но така и не успях да намеря такива – все ми предлагаха някакви огромни чанти, които нямаше да ми свършат работа. Затова на края взех и мокри кърпички – нещо като спасителен вариант 🙂

След като стигнах до катедралата, реших да тръгна по една от отсрещните улици, но по едно време тя нещо не ми хареса, та реших да я сменя. След около 20 сменяния аз вече тотално се бях объркал кое къде е, но за щастие стигнах до централната жп гара. Така и така бях там, та сметнах за добре да вляза вътре и да попитам за влакове до Шумен (следващата ми спирка от моя маршрут). Само за сведение на  тия, които са били във Варна, а не са идвали в Русе – гарата им е леко смотана – доста по-малка от русенската и… абе не ми хареса, ама трябваше да ходя там… искам или не 🙂 Влязох си най-спокойно с Берта и жената на гишето за информация ми даде разписанието на влаковете. В този момент Здравко ми се обади, за да пита къде съм и като му казах, че съм на гарата, следващият му въпрос бе „Берта да не е и тя вътре?“. Леко се оказа май, че там не можело да се влиза с домашни любимци, ама кой да ми каже (нямаше и никакви табелки). Най-лошото обаче тепърва предстоеше… Смотаното куче реши да се инати и се просна на хладния под. Близо десет минути я убеждавах, че трябва да си ходим и на края почнах да я тикам и влача, за да успея да я изкарам оттам. Вярно, беше си топличко, а и тя сигурно се поумори, но пък не я оставях без вода изобщо – през десетина минути й давах да пие, така че хич не трябваше и да ми се оплаква, ама… съдба 😀

След като я изкарах навън, реших да поседим на пейките до гарата, където тъкмо беше паднала сянка. Настаних се на единствената удобна и в тоя момент жената, която седеше на съседната, реши да ми предлага квартира. Обясних й, че не съм от града, но има къде да живея и тя се „поуспокои“. На края се оказа, че и тя била от Русе и сякаш очакваше аз да съм много щастлив от тоя факт, ама като видя, че мен това не ме вълнува нещо се подтисна… 😀 Сигурно и заради това нарочно реши да говори за кучето:

– Много хубаво куче имаш. Ама нещо май му е топло. Защо не го заведеш до плажа, та да се поразхлади малко?

– Ами аз тъкмо смятах да се прибирам и…

– Бе я го заведи, после ще се прибереш. Вървиш само направо – рече ми тя, сочейки с ръката си надясно от нея – и ще стигнеш до плажа. Къде живееш?

– Ами близо до катедралата…

– Добре, после се връщаш дотук и ще се изкачиш по ееей тая улица там – посочи ми тя напред.

Реших да я послушам и заедно с Берта тръгнахме към плажа. Вървейки натам, срещнахме някакъв дядо, който започна да ми бръщолеви нещо:

– Не пускат – рече ми той.

– Кои и какво не пускат?

– Кучета. Не пускат кучета…

Благодарих му за информацията и си продължих по пътя.

Тъй като не исках да минавам през главния вход, реших да заобиколя и да мина през ресторанта, който е до плажа – беше под формата на кораб и явно собствениците искаха да направят някаква странна връзка с Али Баба (вероятно), понеже заведението май се казваше „Бар Баба“ или нещо от сорта…

Тъкмо се добрахме до плажа с Берта и аз реших да събуя маратонките си, за да не ги намокря. В тоя момент направих една огромна грешка – забравих, че кучето много обича вода. Само че видя морето и веднага хукна към него, а аз – искам или не – с нея. Съответно целия се намокрих и с изненада открих, че маратонките и панталоните ми не само са мокри, но и имаше нови гости в тях – разни водорасли, пясък и какво ли още не…

След като Берта се понамокри, а аз поизсъхнах, реших, че е крайно време да си ходим. Тръгнахме по улицата, която ми беше казала старицата, но така и не стигах до заветния център, от който да се насоча към катедралата. Затова пак реших да сменям улици и в един момент се оказа, че минавам по същите, по които бях минал и сутринта. За щастие се добрах до катедралата, където пък имаше някаква немска групичка от туристи, като най-интересното бе, че… всички бяха момичета на около моята възраст. А още по-интересното – всички бяха слаби и хубави, та дори и с руси коси и сини очи – направо мечтата на всяко момче… 😀 Една от тях дори ме снима с Берта, за да ни имала за спомен и се опита да ме заговори, но реших да не показвам „завидните“ си умения в сферата на немския език, а и не ми бе до говорене, при положение, че ми бе топло, бях мръсен и т.н… Все пак бях учтиво дете де… снимахме се и си заминах 🙂

Уви, моята одисея не свърши дотук. Точно в тоя момент съвсем обърках посоките и забравих от къде бях минал сутринта. Тръгнах по една улица, но вместо да се озова пред къщата на братовчед ми, стигнах до хотел „Голдън Тулип“ или по-известен за мен като „Варна“, където през 2007 година се бяхме настанили с моя адаш, след като той бе спечелил някаква награда от радио Енерджи… или Енджой, не помня вече (помня само, че се самопоканих…) 😀 Там реших вече, че е крайно време да питам някого на къде да вървя. Спрях се на първия срещнат:

– Здравейте. Имате ли представа къде се намира бар „Формула“?

