Архив за етикет: разни истории

Как НЕ трябва да се свалят момичета: част 2

Този разказ е един от тия, с които не се гордея, по простата причина, че няма с какво точно. Но… си мисля, че може евентуално да се хареса на петимата ми читатели, най-малкото заради това, че хората обичат да се наслаждават на прецакването на другите, а долуописаната история е точно такава 🙂

Случи се преди почти три седмици в една леко скучна съботна вечер. Моят приятел Юра (за който писах в „Силата на езито…“) имаше голямо желание да излезем и да повторим това, което стана предния път, а именно – да идем на дискотека и да се забавляваме. Само че сега трябваше да бъдем само двамата, тъй като сестра ми беше заета, а всички други (търсех предимно момичета, защото не обичам много коч-компаниите – не, че не потърсих и няколко момчета де), за които се сетех, вече си бяха намерили занимание – все пак се сетих да занимавам хората с простотиите на Юра чак към 10 вечерта. Не се и съмнявам, че повечето от вас знаят какво е двама души, при това момчета, да отидат на дискотека сами и колко не-забавно е в 90% от случаите (не че не съм имал и забавни моменти, но това се случи преди много години и вероятно някой път ще опиша и тази история). Както и да е, казах си „Майната му, така и така няма какво да правя у нас, поне ще изляза малко с този простак“, а и аз изобщо не тръгнах с идеята, че ще ходим на дискотека, но реших да запазя тези си мисли само за мен, за да… не убия ентусиазма му 🙂

И така… отново се срещнахме на познатото от предната история място – часовника до съда. Той, разбира се, отново закъсня, а много мразя някой да го прави – обикновено аз съм този, който закъснява, и когато някой ми извърти подобен номер, се чувствам много, ама мноооогооо прецакан. Е, простих му тази груба грешка… И от тук започна най-срамната за момента история от това лято 🙂 Казах му, че нещо не съм в настроение за дискотека и съм излязъл, само за да се видя с него, но все пак му оставих и лека надежда, че може и да отидем до някоя дискотека. Тогава в ума на моя приятел проблесна гениалната и изключително рядко срещана тъпа идея – да се запознаем с момичета и да ги убедим да дойдат с нас на дискотека. Е, щом е за простотията – навит съм 🙂

Решихме да започнем нашата атака срещу милите и нищо неподозиращи момичета из центъра от шадраваните пред общината. Седнахме на една пейка, в близост до която се бяха настанили две девойки, които… според моите критерии не бяха прекрасни, но – нали са само за компания. Започнахме да обсъждаме с Юра как да заговорим момичетата – на него не му хрумваха интересни идеи, а аз… честно да си призная нямах грам желание да правя каквото и да било и просто ми се искаше да гледам сеир, и по-точно – неговия сеир (по-запознатите с моите душевност и характер веднага биха казали: „Ето го нашият Кокооо“, но грешат – аз не съм сеирджия, нямам вина, че около мен всички се избиват да правят простотии.. аз просто умея да ги подтикна да изпълнят и без това взетите решения :)). Накрая – не знам дори и аз как – на него му хрумна да говори за едно момиче, с чиято приятелка преди време.. бяхме излизали един-два пъти (вероятно от това също може да излезе една история)… и то не просто да шепне, а да говори толкова високо, че момичетата, седнали на около два метра от нас, да могат да го чуят. Преди той да реши да говори за тази девойка, момичетата поглеждаха от време на време към нас. След като го направи – те си тръгнаха 🙂

Аз – Идиот, видя ли какво направи?! На думи си много силен, ама на действия…

Юра – Простак, ти защо не ги заговори, като толкова можеш?!

Аз (леко примирен, защото – както писах по-горе – не исках да убивам ентусиазма му от самото начало) – Добре, добре. Дай да станем и да се поразходим, тук вече и без това не е толкова интересно.

