Архив за етикет: разкази

Кубчета

Познавате ли някого, за когото спокойно можете да кажете, че не е от особено забележимите хора? Парадоксалното е, че освен ако не сте самите вие или някой ваш много близък роднина, най-вероятно дори няма да се сетите за него, просто защото той е невидим дори и за самите вас. Точно затова е и тази история – да почете някак необикновено обикновените хора, за които много от нас вероятно не са и чували. Но нима ние останалите сме необикновени? Това, може би, е въпрос, който ще обсъдим в друг разказ, защото би било много грубо да говорим за себе си, след като разказът не е за нас, опитвайки се отново да прехвърлим цялото внимание върху нашата личност, дори в момент като този, когато най-сетне отчайващо обикновеният човек може да бъде отразен. 

Съдбата на невзрачните не е лека. Такава бе и тази на Антон, главният герой в този кратък разказ. Такова бе и самото му зачеване – съвсем непредвидено и неочаквано, за което неговите родители разбраха чак след шестия месец. Раждането му също не беше нещо забележително – докторът, който трябваше да спомогне за появата му на бял свят, повече следеше финала на световното по футбол, отколкото контракциите на бъдещата му майка. Въпреки това, първите му години не бяха лоши – родителите му му се радваха, защото Антон бе единственото им дете. Е, имаше и моменти, в които забравяха за съществуването му, но плачът му винаги ги подсещаше, че трябва да го погледнат. Това продължи до момента, в който на бял свят не се появи и неговият брат – Павел. 

В детската градина редовно учителките забравяха Антон на площадката, когато завалеше дъжд. Понякога се случваше дори да не получи обяда си, просто защото всички обръщаха повече внимание на Павел, а и на всички останали деца. Веднъж стана дори така, че неговите родители взеха от детската градина само малкото му братче. Сетиха се за него едва на вечеря, когато майка му, така грижлива иначе домакиня, видя, че носи повече прибори, отколкото хора имаше на масата. А през това време невинният Антон бе в детската градина… заключен и изоставен дори и от учителите, които не бяха забелязали, че той все още стои послушно на пейката, където дечицата чакат своите родители да ги вземат от детската градина. 

Нещата се влошиха в училище, където брат му бе център на внимание, а Антон просто трябваше да се задоволи с това, че някой ден нещата ще се променят и за него. Някак вече бе привикнал към ситуацията и се стараеше да погледне на случващото се с насмешка. Имаше моменти, в които дори той самият забравяше за себе си. А понякога размишляваше над това дали пък не е по-специален от останалите – много хора са забелязвани и обгрижвани с внимание, но не са толкова тези, които никой не знае за тяхното съществуване. С тези си теории той повдигаше често своето самочувствие. Това, обаче, не му помагаше особено в моменти като този в девети клас, когато се влюби за първи път в едно момиче от съседните класове, което се казваше Ана. За негово огромно съжаление, тя дори не знаеше за съществуването му, но това – както винаги се случва на влюбения човек – не бе чак толкова болезнено за Антон или поне той така си мислеше. Докато един ден не я видя да целува не кого да е, неговия брат – Павел. Това много го съкруши и той взе решение, че на всяка цена когато порасне един ден, ще се промени и всеки ще иска да си говори с него. 

След юношеските години, дойдоха и университетските. Антон се надяваше това да е неговият шанс да блесне с интелект или чувство за хумор все пред някоя публика, но нито едно от двете не се случи. Няколко месеца след началото на първи курс, той разбра, че не е нито най-умния, нито най-красивия, нито най-забавния. Всъщност бързо стигна до извода, че не е и сред „най-„ хората в неговото обкръжение. Разбира се, успя да си намери приятели, повечето от които бяха с проблеми като неговите, но дори и те често забравяха за неговото съществуване. Откри и нещо положително в това да е не особено забележим – преподавателите често забравяха за съществуването му и някак той винаги взимаше изпитите си. Дори и да не бе положил никакво усилие да учи за дадения предмет. 

Веднъж реши да създаде и клуб на обикновения човек, в който се надяваше да събере повече такива като него. Беше се назначил за председател, нае зала, създаде дори и лого и лозунг, с които можеше да привлече дори още повече и различни хора към своята кауза. Уви, бе забравил за един малък факт – своята дарба да остава незабелязан, заради която и две минути след като беше сложил бележка на студентското табло, то бе покрито от реклама за партито на студентски съвет. Но не факта, че никой не дойде го смаза, колкото това, че собственикът на наетата зала дори бе забравил, че Антон я е запазил. И когато той отиде почти ентусиазиран, че най-сетне ще намери своят среда, с тъга осъзна, че тя е заета от клуба на сексуалните маниаци. Макар и потиснат, той реши да влезе и види дали няма да намери все пак общ език с тях. Уви, ако някой някога си е мислел, че нимфоманията е безкрайна, Антон щеше да е доказателството в противоположното – не само, че никоя от участничките не го пожела, но и всъщност никой не разбра, че той скромно е седнал на последното столче в залата. 

Така измина и университетът. Антон се дипломира без особени почести. Всъщност от неговия факултет дори бяха забравили да му издадат дипломата, което никак не го учуди, и той трябваше да почака още няколко месеца, докато получи заслужения си сертификат за влизане в професионалния живот на обществото. Говорейки за това – навярно всеки от вас като малък е имал мечта като порасне да работи нещо определено – да бъде Батман, полицай, принцеса и т.н. Антон нямаше мечта за това, той знаеше, че тези роли са отредени за други хора и затова много внимателно беше преценил какъв трябва да стане. Навярно няма да ви учудя казвайки ви, че той започна да работи една от най-очакваните професии за хора в неговото положение – стана счетоводител. Разбира се, не беше от най-добрите, изкарваше посредствена заплата, но бе достатъчна, за да си плати наема на апартамента, който бе наел. А това му даваше някаква утеха, тъй като знаеше, че винаги има един човек, който винаги ще се сеща за него – неговият хазяин. Понякога дори нарочно забавяше наема, само и само да получи отчайващо позвъняване от възрастния пенсионер чичо Митко, който съвсем безцеремонно го питаше кога ще му плати неговото полагаемо. 

Животът му бе поел в едно такова спокойно русло, в което единственото нещо, което му липсваше, бе това да си намери приятелка. Правеше какви ли не опити – ходеше по барове, по бързи срещи, дори се бе регистрирал и в един от онези сайтове, които толкова рекламираха по телевизията. Уви, нито едно от тези неща не му помогна – жените дори не осъзнаваха, че той говори на тях, сяда до тях или им гледа профила в сайта. Той нямаше никаква надежда, че някога ще бъде забелязан. 