– Значи, виждаш ли тоя светофар? Не той, ами тоя след него… вървиш натам и после наляво и все напред… Ама не, не, чакай! Значи… виждаш ли го тоя подлез? Минаваш през него и след това на следващия светофар наляво. Ама не, чакай… май беше на втория светофар след подлеза наляво… – отвърна ми той, при което аз реших, че е време да му благодаря и сам да намеря пътя.

Върнах се до катедралата и оттам тръгнах по друга улица. След около 15 минути стигнах до някаква детска площадка. На две пейки бяха седнали двама мъже (по един на пейка де :D) и реших да питам тоя, който бе по-близо до мен:

– Добър ден. Бихте ли ми казали, тоест имате ли някаква ясна представа, къде е бар „Формула“?
– Аз не разбира. Не знае. Не разбира. Вие има хубав куче. Какъв порода е?

При което аз се ококорих и реших, че явно днес не ми е ден и му казах „Не разбира, не разбира. Аз си тръгва“ 😀 За щастие другият човек успя да ме насочи горе-долу накъде да вървя и след около 10 минути с Берта си бяхме вече вкъщи… 🙂

Вечерта отидохме отново на плажа в Аспарухово, където ни чакаше една приятелка на братовчедите ми, която в последствие се оказа, че познавам и аз, макар и само задочно 🙂 Морето беше бурно, затова и не влизахме много във водата, но по едно време решихме все пак да пуснем Берта да се поплицика, с надеждата, че няма да влезе много навътре. Това нещо обаче пощуря и сякаш на инат реши да плува все по-навътре и навътре. Здравко си бе порязал крака, а другия Калоян го нямаше, та се наложи аз да изваждам кучката от водата. След около десет минути гонене, най-сетне успях да я хвана и изкарам… 🙂

На тръгване със Здравко забелязахме две момичета, които седяха в близост до колата му. Антония вървеше с нас и явно нарочно реши да ни попита „Като мислите, че са хубави, защо не ги заговорите?“, точно като минавахме покрай тях. Едва ли не в синхрон с братовчед ми най-спокойно отговорихме „Ние сме срамежливи“ и се качихме в колата… 😀 Там смелостта на Здравко се върна и той реши да ги настигнем с автомобила му – те след като ни поогледаха и видяха, че няма да ги заговаряме, решиха да си тръгват – но тъкмо като ги настигнахме, влязоха в някакво заведение и той реши, че трябва да се прибираме 😀

На следващия ден вече се попекох на плажа, но сам – без Берта, след което се прибрах и гледах „Здрач“. Причината да го гледам бе, че нямаше какво да правя. Оказа се обаче, че филмът не бил чак толкова ужасно лош… 🙂

В сряда отново се поразходих с Берта, тъй като времето беше нещо облачно и реших да не ходя на плаж. Хората отново ни спираха през пет минути, за да се радват на кучката… горката, всички я смятаха за мъжко куче… с тия нейни мустаци, ноооо… за щастие се оказа, че тя не се обижда лесно… 😀

Вечерта вече с тъга трябваше да се сбогувам с братовчедите ми и да потегля към Шумен, където бях горе-долу един ден, който прекарах под зоркия поглед на двете ми лели 🙂 След това отидох и за няколко дни на село при баба, където попрочетох някоя и друга книжка, а и намерих нещо, което отдавна бях забравил – първата си играчка-джедай – Люк Скайуокър – която вече е на повече от 10 години (тогава изобщо не подозирах, че ще стана фен на „Междузвездни войни“)… 😀 За съжаление не можах да намеря лазерния му меч, нооо и това ще стане някой ден 🙂

Така общо-взето завърши и моята одисея из Североизточна България… беше приятно и забавно, и се надявам, че и тези, които бяха с мен през това време, също са се забавлявали малко или много 😉

А сега три поздрава и за някои хора… 😛

Както и…

И, разбира се, един и за Здравко 😉

😀

Ако ти е харесало, разпространи публикацията сред всичките си приятели и ми помогни да стана известен 🙂

Варна, морето, сините вълни… :D

Ето, че най-сетне ми се отдаде и на мен възможност да ида да видя братовчедите си във Варна. Оу, дано да не са забравили, че днес идвам… 😀 Знам, че на много хора ще им е мъчно, че няма да могат да четат простотиите ми (поне на майка ми и още един-двама човека де), но… ще трябва да преживеят някак мисълта, че през следващите десетина дена изобщо няма да ме има. 🙂

Сега тия, които са от морето (под „тия“ имам предвид жените) да вземат да се стегнат и да ме очакват през следващите дни по… плажовете 😀 Каки по монокини, както и такива, които са по-притеснителни… идвам. Както се пееше в една песен „Оооп, идваааам!“ 😀

След като се върна, сигурно ще има да ви разказвам доста неща, стига да ми се разказва де, така че поглеждайте от време на време блога… А до тогава – чао 🙂

Ако ти е харесало, разпространи публикацията сред всичките си приятели и ми помогни да стана известен 🙂