Архив за етикет: празник

Свети Четвъртък

Седем сутринта е. Това бе поредната нощ, прекарана в мисли за нея. И отново се събуди, след като я сънува. Нея…

Дори той вече се дразнеше на себе си за това, което се случваше с него през последните няколко седмици. Бе загубил съня си – нещо, което рядко му се случваше преди, а досега пък никога не бе продължавало толкова дълго време; дразнеше се от всичко и всички, които бяха около него, с което си обясняваше това, че постоянно търси причина, заради която да се заяде с някого. Не му харесваше, но определено беше някакъв начин да се накаже за случващото се. Знаеше, че с това потъва все повече и повече, но не виждаше смисъл да се „хваща“ за „спасителните пояси“, които му се „подмятаха“ оттук и оттам – не бяха пояса, който той искаше…

Днес няма да се дам без бой„, каза си той, затвори очи и се обърна на другата страна, опитвайки се да заспи отново. Но сънят не идваше и не идваше… И тогава се сети – днес е 14-ти февруари.

През всичките тези години той бе най-върлият противник на този празник. Все пак не трябва да се чувстваш влюбен само на този ден, нито трябва да показваш на половинката си чувствата си към нея само сега, нали? Макар и да смяташе теорията си за единственото правилно и смислено нещо, приятелите му не мислеха така и отчасти, заради негативното му мнение към този празник, го смятаха за задник. Но на него не му пукаше. Сам или не, той никога досега не бе празнувал Свети Валентин и не бе правил нищо романтично на този ден. Досега.

С какво толкова заслужих да ми се подиграваш така, Господи?“ Със сигурност не бе от най-големите християни и имаше своите съмнения и подозрения относно съществуването на Бог, но често Го обвиняваше, когато стигнеше до някаква такава ситуация, в която всеки изход изглежда по-болезнен и от игла в задника. И за това си имаше теория – че може би все пак там някъде има нещо, което по някакъв, все още необясним за мозъка му, начин управлява всички ни. И ако това нещо можеше да придобие някаква форма, то според него със сигурност щеше да прилича на едно от онези малки дебели дечица, които тормозят малките животинки, обитаващи двора на къщата им.

Но защо днешният 14-ти февруари бе по-различен от досегашните? Реално нямаше някаква причина – той на практика бе сам и нямаше с кого да сподели празника. И тогава отново тя се появи в съзнанието му…

Бяха изминали вече около 4 месеца, откакто двамата се виждаха. Четири месеца, през които той, а и тя покрай него (или обратното), премина през много неща. Но това време сякаш излетя за миг. И отново в ума му връхлетяха всички спомени и чувства, които е преживял за този период. Не съжаляваше. Макар и да се чудеше дали онази целувка не бе грешка, той не съжаляваше за времето, което бе прекарал с нея. Моментите, които имаха заедно, бяха най-хубавите, случвали му се през последните месеци. Спомняше си всеки един от тях – катеренето по някаква стълба, оставена пред една къща в центъра на града; обикалянето за някое затънтено място, където човек може да облекчи нуждите си; първата им целувка, след която той се чувстваше най-щастливият човек на света; първият път, в който правиха секс, който можеше да заеме челна позиция по странност в неговата символична и не чак толкова огромна класация; няколкото вечери, в които спаха заедно; както и криенето. Със сигурност последното не му харесваше много и през цялото време го правеше много несигурен относно връзката им, но имаше моменти, в които му бе много приятно да се крият от другите и да се правят, че няма нищо между тях. И тогава си спомни за рязката промяна…

Сякаш всичко между тях се сгромоляса за същото време, за което Помпей е бил унищожен от вулкана Везувий. А дори не знаеше каква точно е причината. Бе прекарал часове наред в опити да разбере къде точно е сгрешил, как се стигна до постоянното й раздразнение към неговата личност и до онзи ден, в който двамата се скараха и тя му каза, че има нужда от почивка, за да реши какво иска. Все още нямаше ясен отговор и все още не знаеше какво искаше тя. Сякаш никога не е и знаел…

