Архив за етикет: празник

На лов за… каки :)

Спомням си този ден, все едно беше вчера. 🙂 В действителност действието се разви на 31 юли миналата година, а причината за него бе един мой много стар план – с приятелите ми да поканим непознати момичета на наш купон. 😀 Сега, като се върна в спомените си, си мисля, че това е било много, много глупаво и наивно от наша страна, дори бих казал – смотано, но пък… си бе и леко забавно, макар и изобщо да не се разви по начина, по който ни се искаше на нас.

Както писах по-горе, действието се разви в края на месец юли 2009 година. Десетина дни преди това един от приятелите ми имаше рожден ден, който обаче още не бяхме отпразнували подобаващо. Празненството бе отложено за първи август, а на края разбрахме и че няма да са много момичетата, които ще дойдат… или по-точно – няма да има непознати момичета, което си бе много жалко. Това бе и една от причините да се решим да пристъпим към изпълнението на този план. Не, че и преди не ни се е искало, но все не ни се отдаваше подходяща възможност. Сега обаче моментът беше именно такъв и ние решихме да се възползваме. Набързо измайсторих и „поканата“, която щяхме да предлагаме на непознатите девойки… 🙂 (Цъкни на снимката за по-голям размер)

След като бяхме готови с принтирането й, решихме, че е време да се разберем и кога и къде точно ще разнасяме тия „покани“. За мястото изобщо не се и замислихме – на центъра, около съда и по алеята до Дунава – там вечерно време хората винаги бяха много… 🙂

Тъй като мисията бе много сложна, трябваше да си вземем подкрепление. Така на края станахме четири момчета, въоръжени до зъби с… поканите. 🙂

Решихме, че ако сме всичките заедно, можем да ги подплашим (а и рядко се намираха групички от по четири момичета), ако бяхме пък по един – сигурно смелостта ни нямаше да стигне, за да спрем и заговорим някое момиче, а да не говорим ако са повече от едно. Затова сметнахме за най-добре да бъдем по двойки – едните щяха да обикалят площада около общината и съда, а другите – алеята до Дунава.

Аз и моят партньор избрахме да обикаляме по площада. Естествено, не бяхме толкова тъпи, че да се въртим в кръг само по него – решихме да разширим малко района си и „завзехме“ и Халите (тези, които са от Русе, ще знаят къде са – не са далеч от общината), както и хотел „Балкан“. Още на втората минута срещнахме две момичета. Честно да си призная отначало се стреснах и хич не исках да ги заприказваме, но моят партньор прояви голяма смелост и не само, че ги спря, ами и най-любезно ги заприказва. Аз бързо се съвзех от шока и му помогнах, когато видях, че вече се чуди какво още да им каже. Хубавото беше, че момичетата бяха явно доста добрички (или пък просто искаха да ни се посмеят) и ни оставиха да си кажем всичко, а дори взеха и по една покана, която грижливо прибраха в чантичките си.

Започнахме бързо да напредваме и за около 10 минути вече бяхе говорили с шест-осем момичета (избирахме си все по двойки, за да ни е по-лесно).

Най-комичната ситуация бе, докато аз ентусиазирано говорех с едно момиче за това, че на следващия ден организираме нечуван досега купон в Русе, на което тя и приятелката й са поканени. Момичето толкова ми повярва, че по едно време ме спря и попита „Абе вие да не сте от някое предаване и да ни снимате сега със скрита камера?“ 😀 При което аз като пълен идиот се огледах тайно на всички страни и й подшушнах: „Не, ама не казвай на никой“. Тя, за мое щастие, се разсмея на това и взе по една покана за нея и приятелката й.