Речено – сторено. Станахме и се запътихме към една от чешмичките, за да пием вода, когато в полезрението ми попаднаха две момичета, седнали на пейките до… Лайното (за непросветените – това е едно барче в центъра на града… наричат го така, защото е атакувано целогодишно от една огромна армия от птици… е, досещате се нататък). С бодра крачка се запътихме към тях, но понеже нямахме много смелост, седнахме на пейката срещу тях, която е на… хм… около 12 метра 🙂 Е, както и да е де, Юра се „погрижи“ те да ни забележат, след като през цялото време гледаше към тях. Въпреки това не бяхме много сигурни дали са хубави и аз му предложих – а и той наистина имаше повече желание от мен – да иде да хвърли нещо в кофата за боклук, която се намираше близо до тях, и така да провери дали са хубави. Отиде той, хвърли боклука, позагледа ги… и знаете ли какво направи простака? Вместо да се върне и спокойно да ми каже, че не стават, той пред тях започна да мята ръце, да прави физиономии и дори да издава звуци, с които да ми подскаже, че не стават и да вървим на друго място… Те, разбира се, видяха това и по погледа им ми се стори, че не бяха особено възхитени 🙂

Юра реши, че явно с момичетата няма да ни провърви и затова по-добре било направо да отидем на дисктоека. Запътихме се към Шоурум и дори влязохме, но излязохме след по-малко от минута, понеже нямаше никакви свободни места – часът бе към 1 след полунощ и сякаш бе нормално.

Юра – Тъпак! Виж заради теб как няма да влезем сега в дискотеката! Аз ти обяснявах – дай да отидем в 12, Калояне, да си заемем там някакви места, ще намерим там момичета, ама ти – не, дай да пообикаляме малко. И сега какво?! Няма да ходим на дискотека.

Аз – Ееее, спокойно де… Дай да се поразходим малко и ще се върнем след известно време – все ще намерим някъде места, а ако не – ще се прилепим уж до някого.

Така и направихме. И познайте къде отидохме 🙂 Да, точно там… Минахме точно покрай момичетата, за да се уверя, че Юра не си е измислил за тях и… се оказа, че те бяха симпатични (а от двама ни аз съм този с по-високите критерии) и малко след като ги задминахме…

Аз – Тъпак такъв, аз ги харесах, значи не са толкова зле… особено като имаме в предвид твоите критерии за оценяване.

Юра – Ъъъъ… ами то може би е от светлината… Нали не е много светло, тъмно си е даже… явно не съм ги видял добре.

Аз – Идиот, гледай по-добре следващия път. Виж сега как седим като двама тъпаци на средата на площада, а те гледат към нас.

Юра (нещо, което не очаквах от него) – Ами хайде да отидем тогава при тях и да ги заговорим.

Аз (минахме два пъти покрай тях и нищо не направихме и сега чак се сещаме?! Да бе, веднага ще се съглася…) – Да теглим чоп – тура – прибирам се у нас, ези – заговаряме ги и каквото и да стане – отиваме на дискотека…

Вече може би някои от вас са прочели „Силата на езито…“, та – в тоя ред на мисли – познайте отново какво стана… 🙂

И така – седнахме до тях. Те гледат към нас, а ние – към тях.

Юра – Аааау, много са красиви.

Аз – Тъпак…

Юра – Аааааууу, тая с роклята ми харесва.

Аз – Ми върви я заговори.. Задник.

Той, разбира се, не направи нищо. В този момент от страната на момичетата се зададоха двама… да ги наречем чичковци.. Минаха покрай момичетата и точно, когато се изравниха с тях, се спряха и ги изгледаха така, сякаш гледат някакво месо в месарски магазин, след което продължиха към отсрещните пейки, където седнаха. Отвратителна гледка, но със сигурност се сещате защо са го направили, нали?

Аз – Тия двамата ще ти вземат девойките… побързай.

Юра – Вече съм събрал 13% смелост.

Аз – Дано в близко бъдеще станат поне 50…

Докато водихме този приятен разговор, явно другите двама бяха събрали нужните проценти за смелост и решиха да влязат в действие с горе-долу следния разговор:

Тъпак1 – Здравейте, момичета, какво правите?

ПриличноМомиче1 – Ами седим и си приказваме май.

Тъпак2 – Май имате нужда от компания, м?

ПриличноМомиче1 – А, не, двете сме си добре (поглеждат към нас).