Но един ден се появи лъч светлина за него, че може да се измъкне от коловоза, в който бе попаднал от своето раждане. Във фирмата му бяха обявили свободна мениджърска позиция, която – поне според неговото скромно мнение за уменията му на счетоводител – не изглеждаше толкова непосилна и недостижима за неговите  възможности. От този ден нататък Антон ставаше с желание на работа, правеше повече, отколкото във всеки друг ден и се надяваше работата му да не остане незабелязана. Понякога се случваше дори разни хора да го поздравяват, като най-щастливият му ден бе, когато главният директор на фирмата го поздрави с усмивка. Беше убеден, че това е неговият момент. Бе забравил за сайтовете за запознанства и срещите. Веднъж само влезе, защото получи съобщение, че може да бъде изтрит профилът му и попадна на реклама на някакъв човек, обещаващ да сбъдне по едно желание на хората, които се свържат с него, но Антон дори не се замисли за тази възможност. Той бе решил, че държи живота и решенията си здраво в своите ръце и нищо няма да го спре по пътя му към това да бъде повишен, да получи повече пари, а и, разбира се – така дългоочакваното внимание от хората. Мислеше, че с професионалното му издигане ще се появи и все някоя обожателка, която – ако не заради друго – то поне да го хареса за това, че изкарва добра заплата. 

И ето, че дългоочакваният момент дойде – главният директор на фирмата лично дойде в неговия отдел, за да обяви кой ще бъде избран за мениджърския престол. Антон дълго време си беше представял в съзнанието този момент, как казват името му, той излиза пред всички със сълзи на очите, неговият шеф го прегръща, те се целуват и той му казва, че за него е истинска чест да го назначи на тази позиция. Беше си приготвил реч и дори си вадеше листчетата от джоба, за да му носят късмет. Подготви се за тръгване към трибуната, когато чу, че мястото получава негов друг колега – глупавият и мързелив Георги! Не можеше да повярва! Какво се бе случило? Защо не е той назначен на тази позиция?! Помисли си, че е станало недоразумение. Все пак често му се бе случвало дори да не запомнят името му. Затова реши да бъде смел, но и тактичен, изчака прегръдките и аплодисментите да приключат, след което и всички да се разотидат към местата си и това да му даде възможност да поговори с главния директор. Вместо да получи отговори от своя шеф, Антон получи един-единствен въпрос – Вие тук ли работите? 

Това го сломи. Не знаеше какво да прави, как да  постъпи. Хвана го срам и не можеше да повярва, че е бил толкова наивен. Как можеше някой да го забележи?! Какво си бе помислил? Как да бъде повишен, след като те дори не знаеха, че той работи там? Прибра се смазан вкъщи и единствената мисъл, която имаше в главата му, бе, че трябва нещо радикално да промени в себе си, за да може да продължи напред като нормален човек.  

И тогава се сети за рекламата в онзи сайт! Дали наистина някой можеше да сбъдне неговото желание? Дали не бе просто поредният лъжец, искащ да се докопа до парите на своите жертви? Нямаше как да знае това, но Антон знаеше нещо друго – вече бе опитал всичко останало, което можеше да се сети, и резултатите винаги бяха едни и същи. Независимо колко щеше да му струва, той си бе наумил, че ще се види с този човек. 

Намери веднага обявата, обади му се и си уговори час за следващия ден. Магьосникът се казваше Архун и на сутринта го прие в апартамента си. Стаята, в която го въведе бе простичка и малка – имаше маса и два стола, на единия от които седна Антон. Архун се настани срещу него и започна да го разпитва с какво се занимава, какво го води при него и какво е желанието, което ще иска да му бъде изпълнено. Също така му обясни и, че трябва много внимателно да формулира искането си, защото Архун ще може да му изпълни само едно желание, а то от своя страна ще бъде необратимо. Това малко стресна нашия герой, но тогава магьосникът – очевидно славянин от някоя забравена бивша руска република – го разтресе и заобяснява, че това е неговият единствен шанс и само той може да му помогне да излезе от тази тежка тегоба. 

– Помисли си добре какво искаш да е желанието ти и помни – то няма да се случи веднага, но изпълни ли се, вече няма да има връщане назад, затова трябва да си сигурен, че е това, което наистина искаш! Архун ще го направи за теб, Архун ще те направи щастлив! 

Антон, разбира се, не беше особено въодушевен, но въпреки това накрая склони. Тогава магьосникът започна да пее някакви мантри, в стаята изведнъж притъмня, а от някъде се появи и дим. Архун го бе инструктирал, че през това време той трябва да си мисли само за желанието. Това не бе трудно за Антон, с оглед на неговия проблем и причината, поради която бе дошъл.

Изправи се, безлични човече, и стани нещо повече от това, което си! Забрави стария си живот и нека великият Агат ти помогне да се възродиш! А сега… ми дължиш 99.99 лв за сеанса. 

След това всекидневието на Антон си продължи с обичайната скорост. Той ставаше всяка сутрин с надеждата, че днес може да е началото на неговия нов живот, но всяка вечер си лягаше малко по-разочарован. Не забелязваше никаква промяна, освен в това, че дори хазяинът му – чичо Митко – вече забравяше да му се обади за неплатения наем. От сайта за запознанства бяха изтрили профила му, тъй като сметнали, че е бот, понеже никой не си говорел с него, нито го следвал. Антон си мислеше, че вече е ударил дъното на всички дъна. 

И тогава една сутрин изведнъж всичко се промени. Антон вървеше унил към работа, когато изведнъж усети нещо странно. Не беше болка, но някак имаше чувството, че тялото му се опитва да направи нещо, което досега не е правело никога. Главата му започна да се вие и той побърза да се качи в офиса. И докато пътуваше в асансьора, изведнъж сякаш пропадна! Това много стресна секретарката Лара, която пътуваше с него. Антон помисли, че просто за момент е загубил съзнание, докато Лара не започна да вика. Това стресна и него и той започна да се оглежда, и изведнъж видя, че тялото му е изчезнало, а на негово място се е появило едно огромно кубче! Да, той също не можа да повярва първоначално, но после се погледна в огледалото на тавана на асансьора и видя, че наистина е станал едно огромно желирано кубче! Какво му се случи? Как е станал кубче? Лара защо не престава да крещи?! По този начин секретарката събра пред спрелия асансьор целия офис, хората я попитаха какво се е случило и се недоумение гледаха към кубчето, което стоеше до нея. Те не разбираха нищо през нейните хлипания и тогава Антон се опита да проговори. Неочаквано, но му се получи и тогава се случи нещо още по-неочаквано! Хората го забелязваха! Изведнъж вече всички му обръщаха внимание. Побързаха да го вкарат в нещо голямо от страх да не се разпадне. Антон все още се чувстваше по неопределен начин, но притеснението му вече изчезваше и даваше място на нещо ново, нещо, което не бе изпитвал никога – удоволствието от това цялото внимание да е върху него. 