Естествено, имаше и момичета, които изобщо не ни даваха да ги заговорим. Всъщност само една такава двойка се появи и за моя голяма изненада, по-хубавото момиченце искаше да говори с нас, но другата (която беше леко пълна, но пък щяхме да се прежалим, стига приятелката й да дойдеше…) ни отряза с думите „Махайте се бе, смешници“ и завлачи приятелката си за ръката… 😀

Имаше и една група от момичета, на които се оказа, че другите двама от нашия отряд вече бяха раздали покани, при което се получи малко конфузна ситуация, но… всичко се размина с много смях. 🙂

И така след около два часа разходки се оказа, че и двете групи сме раздали по равен брой покани – по 10 всеки, което правеше 40 общо. 🙂 Щяхме да бъдем доволни и ако поне 4 от тия момичета дойдеха на събирането, но… естествено се надявахме да са колкото се може повече. Затова решихме и да продължим с каненето, само че този път аз бях с рожденника. На двамата ни вървеше явно повече от на другите и раздадохме отново 10 покани. С него също имахме забавни моменти – едно от момичетата ни попита дали само момичета каним, което си беше направо удар под кръста. За щастие успях да измисля бърз отговор, който тогава ми се стори доста добър – „Ами не. Ние момчетата каним момичета, а другите момичета, които ще са на събирането, канят момчета, но няма как вие да видите това, защото не сте момчета, а ние не сме момичета.“ 😀 Другото пък бе, когато попаднахме на по-големи от нас. Е, доста, доста… едната бе на 30, а другата на 24, което всъщност не е много… Честно да си призная, за мен те бяха най-сигурните за утрешния купон, но… 🙂

На следващия ден вечерта вече тръпнехме в очакване с моя приятел… Близо 30 минути седяхме на прозореца в апартамента му, гледайки надолу към преминаващите коли, с надеждата, че поне едно такси ще спре пред блока и от него ще излязат дузина момичета… Уви, за наше огромно съжаление, това не се случи и на края трябваше да се задоволим само с вниманието на познатите ни девойки… 😀

Ако ти е харесало, разпространи публикацията сред всичките си приятели и ми помогни да стана известен 🙂

Първият път на едно момче…

Тая случка сигурно за трети път ще я описвам в блога си и вероятно, ако пак се затрият всички мои „творения“, ще я сложа отново. 🙂 Причината е, че предишните пъти хем бе най-четената, хем и най-коментирана история. А и като цяло си бе едно доста забавно преживяване, което сигурно дълго време няма да забравя. Е, не вярвам да успея да го пресъздам както предишните пъти – много време мина оттогава и някои спомени са изчезнали, но все пак ще опитам да преразкажа историята така, както я видях и си спомням. 🙂 И сега да напиша както всеки път – всякаква прилика с реални лица е напълно неслучайна. 🙂

Беше един облачен, но все пак топъл октомврийски ден през далечната вече 2007 година. В този ден Ал имаше рожден ден и като по чудо аз бях поканен на него. 😀 През цялото време се чудех какъв подарък да му купя и все не ми идваше нищо хубаво на ум. За щастие се уговорихме с друг поканен на празника – една приятелка – да вземем общ подарък. Съгласих се, защото знаех, че тя със сигурност ще му избере нещо хубаво. 🙂

Уговорихме се да ида и да я взема от работа, а след това да тръгнем двамата из града и да търсим подарък за рожденника. Обиколихме центъра, но така и нищо не можехме да му харесаме. За щастие стигнахме до един магазин, в който продаваха разни джунджурийки и избрахме какво да му купим. 🙂 След покупката видяхме, че все още има доста време до уговорения час и решихме да се поразходим. По това време в Русе гостуваха някакви индианци и за мое нещастие (и огромно щастие на моето другарче) те изнасяха някакво представление на центъра точно тогава, когато ние бяхме там. Честно да си призная не беше лошо – мъжете подскачаха, жените и те там уж правеха нещо, а на края моята приятелка дори се снима с вожда им (поне на вожд ми приличаше – имаше най-много пера от всички). За беда започна да вали тъкмо, когато почнахме да правим фотосесията с него. Той стоически изтърпя това да му се намокрят перата, но през цялото време повтаряше „Небе капе“ и сочеше нагоре с показалеца си. 😀

След тези ни премеждия решихме да се скрием в най-близкото барче. Седнахме на вече разрушената „Вега“. Към 18:30 се обадихме на другия поканен, за който всъщност е и тази история, на рожденния ден на Ал, за да дойде да ни вземе оттам и да тръгнем заедно към мястото, където щяхме да празнуваме. Всъщност основната причина да му се обадим бе, че нямахме чадър, а не искахме да се намокрим от дъжда… 😀 Той може би е усетил това, знам ли… и се забави с около половин час. На края му казахме направо да ни чака при Ал, събрахме смелост и тръгнахме и ние натам.