Тъпак1 – Е, но четирима могат да се забавляват по-добре от двама. Ние ще отидем на „Олд фешън“ и ще ви чакаме на бара с по една водчица за вас. Ако искате, може да се включите?

ПриличноМомиче2 – Ами май ще откажем, засега (гледа към нас).

Не твърдя, че разговорът мина точно по тоя начин, защото все пак бяхме на около 3-4 метра от тях, но общо-взето май  протече така. Двамата тръгнаха към това… хм… нещо подобно на дискотека, а минута-две след това момичетата тръгнаха към „Опиум“, като през това време едната започна да говори по телефона си.

Аз и Юра едновременно – Да вървим след тях!

Тръгнахме, но след има-няма няколко метра те ни забелязаха, защото ние едва ли не направо тичахме след тях… Момичетата стигнаха до „Опиум“ и спряха там, като Юра реши да продължи напред и отново да изпуснем и без това почти пропиляната възможност… Това ме ядоса и тъй като вечерта и без това беше безвъзвратно загубена, реших да се върна и да ги заговоря – нещо, което не правя с момичетата обикновено – по принцип чакам те да ме заговорят 🙂 Естествено това ми изигра лоша шега, тъй като нямам заделен запас от реплики, които да ползвам, и се наложи да импровизирам… по възможно най-глупавият начин.

Аз – Здравейте (широка усмивка тип… аз съм изнасилвач, при което едната малко сякаш се стресна)… Тъй като вече от 30 минути сигурно сте ни забелязали… и вече може би ви е писнало да ни гледате, ще бъда директен – аз и тъпакът до мен искаме да отидем на дискотека, но няма с кого, а сами не ни се ходи… тоест – търсим си компания… и решихме да ви питаме дали случайно и вие не си търсите компания за дискотека?

ПриличноМомиче1 – Ами то хубаво си търсите, но ние вече си намерихме.

Аз – Ех… жалко. Надявах се да не станем като ония двамата чичковци преди нас.

Двете се позасмяха, а когато се обърнах, видях, че Юра вече препускаше към Шоурум и аз бях останал сам.. във враждебната среда, заради което реших също да се омитам 🙂

По-нататък вечерта беше още по-тъпа – в „Шоурум“ все още нямаше места – минаваше вече 2:30, затова решихме да идем в „Опиум“, който… е като селска дискотека, нищо, че се води една от елитните уж, но и на двамата не ни пукаше – така и така бяхме отрязани (нещо, което по принцип не ни се случва още от първия разговор с някое момиче). Там май почти си намерихме компания, но според Юра бяха доста стари – 27-28-годишни, заради което се върнахме отново в „Шоурум“, постояхме пак 10-15 минути и накрая си тръгнахме… 🙂

Ако ти е харесало, разпространи публикацията сред всичките си приятели и ми помогни да стана известен 🙂

Силата на езито… :)

Ей, сайтът ми още съществувал! 🙂 Мина доста време от последната ми публикация, а сигурно двойно повече мина от последната ми история… Затова реших днес да понапиша това-онова, като вероятно в следващите дни ще споделям още от премеждията си през тази лятна ваканция. Вярно, не са от най-интересните, които съм имал (все още ме е яд, че преди години бях сметнал за много тъпа идеята да споделям историите си тук… и сега повечето са забравени или пък не ги помня напълно… трябва да си купя диктофон :)), но според мен си заслужават петте минути, които моите и без това малко на брой читатели ще загубят в четенето им 🙂

Това се случи някъде в началото на август… За някои по-детайлни читатели, които все пак може да прочетата историята – 11-ти август 😛 Моят приятел Юра (това, разбира се е.. хм.. партизанското му име 😀 реших да засекретявам всяка ненужна информация :D), който между другото е много забавен тип… особено ако е в просташкото си настроение, цял месец ми звънеше да се видим и накрая аз, с цялата си добрина, се съгласих. Идеята беше просто да излезем и евентуално да си поприказваме за нещата, които са ни се случили през изминалия месец. Аз нямах кой знае какво за споделяне – целият юли го прекарах в игра на футбол, защото нямах желание да излизам по дискотеки или барчета… дълга история 🙂

И така де – уговорихме се да се видим с Юра на часовника към 10 часа вечерта. На всички, които са от Русе, им е ясно, че говоря за „култувото“ място, на което младите от години се чакат един друг… много го мразя, но нали е най-лесно откриваемо 🙂 По пътя срещнах моята почти сестра, която от тук нататък ще наричам сестра 😀 и реших да я взема със себе си… нали знаете приказката – двама са малко… 🙂 А според мен трима никога не могат да бъдат много (особено ако са едно момче и две момичета, но случаят не беше такъв.. уви).