Всички го разпитваха какво се е случило, как се е превърнал в това. Жени се редяха на опашка да го разпитват как е стигнал до етажа им и може ли да се превръща в други форми. Той опита, но единственото нещо, което можеше да направи, е да се разбие на по-малки кубчета и да променя цвета си. Това не отказваше хората да си общуват с него, напротив – идваха все повече и повече. Скоро новината се разнесе и започнаха да идват хора не само от сградата, но и от целия град. Няколко медии, включително и националните телевизии, бяха дошли и се надпреварваха да му направят снимки и вземат интервю. Много жени искаха да разберат и твърдината на тези кубчета и го канеха на вечеря. И това караше Антон да се чувства специален. Единствен. Никой вече не говореше за мързеливия и неугледен Георги. Родителите му дори започнаха да му се обаждат. Павел също идваше и нещото, което най-много радваше Антон, бе фактът, че той е предпочитан за първи път пред своя по-малък брат. И не само пред него, но и пред всички останали. 

Дните се редяха, той постоянно се занимаваше да показва разнообразните си цветове и различни по големина кубчета на хората, а те се дивяха. Единственият проблем, който намираше във всичко, бе това, че не можеше да се върне обратно към човешката си форма. Бе помолил няколко пъти да намерят Архун, но магьосникът бе изчезнал и сякаш никога не беше съществувал. Това малко притесни Антон, но тези мисли бързо изчезваха при вида на поредната пищна жена, искаща да й обърне внимание. Но това внимание се изчерпваше с това само да си говори с тях, а това скоро му доскуча. Вече не искаше постоянно да го излагат като някакъв урод от цирка, не искаше да му взимат постоянно интервю. Една телевизия дори го снимаше 24 часа в денонощието, което му дотягаше. Но въпреки това се успокояваше, че все пак има постоянното внимание на всички. 

Но един ден забеляза нещо странно – имаше по-малко посетители от обикновено. Помисли си, че вероятно е заради лошото време, тъй като навън валеше доста силен дъжд. Но два дни по-късно хората бяха намалели наполовина, а след седмица почти никой не се сещаше за него. Той не знаеше какво се случва, дори предаването за него го бяха спрели и всички камери си бяха заминали. Вече не идваха пищни девойки, които искат да се запознаят с него, а само чистачката Зорка, която му каза, че в съседния град човек се е превърнал в локва вода и всички отишли да видят различните форми и струйки, които можел да прави. Родителите му не го бяха търсили от поне седмица. Това го притесняваше много и Антон започна да мисли за различни начини, чрез които да върне обратно старата си човешка форма. Но никой от тях не постигаше крайния резултат. Вече искаше от дъното на цялата си душа да се върне до онзи безразличен и никому неизвестен Антон, който бе преди няколко месеца, но една вечер – след поредица от мъчителни опити, в които му помагаше Зорка – той си спомни това, което Архун му бе казал – че веднъж сбъднало се, желанието му, няма да има връщане назад. 

Това обезвери Антон и той реши, че няма какво друго да прави, освен да чака заедно със Зорка края на света. Докато един ден синът на Зорка – Колян – не се появи. Беше изпратен в стаичката от майка си, за да я изчака да й свърши смяната. 

– Какво си ти? 

– Аз съм Антон, приятно ми е. 

– На мен ми приличаш на желирани бонбони. Вкусен ли си? 

– Не знам – озадачен отвърнал Антон. 

И докато разбере какво става, Колян заграби с шепа половината кубчета и ги сдъвка в устата си. Докато сладко предъвкваше малките парченца, Антон бе изплашен. Но само за малко. Не усещаше, че умира, а напротив – радваше се, че отново е център на внимание, пък било то и на стомаха на сина на чистачката. Гладът на Колян бе по-голям дори и от безличието на Антон, което го накара накрая да се насочи и към машината за снакс. 

Ако ти е харесало, разпространи публикацията сред всичките си приятели и ми помогни да стана известен 🙂

Какво би станало, ако… част втора

Реших да създам нова категория „Вътрешнозаводски хумор“, в която ще публикувам това-онова от дебрите и потайните места на софтуерните компании. Новата случка е – какво би станало, ако софтуерна фирма получи оферта да създаде софтуер за изстрелване на атомна бомба 😀 Ето и накратко събитията, които най-вероятно ще последват:

Ден 1 – офертиране: Sales manager-a на фирмата, ровейки се из фейсбук, ще открие, че Северна Корея си търсят компания, която да създаде софтуер за изстрелване на първата им истинска атомна бомба. Въодушевен от това, без да се бави и много-много да мисли (тъй като знае, че единственият компютър с връзка към интернет в тази свободна държава е на Ким Чен Ун), веднага се свързва с диктатора на азиатската страна предлагайки му за няколко часа и срещу скромна сума да му направят малка демо версия, с която да покажат огромния потенциал на капиталистическия строй.

Ким, естествено, проклина капитализма и му заявява, че не работи с неверници. Но sales manager-a не се отказва и заявява в шифровано писмо, че фирмата му винаги е подкрепяла социализма и диктатурата, като прикача и файл със снимка на шефа си, неговия кабинет и портрет на севернокорейския диктатор над главата му.

Ден 2 – договор: След като никоя друга компания не се свързва с него, Ким Чен Ун няма друг избор и се съгласява да работи с неверниците. Сключват договор, като едно от условията на диктатора е да се пратят PM-а* и TL-a* на програмистите на среща с него в Северна Корея.PM-те теглят чоп кой да бъде изпратен. PM1 (ще разберете по-късно) печели невероятната възможност да вземе този проект. Набързо преглежда свободните ресурси на фирмата, и за да не е единственият прецакан, вкарва половината от тях в проекта. Всички са много въодушевени. Правят си тайна стаичка в едно от помещенията на офиса, в която изучават вудо магии, с които да си отмъстят на sales manager-a.

Ден 3 – срещата: Ким Чен Ун развежда гостите си из най-забележителните места на своята страна – сградата за разпити, тази за мъчения и гробищата. Всички са дълбоко впечатлени и с нетърпение очакват започването на проекта 😀

Ден 25 – представяне на демото: Тъй като великият диктатор и слънце на всички народи не хареса идеята да му покажат просто няколко готови странички за демо, PM-ът и TL-ът решиха да направят приложение за изстрелване на… филии от тостер. Ким бе много щастлив… че за първи път през живота си виждаше тостер 🙂 Така софтуерната компания спечели проекта (да не забравяме и че бяха единствените готови да работят със Северна Корея).