Странното бе, че тя бе първият човек, който успя да го промени по някакъв начин. Бе станал по-мил с хората – нещо, което забелязаха доста от приятелите му, които преди се оплакваха от грубото му държание към тях. Донякъде можеше да се каже, че бе станал и по-общителен. Но освен това, в последно време той бе загубил винаги бодрото си настроение. Единствено моментите, които прекарваше с нея, го правеха донякъде по-малко нещастен. Единствено с нея той се чувстваше спокоен. Но и тези моменти изчезнаха, когато тя поиска време, за да си помисли.

Въпреки всичко, той не се беше отклонил от идеята, която се бе зародила в главата му още в началото на януари. А именно – да направи нещо специално за нея по случай Свети Валентин. Самият той бе наясно тогава, че в последно време нещата между тях не вървят и си бе помислил, че в деня, в който се предполага двойките да се отдадат, той ще може да разбие стената, строяща се между тях и да прокара пътека, по която да могат да тръгнат двамата в нова посока, далеч от всички глупости, случващи се през последните месеци.

Бе преминал през много идеи. В началото, докато нещата между тях все пак някак кретаха, той имаше доста големи и романтични според момичетата, с които ги бе споделил, идеи. Но после, след Голямата караница, както той наричаше „почивката“, реши, че не би било удачно да показва толкова очевидно чувствата, които има към нея. Тя и без това би трябвало да ги знае, след като виждаше в каква развалина се бе превърнал в последно време. И така той стигна до заключението, че единственото, което може да направи, е да й купи цвете и да й напише или нарисува нещо.

Бе споделил тази си идея само с едно момиче, което по стечение на обстоятелствата бе научило за тях. Дори й написа и стихотворението, което бе написал, за да каже дали според нея е достатъчно добро. И тя одобри много този подарък. Този „подарък“ нямаше да е само подарък за Свети Валентин… Щеше да е последното нещо, с което той смяташе да покаже чувствата си към нея, след което щеше да я остави сама да реши какво иска и от кого го иска.

Но една вечер, малко преди 14-ти, двамата с нея бяха излезли. Предполагаше се, че щеше да е просто една вечер, в която ще си говорят за разни общи неща – така се бяха разбрали предварително. Но изведнъж тя промени мнението си и поиска да говорят за тях. И говориха дълго време. Всеки казваше как вижда нещата, какво мисли, какво иска… Но въпреки това накрая, след разговора, той още не знаеше тя дали иска да е с него, или не. Все още не му бе казала, че иска да се разделят, нито – че иска да са заедно. А той… той имаше още много неща, които искаше да й сподели, много неща, които искаше да я пита, но всичко това остана в него, защото не знаеше как да го изкара навън. Не бе свикнал да споделя такива неща.

След този разговор, обаче, той стана още по-несигурен относно това дали трябва да изобщо да се виждат на Свети Валентин. Тя не знаеше какво изпитва към него. Или по-точно – не знаеше дали тези чувства са достатъчно силни, за да бъде с него. Или по-скоро… и той не знаеше, беше прекалено объркан след разговора си с нея. Смяташе дори да изключи телефона си, само и само за да не го потърси някак тя и да поиска да излязат. Мислеше, че така ще е по-добре и за двамата. Но на сутринта на 14-ти февруари всичко, което искаше, бе просто да се види с нея…

Цяла сутрин се чудеше какво да прави, дали да й подари нещо или просто да излязат някъде навън. Времето минаваше, а той не събираше смелост дори да я потърси, за да разбере дали ще излязат навън тази вечер. Накрая се ядоса и реши да се разходи из града. Обичаше да го прави, но в последните месеци искаше да споделя разходките си с нея. Само че нямаше как – бе зима и не всички дни бяха приятни за разходка. Днешният също бе един от тях – мрачно и дъждовно – точно като настроението му. Но това него не го вълнуваше – искаше просто да излезе и да се откъсне за миг от мислите си.