Вечерта си вървеше нормално – седнахме на едно барче – „Стената“, където ядохме пица и пихме фреш от банан… Всичко беше хубаво, като изключим, че резенът банан, който беше забоден с пластмасова сабя в чашата ми, беше малко… поостарял. Е, преживях го някак. Към 12 ч, Юра реши вече тактично да се измъква, защото бил изморен, а и имал едни други ангажименти вкъщи и май той на шега пусна, че би останал, само ако отидем на дискотека. Речено – сторено 🙂 Но Юра продължи да се дърпа, заради което аз реших да вложа всичките си умения за манипулиране (а според някои от приятелите ми съм много добър в това) и го убедих поне да изчака сестра ми да си вземе пари (тъй като бяхме стигнали вече до блока й) и след това евентуално да си ходи… Това ми спечели малко време, за да мога да обмисля по-нататъшните си действия, а и евентуално да се подсигуря с нещо резервно, а именно – да се обадя на други приятели, с които да отидем на дискотека. Те, обаче, се оказаха по-големи идиоти и от Юра (ако четеш това, знай, че не го мисля много на сериозно :D), а и някои от тях май вече спяха… тъпаци.

Затова ми хрумна нещо колкото гениално, толкова и глупаво… Но нали знаете – понякога двете неща се препокриват. Реших, че мога да бъда като Двуликия от „Батман“ – да оставя съдбата в ръцете на една монета… И понеже знаех, че Юра е податлив към изкушения, веднага му го предложих.

– Все пак шансът е 50 на 50 – казах му аз.

И така решихме ези да е за ходене на дискотека, а тура – за прибиране вкъщи… Е, познайте какво се падна 🙂 Юра все още гледаше изумен, докато ние отивахме към добре познатата на всички русенци дискотека Шоурум. По принцип не съм голям фен на чалгата, а това е точно такава дискотека, ноооо… вероятно всички знаете, че именно на такива места се събират много момичета, а какво по-добре от това за едни момчета като нас? 🙂

И ето, че се запътихме тримата към, както казват идиотите от тая дискотека, центърът на Русе… Който за малко щяхме да подминем, тъй като в дискотеката нямаше места… За щастие (о, благодаря ти, Боже) тук се намеси сестра ми. Колкото аз съм дръпнат и необщителен с непознатите, толкова тя е напълно обратното… и съответно можете да си представите колко много хора познава тя. Така беше и в случая – оказа се, че познава едно от момичетата, които настаняват гостите на заведението, и то успя да ни намери малко местенце близо до диджея… Както казва Юра – кеф – бяхме заобиколени само от момичета… кое от кое по-хубаво, но уви – всичките ми се струваха малки, което не ми харесваше никак.

Вечерта си вървеше с пълна сила, а ние – много странно – се забавлявахме на различните чалга песни, които пускаха. Е, за наше щастие, от време на време се прокрадваше и някоя и друга песен на Давид Гета, Виз Калифа (май така му беше името) и големият хит на лятото тук – „Дим да ме няма“, което нас ни устройваше напълно. Аз се радвах много, защото от цял месец не бях стъпвал в дискотека и някак това място ми липсваше 😀 А явно и на моите спътници…