Ден 30 – стартиране: PM1 тъкмо дописвайки завещанието си влиза в среща с екипа, който ще работи по проекта и им съобщава, че от днес нататък те ще се занимават с нещо, което ще промени целият им свят. Всички отново са много въодушевени и с интерес попиват всяка дума, казана от РМ1 за каторгата, мъченията и гробищата, които той е видял в Северна Корея.

Ден 40 – име на проекта: Оперативният директор на фирмата се сеща, че не е дадено име на проекта и веднага праща телеграма на Ким (вече си говорят на малки имена), за да разбере как ще се казва. Така проектът получава името „Чарлстон“ – на подводницата, която Арманд Асанте управлява в любимия на диктатора филм „On the beach“, в който светът е разрушен от атомни бомби.

Ден 100 – създаване на проекта: Работният процес тече с пълна сила. Ким Чен Ун е дал възможност да се ползват обикновени бомби и програмистите вече са унищожили няколко малки градчета в Северна Корея в опитите си да изградят правилния алгоритъм за траекторията на бомбата. Естествено, екипът е почти подновен след второто унищожено по погрешка селище, тъй като половината от тях са пратени на почивка в един от санаториумите за чукане на камъни в близост до Пхенян.

Ден 172 – финална фаза: Всичко изглежда почти наред и е готово да бъде дадено на QA-ът да тества. PM1 предпочита да не ползват вече истински бомби, след като за трети път му се наложи да си избира нов TL.

Ден 213 – тестване: QA-ът получава най-сетне възможност да тества с истински данни. За съжаление не разбира правилно заръката на PM1 да тества с тестови цели и слага мястото на офиса на фирмата за цел. Така откриват първият бъг, след като вместо офисът е унищожена колибата на домашния любимец – маймуна – на Ким Чен Ун. РМ1 е поканен на дългосрочна визита в сградата за мъчения на севернокорейският лидер.

Ден 248 – предаване на проекта: Проекта е предоставен на Ким Чен Ун и той решава веднага да го изпробва, поставяйки за цел футболното игрище на вече бившия си любим севернокорейски отбор, загубил позорно в азиатската лига от един отбор от Виетнам. За нещастие един бъг, пропуснат от QA-а, праща бомбата в изкуствения язовир на диктатора, пълен с пирани. Това много разстройва Ким, който за втори път губи нещо любимо заради този проект. QA-ът и PM2 са пратени да правят компания на РМ1 в сградата за мъчения.

Ден 281 – заплахата на САЩ: Проблемът е поправен и Ким спокойно си взривява всичко, което пожелае. Обама и неговите другари разбират за това и заплашват диктатора, че вече няма да играят с него на League of Legends, ако не им каже как го е постигнал. Той се разгневява на това им изискване – все пак това е любимата му игра и ако още нещо трябва да загуби заради този проект, то по-добре да са тъпите му приятели и им обявява война!

Веднага дава заповед да се направи корекция в кода, която да изстрелва атомни бомби, а не обикновени. След като всичко е готово, той натиска голямото червено копче…

Пет минути по-късно PM3 е пратен да разучава морското дъно, а TL5 открива, че вместо кода за атомната бомба е сложен този за филийките и тостера. Оправя всичко, но за да не отиде и той при другите, казва, че най-вероятно е имало хардуерен проблем и моли Ким Чен Ун да опита отново. Диктаторът не вярва и иска QA10 да тества преди да се прави нещо наистина. QA-ът, все още незапознат напълно с проекта, решава да въведе същите координати, които въвежда и Ким Чен Ун, но по погрешка (всичко е написано на корейски) за изпращач слага САЩ, а за получател – щаб квартирата на Ким Чен Ун.

20 минути по-късно диктаторът разбира, че атомната бомба е всъщност боядисан балон с вода и решава да се прави, че нищо не се е случило, за да не му се подиграва отново Меркел 😀

Легенда
Project Manager – или в по-прост вид – баш-шефът на проекта – той го отнася и той решава какво да се прави;
Team Leader – друг баш-шеф, отговаря за работата на дадения екип

Ако ти е харесало, разпространи публикацията сред всичките си приятели и ми помогни да стана известен 🙂

Какво би станало, ако QA и програмист се разменят

Вероятно все някой от вас се е замислял върху въпроса какво ще стане, ако тестерът и програмистът разменят ролите си поне за един ден и съответно QA-ът програмира, а девелъпърът тества. Ето и няколко много вероятни сценария:

  1. QA-ът никога няма да може да излезе от production, защото никога няма да му хареса как е направил съответният модул. Все ще си намира бъгове (било визуални или функционални), които ще иска да оправи.
  2. Ако случайно по някаква причина все пак приложението излезе от production, програмистът ще се е погрижил да си прочете спецификацията не изречение по изречение, а дума по дума и всяка „липсваща запетайка“ ще бъде прилежно записана в bug tracking системата. С други думи – „Око за око, зъб за зъб“ 😀 или както е казал първият програмист-тестер – „Който бъг намира другиму, сам ишуто си фиксва“ 😀
  3. И двамата ще изпаднат в лека психологическа драма, защото QA-ът ще разбере какво е да му се връщат ишута и за най-малките дреболии, а програмистът ще разбере какво е да пише ишута за тях 😀

Скоро и втора част… 🙂

Ако ти е харесало, разпространи публикацията сред всичките си приятели и ми помогни да стана известен 🙂

Човекът с маската

Надали има някой, който да не е чувал вече тази история. Но навярно едва малцина са тези, които са я научили от човекът, за когото ще ви разкажа в следващите редове.

Един ден се разхождах из парка, мислейки си колко бързо отмина и това лято. Разхождайки се, стигнах до едно съвсем спокойно и скрито сякаш от околния свят място, където можех да остана насаме с мислите си. За добро или зло, не след дълго до мен седна един старец. Дори не попита свободно ли е и дали може да седне, просто се настани колкото може по-удобно и от нищото за почна да ми говори.

На пръв поглед изглеждаше съвсем обикновен старец, който, като всеки на неговата възраст, все пак е леко чалнат и навярно видял не малко неща през съществуването си. Реших да не възразявам срещу това, че не ми трябва сега чуждо внимание и да го изслушам. Все пак и аз някой ден сигурно ще гоня така младите хора от пейките из парка, опитвайки се да си побъбря пак с някого. Да си спомня за младините.

Историята си започна още от съвсем далеч – как бил млад и колко голям му се струвал светът. Имал мечти. Искал да намери своето място под слънцето. Мислел си, че всеки човек е предопределен за нещо и един ден, рано или късно, той го открива и тогава животът му се изпълва със смисъл. Но на него не му се чакало. Искал на момента да го намери и да се устрои. „Както всеки млад човек, разбира се“, усмихна се той и сякаш сам на себе си се присмиваше.