Обикаляше с часове центъра и гледаше хората – всеки купуваше някакъв подарък за половинката си, много хора се разхождаха, хванати за ръце. Всички бяха щастливи. Само не и той. И както винаги в такива моменти, той се пошегува със себе си – „Станал си прекалено слаб„, защото досега никога не го е бъркало, че е нещастен. Никога не се е оплаквал от положението си. Знаеше, че по някакъв начин е прецакан, че животът му никога няма да бъде като в онези сълзливи романтични комедии. Но след като я срещна, след като… я хареса, той започна да вижда света в цветове, различни от сивото. Според сестра му, той дори бе влюбен в това момиче, но категорично не бе съгласен с нейното мнение. Той просто я харесваше. Не можеше да е влюбен, нещата не стават толкова лесно, нали?

И така стигна до мястото, където продаваха цветя. Обиколи няколко пъти около тях, докато вземе решение какво да прави. Все още не се бе чул с нея, но нещо го подтикна да купи цветята. Все пак бе 14-ти февруари, тя уж бе също толкова сама, колкото и той, а и де факто не бяха разделени… Какво би им попречило да се видят? Затова й купи най-хубавата роза, която успя да намери и реши след като се прибере вкъщи, да я покани да излязат вечерта.

Реши да й пише смс. Стори му се, че така ще е по-лесно, защото тя няма да усети несигурността в гласа му, а и според него така щеше да покаже, че наистина не влага нищо кой знае какво в тази вечер. Той просто искаше да я прекара с нея. А цветето нямаше да е нищо повече от жест на привързаност към нея. Не искаше да говорят за връзката им, а просто.. да бъдат заедно.

Той – „Здравей. Искаш ли малко по-късно да излезем да пийнем по нещо някъде? Въртят ми се едно-две места в ума 🙂 I promise, that the shits will be different tonight 😛„.

Тя – „Ем, по-добре някой друг път. Пък и мисля да лягам„.

Той – „Ами тогава мога единствено мога да ти пожелая приятна вечер„.

„Все пак на кого му е нужен Свети Валентин? Влюбените не трябва да се чувстват влюбени само тогава. Хората не трябва да показват чувствата си един към друг само в този ден. Не трябва и да се надяват, че това може да оправи нещо. Това е просто един обикновен ден, в който магията съществува също толкова, колкото и в другите„, мислеше си той, докато излизаше навън за поредната разходка… В този момент покрай него мина някакво непознато момиче и той й честити празника… с една червена роза.

Ако ти е харесало, разпространи публикацията сред всичките си приятели и ми помогни да стана известен 🙂

Честита нова година :)

Ха, здравейте, драги мои читатели (ако още са останали такива)! 🙂 Най-сетне почти преборих мързела и то кажи-речи само за да ви поздравя за новата година, а и да ви пожелая това-онова.

Та.. пожелавам на всичките си трима читатели много здраве и късмет през идната година (или по-точно през оставащите около 363 дни), с които да се борят с проблемите си и да им дават сили всеки ден да създават по едно прекрасно нещо… 🙂 Дано годината е по-добра от миналите.. и по-лоша от следващите 🙂

Е, толкова от мен засега – има още 360+ дни, в които ще понапиша още една-две публикации и така до следващата година.. 😉

Ако ти е харесало, разпространи публикацията сред всичките си приятели и ми помогни да стана известен 🙂

Честита нова 2011 година! :)

Тъй като ме мързи толкова рано да пиша смислени работи (а и след вечер като снощната… 😀 дано мобилният ми телефон си е там, където го забравих…), че дори и да слагам снимки като миналата година, ще карам направо директно – демек ще поздравя моите читатели, тоест майка ми, леля ми, Николай и братовчед ми 😀 Ако има и някой друг, който евентуално да чете – нека пише – все пак не трябва да пренебрегвам и другите де… ако има такива 😛