Вече беше станало към два, когато сякаш ние бяхме в лек застой – нито аз танцувах, нито сестра ми, нито дори Юра… И почти бях убеден, че след малко ще трябва да си ходим, когато от някъде цъфнаха някакви приятелки на моята много обична сестра 🙂 Те бяха достатъчно пияни, за да ни поразвеселят, да принудят (буквално) сестра ми да танцува, а мен – да ме наливат с уиски… 😀 О, благословени да са хората, изсмислили това чудо алкохолът 🙂 Това веднага върна настроението ни. По едно време дори Юра започна да танцува с едно момиче… ПРЕД ПРИЯТЕЛЯ Й… А тя май не искаше САМО танц… 🙂 (Държа да отбележа, че Юра все пак не направи нищо с нея, защото не е такъв човек) Юра тогава ме извика при себе си, за да танцуваме там, и аз – като добро дете – отидох 🙂 Но не бяха минали и пет минути, когато чух едно силно „Брат миииииии“… Сестра ми, която седеше на поне пет метра от мен (не забравяйте и че бяхме в препълнена и ужасно шумна дискотека) викаше с пълно гърло, защото някакви малцинствени хорица я бяха обградили… Казах си – е, сега вече забавлението свърши – но за щастие, като ме видяха, те веднага се оттеглиха… Попитах я какво е станало, а тя ми отговори, че единият от тях й предложил пари, за да танцува с него, при което аз направих една физиономия от типа на „може ли да си толкова смотана, та да ме викаш за такива простотии“ и я попитах защо не му е взела парите – колко мило от моя страна, м? 🙂

Тъкмо си мислех, че само аз ще остана без нищо (все пак Юра почти танцува с обвързано момиче, а сестра ми за малко да забогатее и, ако някой от тях имаше блог и пишеше истории, то можеха да напишат доста интересни неща, само заради тия си преживявания), когато към мен се зададе едно доооста хубаво момиче. Сестра ми и Юра се спогледаха учудено, а и аз самият в първия момент се шашнах, когато тя дойде и ме поздрави (не че съм чак много грозен или прекалено смотан, ама все пак… това става уж само по филмите :D). Хубаво е, че не съм чак толкова много глупав, а и леко паметлив, та когато се приближи до мен, се сетих, че това е едно момиче от училище, с което юли месец бяхме си писали малко във фейсбук. Докато си говорехме с нея, момчетата, с които тя бе дошла, започваха да ме гледат все по-злобно и по-злобно с всяка изминала минута, но странно – на мен ми беше все тая (това на нея и досега не съм й го казвал, защото просто все забравях 😀 иначе съм убеден, че вече е разбрала колко обичам да говоря и да се хваля :)). Някак усещах, че разговорът с девойката отива към своя край – все пак двамата бяхме в различни компании, а и тя не е дошла на дискотека, за да си говори с някакъв почти непознат – а аз се чудех как мога да продължа да поддържам контакт с нея и за напред, след като вече нямам фейсбук… при което ми хрумна гениалната и същевременно отново тъпа идея (защото може би по принцип хората не действат чак така тъпо и директно) да й поискам телефонния номер и това (явно понякога все пак боговете ме обичат) отново сработи. Е, значи вечерта не беше чак толкова изгубена, щом се забавлявахме в дискотеката, а и си говорих с момиче 🙂 Три пъти ура за моя подвиг 🙂

Все пак по едно време – някъде към шест сутринта – решихме, че е време да си ходим… Уви, оказа се, че навън вали и явно за нас вечерта още не беше свършила, защото ни предстояха нови приключения… 🙂

На входа на дискотеката се беше събрала една мъничка тълпа от хора, защото никой не искаше да излезе на проливния дъжд и всеки чакаше скрит вътре таксито си… Сред тях имаше и двама датчани… май и двамата се казваха Дани 😀 Единият реши да заговори сестра ми, на която – без да ми се обижда – й липсват към 5000-6000 думи от английския език, а на Дани1… да кажем всички думи от българския 🙂 Затова се налагаше аз да говоря с нея, да му превеждам, той да ми отговаря, а аз да й превеждам отново на нея. По едно време разбрахме, че Дани2 знаел български, тъй като бил наполовина българин… и започнахме да си говорим и с него. Той бил научил Дани1 на някои български фрази, като последният много хитро си ги беше записал в телефона и ми показа някои от тях, като ме попита как може да пита сестра ми дали може да му даде една цигара. Всъщност не ме попита, а ми каза, че той ще ми покаже някои от записаните изречения (тоест ще се опита да познае сам), а аз ще му кажа дали е така.