И макар и да не се страхувал от нищо, той не знаел нищичко за света. Животът му до тогава бил песен. Никога не срещал зло, той си мислел, че това е само някаква дума, използвана в приказките, за да плаши малките деца. Мислел си, че всички хора са като него – нежелаещи да нараняват никого и винаги готови да помагат в нужда.

Мечтите си той не криел от никого. Споделял ги на всеки, дори и непознат. Не мислел, че някога някой ще се опита да ги открадне или унищожи. Мислел единствено за това как да ги осъществи. Намерил си бързо работа, с която да може да се прехранва, докато кроял планове за бъдещето си. Не след дълго около него се заформил кръг от хора – на пръв поглед добри – които той наричал свои приятели.

Мислел си, че животът не може да бъде по-хубав от това. В работата преуспявал – бил повишен, вече думата му тежала. Намерил си дори и приятелка: „Лина. Тя изпълни дните с цвят, какъвто досега не бях виждал“, замислен навярно за отминали моменти ми каза той. И в този момент лицето му се намръщи, а очите потъмняха.

– Но запомни едно от мен, момче – точно когато си най-щастлив, животът ще те шамароса, за да ти покаже, че не трябва да летиш много из облаците.

Дните се превърнали в месеци, месеците – в година. Той бил все още млад, а мечтите му – живи. Не се оплаквал от нищо. Имал хубава работа, добри пари, приятелка до себе си. Хора, на които си мислел, че може да разчита. Един от тях бил Самуил. Запознали се на работа. Сприятелили се не след дълго. Преживявали тежките моменти заедно. Той винаги бил насреща, когато Самуил изпаднел в беда. А това не ставало рядко. Самуил имал не един порок, заради които много често шефът им е бил напът да го изгони. Но добрият ми разказвач винаги бил там, за да му помогне и да го защити. Защото той не мислел, че Самуил е лош. Не мислел, че някой въобще може да бъде лош. А и за какво са му на този свят лоши хора? Кой би искал да наранява другите и да извлича удоволствие от тяхното страдание?

Скоро на това нещо нашият герой намерил отговор. Един ден станала авария в завода, в който работел. Някой забравил да изключи една от машините и тя прегряла, взривила се и след нея, като в домино, всички останали машини също изгорели. За щастие ранени нямало, но след не дълго разследване разбрали кой е виновникът.

Самуил обичал нощните смени. Нямало много хора, а той можел спокойно да си пийне, без никой да му пречи. Обикновено с него дежурял приятелят му – трябвало да има и някой по-висш, за да наблюдава дали всичко е наред. Но тази вечер Самуил го отпратил, казвайки му, че нищо лошо няма да се случи. Но алкохолният делириум, в който бил изпаднал, му попречил да изключи една от машините, в следствие на което се стигнало и до злополуката.

Бързо двамата били извикани при шефа. И още по-бързо Самуил обвинил своя приятел за случилото се. А той нямало какво да каже – бил виновен. Съответно – уволнен.

Не му тежало толкова това, че са го уволнили, колкото – че неговият най-добър приятел го предал и излъгал дори, когато се стигнало до момента, в който трябвало да разкаже как се е стигнало до инцидента.

Дните се редяли. Не било лесно да се намери работа, особено с такова резюме като неговото. Но въпреки това той не спирал да мечтае за бъдещето. Все още виждал ясно целите си и с всеки изминал ден се опитвал да се добере с тях. Бил щастлив, че въпреки всичко Лина е до него.

Но и това скоро щеше да се промени…“. Тя спряла да му говори. Спряла да го търси. И той, като всяко наивно момче, започнал все повече да я търси и да се чуди какво става, да се опитва да промени нещата, търсейки проблема в себе си и мъчейки се да разбере къде е сгрешил. Докато един ден не разбрал – тя си намерила друг. Той имал работа, пари. А Лина искала сигурност, която, според нея, можела да бъде постигната единствено с наличието на пари.

Един ден, също като мен, се разхождал из парка. Потънал в своите мисли, чудейки се защо светът е толкова лош. „Каквото и да мислиш, както и да живееш, трябва да приемеш едно нещо – рано или късно животът се стоварва върху теб като влак, летящ с невероятна скорост. И ти не можеш да направиш нищо. Точно тогава започваш да живееш, да виждаш действителността такава, каквато е всъщност. Осъзнаваш, че никой няма да се съобразява с теб и че всеки по всяко време може да ти забие нож в гърба.

Седнал на една пейка, а до него се появил някакъв старец. Започнал да го разпитва защо е толкова омърлушен, след като животът е още пред него и ще има още милиарди причини да изглежда толкова зле, колкото сега. Той му разказал какво е станало с него през последните месеци, а старият човек просто се засмял:

-Нима очакваш да е по-различно? Разбира се, че хората са такива. Всеки играе някаква роля. Колкото и да изглежда друго, рядко ще срещнеш някой, който да не се преструва на такъв, какъвто не е. Хората са страхливи същества, егоисти! Биха направили всичко, стига да знаят, че това ще доведе до нещо добро за тях.“

-Но това значи ли, че биха наранили някого?

-Разбира се! Затова всеки носи някаква маска. Малко или много всеки е получавал или нанасял някакви удари. И маската им служи именно за това – да ги предпазва. Или поне те така си мислят, хаха.

-От къде мога да намеря такава маска?

-Не ти трябва, момче – казал старецът. – Досега се оплакваше от това какво ти се е случило и какви са били хората в живота ти. А сега – искаш да станеш като тях!

-Така поне ще мога да се предпазвам…

– Добре, ще ти кажа тогава каква е тайната. Маски не се купуват. Ти сам трябва да си я създадеш. Но внимавай. За да изглежда всичко достоверно, тя трябва да прилича максимално на теб, но с леки разлики.

– И как мога да я направя?

– Като започнеш да правиш това, което правят и другите. Лъжи, бъди лицемерен, изневерявай! Това ще те направи един от тях, така ще бъдеш защитен.

Така и направил. Намерил си нова работа, на която бързо започнал да се издига. Но след себе си оставял диря не от приятели, а от смачкани и наранени хора. Използвал всичко и всеки, за да може да постигне това, което целял. Но целите му не били неговите мечти. Той вече не мечтаел. Погребал всичко невинно и наивно в някакво малко кътче от себе си. Толкова малко, че да не може да бъде достигнато от никого. Да не може да бъде наранено.

Ден след ден маската започвала да се изгражда и да го обхваща. Имало моменти, в които искал да я махне, за да разбере дали случайно пък не греши. Дали пък хората, които сега са в живота му, не заслужават да бъде честен и добър с тях. Но точно в такива моменти маската сякаш осъзнавала какво си мислел той и се впивала все повече в него.