Та… честита нова година на всички ви 🙂 Нека тя да ви е много по-успешна от предишните и всеки от вас да успее да намери или направи това, към което се е стремял досега. Разбира се, желая ви и безкрайно здраве, както и много любов, тъй като тия две неща май спомагат за осъществяването на всичко останало… общо взето и с малко късметец де, който също да не ви изоставя през настоящата вече 2011 година и да успявате с не много усилия да се справяте с всички проблеми, изпречили се на пътя ви 🙂

Толкоз от мен засега… има още 364 дни, в които ще понапиша това-онова, евентуално, пък дано и се намерят двама-трима, които да прочетат написаното… Весело допразнуване на новата година, както и още по-весели следващи празнувания (януари поне от към празници е богат)! 🙂

Ако ти е харесало, разпространи публикацията сред всичките си приятели и ми помогни да стана известен 🙂

Великден

То вярно, че празника мина отдавна, но пък шоуто, което се развихри тогава беше такова, че просто не мога да се сдържа, да не ви го разкажа..

Та така..

Нали сме големи „майсторки“, събрахме се момичетата в четвъртъка, да боядисваме яйца.. И както се казва: „Познай ти що стана“ 😉
Слагаме ние една тенджера с яйца да се вари и излизаме на двора да се излежаваме в беседката, докато станат готови.. Всичкото си беше много хубаво, само да не бяхме забравили, че варим яйца де.. 😉

В един момент (след около 2 часа някъде), брат ми се прибира с още двама негови приятели, влизат си вътре, разбира се, и.. в следващия момент излетяват навън с крясъци: „Малоумничкии.. Идиоткии.. Вътре вони на мършааа..“

Споглеждаме се ние и изведнъж ни „светва лампичката“, че май.. ;))) Полетяваме към кухнята и.. Като по команда следва запушване на носовете, избиване на сълзи в очите, хорови крясъци..
В кухнята – димна завеса.. Вони отвратително на нещо полупрепечено, полуизгоряло, че и не стига това, ами и на развалено..  С героични усилия се отварят прозорци.. Пръсти се парят в бързината да се махне остатъка от печката.. Кашляме и кихаме междувременно.. Тенджерата направо полита през прозореца и каца нейде навън на двора.. Кейса се скрива вдън земя, като не спира да лае.. Кълба дим излизат навън.. Дидо и компания псуват в хор като настъпани от кон каруцари.. А ние се измъкваме виновно обратно в предния двор, с все още запушени носове и зачервени, сълзящи очи, и гледаме нещастно..
Следва естествено оправяне на щетите.. Под подигравателните стрели на момчетата за качествата ни на домакини, се захващаме с почистването на кухнята.. Миене на прозорците, почистване на печката и ширма, изравяне на препарати за дърво и почистване на дървената ламперия с тях.. Такова чистене не сте виждалии 😉

Оттам-нататък обаче, не се предаваме – все пак сме решили яйца да боядисваме.. 😉 Вадя аз още един картон яйца, друга тенджера и ги слагаме да се варят.. Да, ама не.. В процеса на варене, пак се разнася отвратителна воня.. Спускаме се към тенджерата и.. Ами те яйцата май са развалени.. Втората тенджера полита след първата..
Хващам аз телефона, набирам домашната (бяхме й дали почивен ден) и започвам да крещя, та чак пяна сигурно ми избива на устата: „Какви са тези развалени яйца, дето стоят в хладилника, а?!?!?“ А тя най-спокойно ме пита: „Ти да не ги извади от малкия хладилник?“ Потвърждавам ръмжейки, а тя продължава: „А защо не си направи труда да погледнеш бележката, която съм залепила на стената на хладилника, че яйцата вътре са развалени и ще ги изхвърля утре като дойде колата за боклука, за да не се размиришат, ако ги изхвърля предварително?“ Аз онемявам, а тя продължава най-хладнокръвно: „Сега отвори големия хладилник и погледни към лявото долно чекмедже, на което има бележка „Яйца за Великден“ – вътре ще намериш 3 картона яйца, които са приготвени за боядисването.“ И докато пелтеча, ми пожелава приятен ден и затваря.. А аз оставам с телефона в ръка, загубила ума и дума..
Е.. в крайна сметка боядисахме яйца де.. ;))) Ама сигурно ще ги помня тези яйца много време напред.. ;))
Та така с моите перипетии..
Хайде стига толкова, че много се разписах :Р