Изречение №1 – „Имаш много странна прическа“.

Аз – Не, не е така.

Изречение №2 – „Ти си много хубава“.

И тук реших, че може би е удачно да се пошегувам с него…

Аз – Да, точно това е.

За жалост той видя ухилената ми физиономия и реши да се подсигури за всеки случай, питайки и Дани2. Ах, тоя идиот му каза, че не е това… 🙂

В този момент се появи от вътрешната част на дискотеката някакъв, който се развика, че трябвало да си ходим и ни гонел… Датчаните веднага си заминаха, но ние останахме да почакаме още малко нашето такси… Човечецът (Мачо) така и така не беше от персонала на дискотеката, а и беше с глава по-нисък от мен, заради което реших, че имаме прави да останем… но (това не го съобразих) и сигурно беше с 30-40 кг повече от мен… и с лееееки мускулчета тук-там…

Аз (към сестра ми, след като съм излязъл за секунда навън да видя дали таксито ни е дошло) – Още го няма това такси… Вече 10 минути го чакаме.

Мачо – Ти к’во чакаш тука, бе?

Аз – Ами такси явно, щом излязох да проверя дали е дошло…

Мачо (приближавайки се до мен и гледайки ме злобно) – Аз съм такси. Къде искаш да те откарам? У нас или у вас?

Аз – У нас, ама не твоето, че се съмнявам да ми хареса.

Мачо (обръща се към приятелката си… изглежда леко ядосан и разгневен, сякаш ей сега ще ми налети) – Я виж (сочи сестра ми) – Бритни Спиърс ни е на гости…

Е, нямаше как да не се засмея тук, при което сметнах и за уместно да излезем да чакаме навън таксито, защото на Мачо май не му оставаше още много до точката, в която търпението му ще загуби битката с алкохола 🙂 За щастие, точно тогава се появи и нашето такси… 🙂

Ако ти е харесало, разпространи публикацията сред всичките си приятели и ми помогни да стана известен 🙂

Един хубав зимен ден.. :)

Кой е казал, че човек не може да се забавлява, дори когато е леко болен и пие какви ли не знайни и незнайни лекарства, за да се лекува? Ако има някой, който го твърди това, то със сигурност аз мога да го оборя.. или поне да опитам 🙂 Защото вчера за мен бе именно един такъв ден.

Първоначално нямах абсолютно никакви идеи за това какво да правя през деня.. Затова и се излежавах до късно и играех на компютърни игри. Е, по едно време това доста ми омръзна, което е странно.. при положение, че аз обичам да лентяйствам, и реших да се обадя на един от приятелите си – Георги, по-известен сред останалите ми приятели като Сънчо 🙂 Той, за разлика от мен, имаше своя цел за деня – да си купи дрехи 🙂 Е, аз реших да му помогна в избора, както неведнъж съм помагал на други мои приятели, но за тях… в някоя следваща история 😀

И така двамата се уговорихме да се чакаме в парка и оттам да поемем към магазините за дрехи. Времето навън бе толкова прекрасно, че аз съжалявах през цялото време, че съм си облякъл дебелото яке, ама.. съдба, преживях го и тоя факт, както и този, че докато чаках Георги, седях на една пейка в парка и всички баби и дядовци, които минаваха покрай мен, ме гледаха мноооогоо, ама мнооооогоооо зловещо – сякаш няма други пейки около мен и сякаш тази е „Свещената“ пейка 🙂 След известно време Сънчо дойде и изведнъж ни хрумна първо да минем през близкия мол, за който още май не съм казвал нищо в блога си 🙂 Той е… нещо много странно – хем е голям, хем е празен, хем е скъп, хем… се намира до болницата. Може би е направен с цел да разведрява пациентите. Уви, с петте магазина на кръст, които има в него, и с цените, които поне на втория етаж тръгват от 150+ лв, надали ще успее, но… управителите си знаят работата, предполагам 😉