И както обикновено става, съдбата го срещнала отново със Самиул. Човекът имал нужда от работа. Изхранвал жена и деца. Вече бил друг, не пиел, не лъжел. Но може ли човек да забрави сторенето от някого? Какви сили са нужни, за да преодолееш гнева, яростта и обидата и да подадеш ръка? Вероятно такива, каквито нашият герой не притежавал. Отхвърлил молбата на Самуил и го оставил насред нищото, с гладно семейство.

– Това ли заслужават хората? – попита ме старецът. – Както казва една стара поговорка – каквото посееш, това ще пожънеш. Но тогава не сме ли всички обречени по един или друг начин? Няма безгрешни хора. Всеки през живота си е правил злина на някого. Това значи ли, че всички ги чака една и съща съдба – да се оставят на милостта на хора, приличащи на самите тях. Безмилостни и жестоки.

Не знаех какво да му отговоря и реших да го попитам носи ли още маската.

– Да, макар и отдавна да осъзнах, че тя е непотребна. Че с нея човек може да си навлече единствено повече неприятности, отколкото облаги. Каквото и да правиш, не трябва да носиш такава маска. Тя единствено ще те изкриви, ще те накара да забравиш за това какъв си!

– Но нима другите не носят маски? Нима и те не са забравили?

– О, забравили са. Но има и хора, които не носят маски. Те са истински, но трудно откриваеми. И въпреки това заради тях си заслужава да опиташ да бъдеш и ти като тях. Маската ще те предпази, да. Но тя ще те отчужди от другите. Ще те направи самотен, защото ти няма да имаш силите и смелостта да се довериш на някого. Постоянно ще мислиш, че всеки е с теб, само защото има някаква изгода от твоята личност. И това ще те кара да бъдеш първия, който ще забие нож в гърба на хората около себе си. Но не всеки от тях го заслужава.

Тогава той махна маската си. И изпод нея се появи едно безформено лице. Лице, показващо човешкото унищожение. Макар и да бе останала човещинка у него, то тя бе толкова малка и незначителна. Маската бе свършила добре своята работа. Бе го променила, извратила.

– Не допускай да се превърнеш в мен… Живей… Мечтай… Падай и ставай, бори се… Животът е като влак, който минава през теб. Като плесница, от която лицето ти по един или друг начин се обезформя. Но не се поддавай на страха. Учи се от грешките си, но никога не предавай тези, които смяташ за близки. Отмъщението не е решение на нещата. Никога не слагай маската…

С тези думи старецът стана и както се появи от нищото, така и изчезна…

Ако разказът ви е харесал, коментирайте или натиснете на бутона „Харесва ми“ отдолу…

Ако ти е харесало, разпространи публикацията сред всичките си приятели и ми помогни да стана известен 🙂

Кошмар

Беше слънчев пролетен ден и той беше седнал в любимото си кафене „Утопия“. Харесваше го, защото покрай това заведение му се струваше, че се изсипва целият град. Обичаше да гледа тълпите от хора, които сновяха на всички посоки, като някакви мравки. Това го разведряваше и го караше да спре да мисли за собствените си проблеми. Нещо, което жадуваше повече от всичко. А и кой не би искал да избяга поне за малко от злочестините, които му се случват?

Днес времето бе чудесно и не само той го бе забелязал. Мнозина бяха излезли, за да се зарадват на слънцето, което се появяваше отново за първи път от много месеци насам. Децата играеха, влюбените се радваха един на друг, а старците усещаха живота за пореден път чрез слънцето и младите хора около тях. „Какво спокойствие излъчва това място… Толкова много съдби и животи се преплитат тук, без никой от нас да го осъзнава, а същевременно сякаш нищо не се случва и всичко е едно и същ всеки ден“, мислеше си той, отпивайки от чашата топло кафе, която сервитьорката току-що му бе донесла.

Докато се взираше в тълпите от хора, които бързаха насам или натам и минаваха покрай него, той усети с периферното си зрение, че някой като че ли го наблюдаваше. Отначало си помисли, че си въобразява и най-вероятно е просто някой стар познат, който е решил да седне в същото кафене и на когото не възнамеряваше въобще да обръща внимание, независимо кой е, защото това си е неговото свободно време и не иска никой да му го нарушава. Но неприятното усещане, че някой го наблюдава се засилваше все повече и този човек сякаш напук не спираше да го гледа. „Е, добре, ще видя кой е този нахалник, за да спре да ме гледа!“, помисли си той и обърна глава от прозореца. Погледна лошо напред и видя, че срещу него на съседната маса не стои някакъв познат, а някаква жена, която го гледаше и му се усмихваше. За момент той леко се ококори невярващо и се смути за това, че я погледна лошо. Но в следващия реши, че би било добре също да й се усмихне, за да не я обиди. Определено тя идваше за първи път в кафенето. В противен случай досега щеше да я е видял и запомнил. От нея струеше някакво излъчване и спокойствие. Несъмнено бе и красива, макар че той не си падаше особено по сладникавия тип момичета, към които тя определено принадлежеше. Но имаше нещо в нея, което го привличаше. Тя бе като излязла от онези модни списания, които по-малката му сестра си купуваше, и в които се опитваха да убедят жените, че могат да заприличат на хората от снимките. Момичето, стоящо срещу него, бе точно такова – имаше дълга руса коса, която свободно се спускаше назад, ярко сини очи, приличащи на небето, когато е озарено от слънцето, и сочни устни, от които не един и двама ухажори са били омаяни. А усмивката, която притежаваше, го караше да забрави за всичко. Дори и за това кой е. Докато си мислеше това, обаче, момичето плати сметката си и си тръгна.

Днес бе мрачно и дъждовно. Хората бързаха да се приберат по домовете си, а той бе отново в „Утопия“. Но този път не беше дошъл заради тълпите, минаващи покрай заведението, а заради русокосото момиче от миналия ден. Надяваше се да я види отново, да не е била просто някоя туристка, която е дошла в града да го разгледа и си е заминала. Сервитьорката и днес му сервира любимото горещо кафе, като и този път се опита да го заговори, но той дори не я погледна. Нямаше нищо против момичето, просто той не бе от особено разговорливите. А и днес я чакаше. Беше седнал на същата маса, на която бе и вчера. Дали отново щеше да се появи?

И в точно този момент я видя да сяда на масата срещу него. Тя го погледна и му се усмихна мило. Той веднага побърза да извика сервитьорката, преди нея, за да може да й поръча това, което бе пила вчера. Неочаквана реакция и за него самия. Досега никога не беше правил нещо такова. Та той дори се стесняваше да говори с жени и беше абсолютно сигурен, че когато се осмеляваше, лицето му поруменяваше. Но сега го направи. Някакъв вътрешен инстинкт му бе подсказал, че трябва да направи тази първа крачка, за да може да се запознае с нея. Нещо, което той искаше още от първия миг, в който я бе видял.