Ако ти е харесало, разпространи публикацията сред всичките си приятели и ми помогни да стана известен 🙂

Една неочаквано добра вечер… :)

Ето, че вчера и аз навърших 20 години. 🙂 Общо взето денят мина повече от добре, като завършека му бе не само най-приятната, но и най-забавната част от него.
Шести август започна много трудно и тежко – още в осем сутринта котката ми реши, че трябва да ме буди (вероятно, за да ми честити и тя рожденния ден) и докато не ме видя, че вече съм напълно разсънен (което стана в 8:15, след нейното продължително мяукане и обикаляне из стаите), не се отказа от тормоза върху мен. Хич не ми се ставаше, особено като се има предвид, че предишната вечер си легнах едва в 3 сутринта, но… веднъж събудя ли се, после трудно заспивам и реших въобще да не се мъча, защото щеше само да стане по-зле.
Няколко минути след това вече телефоните започнаха да звънят и най-различни хора, по-близки и по-малко близки, започнаха да ми честитят 20-тата годишнина. Най-много ме зарадва, когато един приятел (Дидко Попов :P), който в момента работи в Германия, ми се обади, за да ми честити рожденния ден (от него най-малко го очаквах, защото все пак е в друга страна, но явно не ме бе забравил :)). Макар и обикновено да твърдя, че не обичам хората да ми честитят много, много, вътрешно бях хич да не е доста щастлив от това, че доста мои приятели и познати ми честитиха рожденния ден (нали съм си един такъв самовлюбен нарцис – нямаше как да не се радвам, че хората са се сетили за моя празник). Някъде около 10:30 обаче вече ми беше писнало и сериозно се замислих дали да не си изключа телефоните и да изляза някъде навън. Единственото, което ме спря, бе това, че навън бе много топло, а пък и леко ме мързеше да правя каквото и да е, пък и нали писах вече, че обичам да ми галят самочувствието. 😀 Не, че нямах неща за вършене – трябваше да ида до банката, за да проверя дали са ми превели евростипендиите, но това го направих доооста по-късничко. 🙂

Е, все пак реших да го направя и към 16 часа излязох от нас, за да ида на центъра до банка ОББ, мислейки си, че тя ще работи поне до 18. Уви, оказа се, че работела до 16:30, а аз пристигнах там точно по това време. Гледах как не пускат другите, но по някаква странна случайност мен ме пуснаха, та дори и успях да си проверя сметката, но дотук ми спря късметът, защото от стипендиите нямаше почти никаква следа все още (дано да ги преведат поне до края на другата седмица, та да ида на море :D). 🙂 След това отново се прибрах у нас, попразнувах малко с родителите ми рожденния си ден и се приготвих за излизане.

Въпреки че по-голямата част от приятелите ми в момента не бяха в Русе, успях да събера няколко другарчета, с които да купонясваме вечерта. Първоначалната идея бе да отидем на някакво заведение до към 12 вечерта и след това да се пренесем на „Опиум“ 2 или както е по-известен вече – „Опиум Денс Клуб“ или нещо такова.