Е, отидохме там и се запътихме към книжарницата, която се намира в него, за да огледаме за българо-немски, немско-български и българо-румънски речници… Едно ще ви кажа – преди 10 години цената на тия речници (имам предвид българо-немския и немско-българския, защото ги имам) бе 20 и 19 лв, а сега – 23 лв всеки 🙂 Явно знанието не е само сила.. 🙂 А най-учудващото бе, че българо-румънският, който имаше близо пет пъти по-малко думи от останалите, струваше дори още повече 🙂 Но както и да е, парите не са най-важното нещо в тоя разказ.. Или поне не много, но донякъде те спомогнаха за последвалата случка… 🙂

Тъй като изхарчихме доста пари по закупуването на тия… ценни неща, решихме да пропуснем днес дрехите и да се насочим към картинг пистата под мола. Ако не за друго, то поне да я видим какво представлява. Е, всъщност не стигнахме и до там, понеже в подземния паркинг се натъкнахме на една от ония пазарски колички и решихме да… изпълним желанието, което имахме още от преди Нова година, а именно – да се повозим в такава количка 🙂

Такова возене падна, че на няколко пъти щяхме да паднем от нея, а също толкова пъти се удряхме и в различните стени, греди и предпазни метални парапети… Но това не ни спираше – возехме си се на нея и хич не ни пукаше, че покрай нас минават хора и коли и че… евентуално някой може да ни наблюдава от охранителните камери, които трябваше да са разположени все някъде из тоя паркинг. Накрая ни осени гениалната идея да опитаме да я закараме до изхода, за да видим какво ще стане.. Най-интересното е, че като минавахме през един от легналите полицаи, който е точно преди изхода, машинката до него почна да пиука (или поне на мен така ми се стори) и в тоя момент от някъде се зададе някакъв мъж, който ни попита какво правим 😀 Ние спокойно му отговорихме, че изпробваме надеждността на количката, возейки се на нея. Той пък ни попита дали вози добре и след като отговорихме утвърдително, ни помоли да я върнем на мястото й… 😀

Въпреки последния „гаф“, денят беше прекрасен. 🙂 Макар и вече пораснали, детското желание за приключения явно все още не е изчезнало от нас.. 🙂

А ето и поздрав за Сънчо с една от любимите му песни от миналото… 😛

Ако ти е харесало, разпространи публикацията сред всичките си приятели и ми помогни да стана известен 🙂

Как не трябва да се сваля момиче :)

Събитията около тази история се случиха преди доооста време – тогава още с някои от приятелите ми си мислехме, че песните на Енрике Иглесиас ще ни направят по-готини в очите на девойките 🙂 Е, скоро след това осъзнахме, че човек няма как да се издигне в очите на слепите, но… това е друга тема.

Ще започна историята си мааалко по-отдалеко, а именно – от вечерта преди самата случка 🙂

Всичко започна през една почти прекрасна юлска вечер преди около четири години. По това време аз все още бях запален чатър и редовно влизах в IRC, за да убия някой и друг час, който в последствие ставаше на денонощно киснене пред компютъра. По това време дори бях започнал да каня повечето си приятели в един канал, който бях създал, мислейки си, че това ще им се стори интересно, само защото на мен ми бе интересно 🙂 Така все пак успях да навия един от приятелите си – Драгомир (който се надявам в скоро време да пробие в музикалния бизнес и да не ме забрави :D). В онези години той все още не бе открил напълно себе си, както и повечето от нас де, и гледаше да се възползва от всеки удобен случай, иначе казано – да заговаря всяко срещнато момиче. Аз пък от своя страна, както писах и по-горе, до такава степен бях вманиачен от този чат, та дори бях почнал да си правя бот… с ник, който Драго си помисли, че е женски.

След няколко несполучливи опита от негова страна да заговори бота ми, все пак той успя да си уреди среща с „нея“ в едно барче в центъра на Русе. Уви, ни най-малко и не предполагаше, че всъщност девойката съм аз и че с друг от моите приятели – Дидо – целим просто да се позабавляваме на негов гръб.