—  Тя ви благодари за кафето и попита дали бихте искали да седнете на масата й, за да може по някакъв начин да ви се отблагодари – съобщи сервитьорката леко троснато.

Той погледна към момичето, стоящо на съседната маса и тя отново му се усмихна. Не очакваше, че ще го покани на масата си. Но сякаш нямаше нищо против.

—    Здравей, аз съм Надежда. Много ти бладоря за кафето, което си ми поръчал.

—    Приятно ми е, казвам се Петър – отвърна леко смутен от факта, че тя без грам притеснение се запознава с него. – Видях ви, че вчера пихте такова и си позволих днес да поръчам вместо вас, с надеждата да сте също толкова лъчезарна, колкото и вчера, въпреки лошото време навън.

—    Много мило от твоя страна – усмихна му се Надежда. – И моля те, не ми говори на вие. Казвай ми Надя или Надежда, или както решиш, но не и „вие“!

Петър прекара дълги часове в разговори с новата си приятелка Надя. Изумяваше се тя колко е умна и как за всяка тема има какво да каже. Когато тя каза, че трябва да става, той вече с нетърпение очакваше следващата им среща.

Днес слънцето отново се беше появило и носеше със себе си всичките радости на живота. Петър обаче не го забелязваше, нито се вглеждаше в хората, както преди. Той очакваш само едно – Надя отново да се появи.

—  Хей, мечтателю, липсвах ли ти? – появи се изведнъж от нищото тя и седна срещу него.

—  О, ами не… искам да кажа да. Бях се загледал в тълпата около бара – малко стреснато отговори той.

—  Забелязах още първия път, че обичаш да гледаш хората, които минават от тук. Да не би да воаьорстваш? – шеговито попита тя.

—  Не, разбира се – леко обидено отвърна той. – Когато ги гледам, някак се успокоявам. Виждам как са забързани или притеснени, щастливи или влюбени. Това ми подсказва, че все пак не съм само аз на този свят, който може да изпитва нещо такова.

—  Разбира се, че не си. Всеки го прави, но надали ги гледаш само заради това. Не ми приличаш на такъв тип човек – който търси в другите частица от себе си.

—  Права си. Но да не говорим за това.

—  Сега ми стана интересно… Знаеш ли, че уча психология? От малка обичам да опитвам да разбера даден човек само по неговото държание и отговори. Но ти ми приличаш на такъв, който трудно би позволил на някого да го опознае.

—  Не е така, аз съм лесен за разбиране. Воаьорствам и тайно се присмивам на хората, че не са по-добри от мен – пошегува се той.

—  Явно притежаваш и някакво чувство за хумор. Видя ли – дори и да си мислиш, че си лесен за разгадаване, човек винаги може да открие нещо ново за теб, което досега не е знаел.

„Дали да й разкажа защо съм все тук? Ако го направя, може да ме помисли за откачалка, все пак това не е кой знае какво… Но пък каза, че е психолог, вероятно ще е хубаво, ако споделя с някого, а и не изглежда толкова лоша“, мислеше си той, докато се чудеше дали да й каже истинската причина, поради която идваше в „Утопия“, за да наблюдава живота навън.

—  Добре, искаш ли да ти кажа истинската причина, поради която идвам тук?

—  Разбира се, нали затова те попитах – отвърна с интерес тя.

—  Както ти каза, успокоява ме да гледам как хората преминават покрай мен. Не мога да ти обясня точно защо. Може би заради обстановката тук – виждаш колко е спокойно и почти безлюдно в това заведение, а отвън животът е забързан…

—  Да, иии…

—  Ами от известно време имам странен сън, който много ме напряга. Всяка вечер сънувам едно и също и засега това е единственото нещо, което малко ме измъква от мислите ми за този кошмар.

—  Кошмарите са нещо често срещано сред хората, които имат натоварен живот. Помниш ли нещо от него?

—  Много малко. Единственото нещо, което си спомням, е как някакви хора с бели манти ме водят в някаква зала. Аз се дърпам, а те ме хващат все по-здраво и здраво. Знам, че трябва да избягам от тях, но не мога. Тези хора искат да ми направят нещо, но аз само това помня.

—  Интересно. Знаеш ли, че има хора, които могат да контролират сънищата си? Това, обаче, става много трудно. За целта може би ще ти трябват тренировки, покрай които ще натрупаш опит, който ще ти е нужен, за да управляваш съня си. А това е много важно, защото така ще можеш да разбереш нещо повече за кошмара, който сънуваш, и евентуално дори ще успееш да се пребориш с тези хора, както и с него съответно.

—  Ти можеш ли да ме научиш как да се справям с това? – запита той с надежда, че кошмарът му най-сетне може да спре.

—  Да.

Минаваше ден подир ден, а двамата се виждаха постоянно в „Утопия“. Надя помагаше на Петър да се пребори с кошмара си и му даваше съвети какво да прави следващия път, когато се го сънува. Покрай желанието и на двамата да се преборят с този проблем, неусетно се сближиха. Петър усещаше как тя може да е не само спасение от съня, но и от меланхоличното му настроение, което винаги е имал. Срещите им там се превърнаха не просто в начин да се справи с кошмарите си, но и да се промени. Всеки път те оставаха до по-късно, като през повечето време се забавляваха. Покрай нея той забравяше за всички лоши неща, с които досега се бе сблъсквал.

Денят отново бе слънчев. Хората – щастливи. Петър – учудващо бодър. Бе сънувал отново същия кошмар, но знаеше, че е на път да разреши този проблем. Очакваше с нетърпение Надежда да се появи. Вече не мислеше за нищо друго, освен за нея. Единствената причина, поради която беше всеки ден в заведението, бе тя. Толкова много време бе минало, откакто се запознаха, че той почна да се пита дали не е време да я покани да излязат някъде другаде. Искаше да прекарва цялото си време с нея. Само така сякаш кошмарите щяха да спрат. Усещаше, че тя е ключът за разрешаването им.

—  Хей, пак си се размечтал май, а? – запита тя, появявайки се отново като че ли от нищото. Това беше най-странното за него – никога не виждаше от къде идва. Просто се появяваше от някъде и го поздравяваше. – Да не би да си се справил вече с кошмара си?

—  Все още не, но съм сигурен, че съм на правилния път. И то благодарение на теб!

—  Радвам се, ако е така. Знаеш добре, че искам най-доброто за теб. Помниш ли какво сънува снощи? Има ли нещо ново?