Вечерта минаваше неусетно в шеги и закачки. Спомням си, че наистина беше доста приятно. Рожденникът леко се понапи и почна да показва разни странни движения, като как се поздравявали американците по филмите. 🙂

Към 12:30 вече от заведението решиха, че е време да ни изгонят. Видяха явно, че сами скоро няма да си тръгнем… 😀 Пожелаха ни лека нощ и ни изпратиха до вратата. Оттам ние потеглихме към домовете си. Тъй като аз, Ал и другото момче бяхме приблизително все в една и съща посока, си тръгнахме заедно. По това време бяха почнали вече да слагат огради на кръстовището на Пантеона, а маршрутът ни минаваше точно оттам. Понеже Ал го мързеше да заобикаля, реши, че трябва да прескочим през оградата. Аз и той минахме безпроблемно и спокойно продължихме пътя си напред. Десетина секунди по-късно започнахме да се чудим къде е останал нашият спътник… Точно в този момент чухме силен вик, който би изплашил дори и най-безстрашния човек. Обърнахме се да видим какво става и разбрахме, че звукът идва от нашия другар, който не успял да прескочи както трябва оградата. Краката му висяха от двете й страни, а той се беше хванал за нея така, сякаш язди кон… че и дори движеше тялото си така, все едно коня препуска. 😀 Звуците, които издаваше, все още са в главата ми… Няма думи, с които бих могъл да ги опиша. 😀 Интересното бе, че по едно време звуците не звучаха така, все едно го боли, ами напротив – все едно му харесва да седи по този начин върху оградата. Цялото „яздене“ продължи към 10-15 секунди, в които аз и Ал не спряхме да се смеем. Сигурно много хора биха казали, че не сме постъпили правилно, че е трябвало да помогнем на приятеля си и т.н., но… съм сигурен, че 90% от тях на наше място биха направили същото. 😀

На следващия ден разбрахме, че и нашата приятелка (която живее близо до Пантеона), стигайки до дома си, чула някакви странни викове… 😀

Ако ти е харесало, разпространи публикацията сред всичките си приятели и ми помогни да стана известен 🙂

Честит трети март!

Честит празник на всички! Това, лично според мен, трябва да е един от най-светлите дни в нашата история – ден, в който празнуваме освобождаването си от османската империя. Ден, за който са се борили хиляди българи по различен начин, но с една и съща мисъл в главата – свобода или смърт. Никога не трябва да забравяме този ден, както и хората, дали живота си, за да можем сега свободно и без никакви притеснения да се наречем българи…

Трети март е завършека на една дълга битка за освобождаване, започнала още с въстанническите походи на Раковски, преминаваща през Левски и Ботев, борещи се за обединяването на всички българи с цел освобождаване на страната, и стигаща чак до епичните битките при Плевен и Шипка – едни от най-важните, без които може би още много време щяхме да сме под османско иго. Разбира се, това е само една малка част от всички хора и събития, допринесли за това да можем ние да се наричаме българи. Светла им памет на всички тях…

Дано никога не забравяме какви сме и какво е било преди нас, за да бъдем сега това, което сме. Дано и все повече от нас разберат, че не само на трети март трябва да се чувстваме българи и трябва да отдаваме почит пред загиналите за свободата ни. Честит празник отново! 🙂

Ако ти е харесало, разпространи публикацията сред всичките си приятели и ми помогни да стана известен 🙂