Вечерта в заведението я прекарахме доста добре – пошегувахме се малко на гърба на Драго, друг мой приятел, който между другото скоро ще има концерт в „Опиум“ 2 заедно със своята група „Саботаж“ (на 11 август от 23:30). За щастие той е свикнал на шегите ми и не се обиди… много. 😀

След като хапнахме и пийнахме, се насочихме и към дискотеката. Драго бе така мил да ни повози в колата си от университета до хотел „Балкан“. 🙂 Най-забавното бе, че колата побира максимум петима души, а ние бяхме шест, като трябваше двама да седят и един в друг, но пак не успяхме да се съберем като хората – беше си доста тясничко. Аз, естествено, бях най-прецакания и седях отзад по средата, като бях притискан и от двете си страни. Все пак успях да оцелея до „Опиум“ и бях много щастлив, когато слязохме от колата. 🙂

Когато отидохме до дискотеката, разбрахме, че входът е свободен, но за големи групички, като нашата, се искаше да си купим и бутилка водка или уиски. Не, че имах нещо против това, но като знаех, че от групата само трима-четирима пием, а и че не ми се дават толкова много пари само за едно шише, решихме, че ще е по-добре да отидем някъде другаде. Започнахме да се чудим къде да ходим – дали на някоя друга дискотека, или пък в някакъв клуб. На края Драго предложи да отидем в „Максим“ (май така се казваше) – където имало караоке.

Самата идея беше доста интересна, защото никога досега не бях ходил в такъв бар. Но не бях много убеден дали ще ми хареса там. Все пак всички се съгласихме и отидохме. Въпросното заведение се намира малко след кръстовището на Пантеона, в посока към хотел „Дунав“, на първия завой вдясно, не помня как се казваше улицата… „Муткурова“ или нещо такова… 😀 Та… влязохме вътре, платихме си символичния вход от един лев и се настанихме на една от масите, за да погледаме как пеят другите, докато ние си измислим песни. Обаче още след втората песен натроението ни така се повиши, че почнахме да пеем всяка следваща песен заедно с този, който по принцип се бе записал да я пее, независимо на какъв език е. 🙂 Драго си избра и няколко песни, които да изпее – target=“_blank“>Aerosmith – I Don’t Wanna Miss A Thing, която изпя великолепно, както и target=“_blank“>Linkin Park – What I’ve Done, и target=“_blank“>Whitesnake – Is This Love, с която също много добре се справи, а ние му партнирахме малко встрани от микрофона. 🙂 С двама от другите другарчета – Георги, който за повечето ми приятели и познати е по-известен като Сънчо, и Николай, доста осезаемо се чувахме и на target=“_blank“>Щурците – Две следи и target=“_blank“>Сигнал – Да те жадувам. 🙂 На моменти дори нашите гласове се чуваха много повече, отколкото на хората, които изпълняваха песните… 😀

Аз, Сънчо и Драго искахме да изпеем и една обща песен, но така и не намерихме подходяща. Отначало се бяхме спрели на target=“_blank“>The Tokens – The Lion Sleeps Tonight, която със сигурност щяхме да изпеем фантастично, но така и не можахме да я намерим в репертуара на заведението. 🙂 След това искахме да изпеем хита на target=“_blank“>Sister Sledge – We Are Family, но тогава така и не можахме да се сетим кои са изпълнителите на песента. 🙂 Освен това Сънчо си бе избрал и друга песен, която да изпее, но не можа да дочака реда си, защото на повечето от компанията ни вече им се спеше и към 2:30 си тръгнахме. 🙂 Все пак аз ще го поздравя тук с тази песен: 😛

За незапознатите, това са The Offspring – Why Don’t You Get A Job… 🙂

А сега извън това… тъй като всички ми пожелаха по нещо, то да взема и аз да си пожелая нещо за рожденния ден, макар и вече с ден закъснение – най-вече ми се иска да съм си жив и здрав, и все така с голям късмет, като по възможност искам късметът ми да стане още по-голям де… да успея да постигна целите, които съм си набелязал и, естествено, някой да ми подари най-сетне лазерен меч… 😀

Ако ти е харесало, разпространи публикацията сред всичките си приятели и ми помогни да стана известен 🙂