—  Да, този път видях, че ме водят в някаква зала и единият от тях искаше да ме дупчи със спринцовка. Но не знам дали искаше да ми вземе кръв, или да ми вкара нещо в тялото. И още нещо – и ти беше в съня ми. Не те видях, но знаех, че си там.

—  Интересно… Може би това е някакъв опит на подсъзнанието ти да ти помогне да се справиш със съня. Нали разбираш – вкарал си ме в него, защото аз ти помагам с него тук, разговаряйки, и някак умът ти е успял да ме вкара и в кошмара ти, за да мога да ти помогна и там. Радвам се, че имаш напредък. А още повече се радвам, че си по-ведър от обикновено.

—  Това е само и единствено заради теб, Надя. Ти успя да ме измъкнеш от състоянието, в което бях преди да се запознаем. Научи ме как да се справям с кошмара си, който не ми даваше покой много дълго време.

—  За всичко си виновен само и единствено ти. Ако ти нямаше желание да се промениш, вероятно никой нямаше да ти помогне. Сега, обаче, ще трябва да те оставя. Имам работа и вече дори закъснявам. Съжалявам, че така рано си тръгвам, но нали знаеш – понякога се налага.

—  Да, разбира се, няма проблеми – малко натъжен отвърна Петър. – Преди да се разделим, може ли да те попитам нещо?

—  Разбира се. Нещо станало ли е?

—  Ами не, просто искам… но не ме разбирай погрешно и не се стряскай…

—  Почваш да ме притесняваш така. Да не би нещо свързано с кошмара ти?

—  Не, не. Просто се чудех… искам да те попитам… искаш ли да излезем утре някъде? Все тук се виждаме, а съм сигурен, че има и други места, на които можем да се забавляваме.

—  Разбира се – усмихна му се Надежда. – Нека да се чакаме пред „Утопия“ утре по това време?

—  Добре, с нетърпение чакам да се видим утре – щастлив от положителния отговор, той стана и я прегърна.

—  Хей, спокойно, няма да изчезна. Утре отново ще сме заедно и спокойно ще можеш да ми разкажеш за съня си. А и да ме прегърнеш, ако отново пожелаеш.

—  Ще те чакам.

—  Добре, до утре тогава.

—  До утре…

***

—  Трябват ми още хора! Не мога да го държа сам! – извика мъжът с бяла манта, който държеше Петър.

Петър се опитваше да се отскубне от него, но не успяваше. Този човек бе много силен и не му позволяваше да се мръдне. Усещаше как силите го напускат, но не искаше да се оставя в ръцете му, трябваше да намери начин да се отскубне. „Ще го настъпя“, и в този миг Петър направи точно това. Здравият мъж, облечен в бяло, извика от болка и го пусна.

—  Къде си мислиш, че отиваш, Пешо? Ела при нас, няма да ти направим нищо лошо – препречвайки пътя му за бягство каза друг, който бе облечен в същата униформа. – Знаеш, че това е за твое добро.

И в този миг Петър бе обграден от няколко човека, които го понесоха към някаква зала. В нея първия, който бе настъпил, взе някаква спринцовка, а другите започнаха да приготвят дясната му ръка за среща с острата игла. Петър се оглеждаше навсякъде. Търсеше помощ. Знаеше, че не е сам. Знаеше, че Надежда е там. Може би се опитваше да стигне до залата и да му помогне. Да спре по някакъв начин тези хора да правят това, което искат да направят с него.

—     Готов ли е пациентът? – чу се от някъде гласът й.

—     Да, доктор Димитрова.

„Доктор?! Тя е с тях?!“

—  Добре, дайте ми спринцовката. Дано този път всичко мине нормално. Хайде, Пешо, знаеш, че е за твое добро.

***

Този път кошмарът бе по-реален от всякога. И сега знаеше, че и Надежда участва в него. Но ролята й бе много по-различна от тази, която той си представяше, че съзнанието му й е отредила. Надяваше се тя да има отговори и за това, за да може да му помогне да се справи. До преди дни си мислеше, че му остава малко да се справи с кошмара си, а сега… сякаш потъна още по-дълбоко в него.

Петър вече виждаше „Утопия“ и започна да търси Надя с поглед на всички страни. Нея, уви, я нямаше. И точно в този момент я видя, точно пред заведението. Оставаха му броени метри до нея, когато изведнъж усети как нещо се врязва в тялото му с невероятна сила…

—  Спокойно, Пешо, тук съм.

—  Надя? Какво стана? – попита още неразбиращо той.

—  Нищо, ти току-що се събуди.

—  Да, но… как? Какво стана? Последното, което помня, бе как ти ме чакаше пред „Утопия“ и…

—  „Утопия“? Сънувал си. Не помниш ли?

—  Кое?

—  Пешо… От близо година ти си в нещо като кома. Много доктори се опитаха да ти помогнат, но безуспешно. Затова и преди няколко месеца те изпратиха тук, в психиатричната ми клиника. Аз лично се заех с теб и съм твоят доктор.

—  Психиатрична клиника… Значи никога не сме били в „Утопия“?

—  Не, не сме били. Всъщност с теб дори не се и познаваме официално. През всичкото време ти спеше и спеше, а ние по всякакъв начин се опитвахме да те събудим.

—  Не, лъжеш ме! Отново се шегуваш с мен!

—  Дали? Кажи ми какво помниш от нашите срещи.

—  Ами хората…

—  Хората. Спомни си едно лице, което си видял. Например, на сервитьорката.

Петър се опита, но не можа. Толкова много пъти бяха там, а той нито веднъж не я бе погледнал в лицето. А и да го е правил, не го помнеше.

—  Но… ние бяхме там. Аз ти разказвах за кошмара си с хората с белите манти…

—  Които те водят в някаква зала и ти бият инжекции?

—  Да! – с надежда отвърна той. „Ето, че се е шегувала!“

—  Това бяха хората от отделението, които те водеха, за да инжектират лекарствата, които бях предписала.

—  Не ти вярвам! – троснато отсече той.

—  Добре. Тогава ще те питам още нещо – помниш ли нещо друго, освен срещите ни в „Утопия“? Да си ходил някъде другаде, да си разговарял с други хора, освен с мен, на друго места, освен кафенето?

Петър отново се замисли… Преди години някъде бе чел, че сънищата на хората нямат начало. Действието просто се случва в момента, без някаква предистория. Това го накара да помисли върху това дали тя наистина не е права.

—  Значи всичко е било един сън?

—  Да.

Тогава той я погледна и се обърна с гръб към нея. Плачейки, той затвори очи…

Ако разказът ви е харесал, коментирайте или натиснете на бутона „Харесва ми“ отдолу…

Ако ти е харесало, разпространи публикацията сред всичките си приятели и ми помогни да стана известен 🙂