И така денят на срещата дойде. Бяхме се уговорили да е в късния следобед и затова бях решил да запълня времето си с играене на игри на компютъра. Точно тогава вкъщи реши да се отбие и героят на тази история – Иво, който, за негово нещастие навярно, играе главната роля и в друг мой разказ. Причината, поради която бе решил да ме навести, беше, че искал да му правя компания по време на разходката му до някаква банка. По пътя му разказах накратко за малката ми шегичка и той реши също да се включи в срещата на центъра.

Часът на така очакваната от Драго среща настъпи. Учудването му бе много голямо, когато на масата в кафенето не видя девойка, а цели три момчета 😀 Аз, обаче, бях помислил и за това и леко реших да го залъжа, че тя просто се притеснявала да излезе сама с него и затова аз съм дошъл, а другите двама… просто се оказали на същото място по същото време 🙂 Най-забавното бе, че той се върза на това ми обяснение…

И така четиримата зачакахме девойката да се появи. По едно време аз съвсем случайно излязох навън, уж говорейки с нея. Смятах след този „разговор“ да му кажа, че е възникнало нещо спешно и тя отлага срещата им за по-нататък. Уви, Иво бе решил съвсем друго – не успял да се сдържи и докато съм бил навън, разказал на Драго моя пъклен план 🙂

Хубавото бе, че след това той не се разсърди… много. Дори решихме да се поразходим из центъра и да си поприказваме. Преди това сметнахме за добре все пак леееко да се подкрепим с нещо, та да имаме сили… ако случайно ни връхлети някоя огромна тълпа от момичета 🙂 Героят на тази история явно бе прекалено изнемощял след всичко и си взе няколко парчета пица, а дори след това се подсили и с баница… като след това всеки можеше да разбере съвсем спокойно (по външния вид на спътника ни) през кои заведения за бързо хранене сме минали… 🙂 Това, все пак, не ни смути кой знае колко и продължихме с разходката.

По онова време аз леко харесвах една от сервитьорките, която работеше в заведението, където Драго трябваше да се срещне с… мен. Именно това донякъде бе и темата на разговора ни по време на обикалянето на центъра, а също така и причината, поради която решихме да се върнем в същото заведение и евентуално аз да заговоря девойката… Всъщност аз нямах кой знае какво желание, но останалите толкова много искаха, вероятно за да ми се подиграват малко и на мен, та накрая склоних и се върнахме. Дори по някаква странна случайност седнахме на маса, която бе обслужвана именно от нея.

Времето неусетно минаваше в чудене как да заговоря момичето. На ум ни идваха какви ли не глуповати идеи, а странните движения (изразяващи се в помръдване на средния пръст на ръката) на Драго, докато я викаше да си поръчва нещо ново, сякаш просто бяха доказателство за нашата безизходица 🙂 Накрая все пак ми хрумна една почти гениална идея – близо до масата ни имаше деца, които си играеха и с които тя дори от време на време се заиграваше. Целият план се състоеше в това да напиша телефонния си номер на едно листче, което те да й предадат с послание, че ако иска да излезем, може да ме потърси на този номер. За добро или лошо мисията се провали още в зародиш, тъй като никой от нас нямаше нито лист, нито химикал, а сметнахме за прекалено странно да искаме да ни донесат… 🙂

Така и самото ни стоене в заведението изглеждаше вече като просто губене на време и харчене на пари… Затова и решихме да си тръгваме. Девойката дойде да събере останалите чаши от масата ни и съвсем неочаквано дойде и в страната, на която седях аз, а след няколко секундно чудене се сепна и сякаш заговори на себе си:

– Оф, защо идвам тук, като вече събрах всичко?

Тогава си казах, че това може би е моят момент. Знакът от съдбата, който чаках цял час: 🙂

– Може би за да се запознаем – леко плахо й отвърнах аз. – Приятно ми е, аз съм Калоян.

– Ами аз съм Айсел, приятно ми е. – При което тя си подаде леко ръката и дори сякаш се усмихна.

Точно тогава реши да се намеси и Драго и също да се запознае с нея, като едва му затворихме устата 🙂 След него и Дидо се представи, а накрая Иво си каза името, хвана ръката й и понечи да я целуне… Точно в този момент през ума ми мина като светкавица мисълта, че заради неговите действия мен вече ще ме е срам да идвам в това заведение… Така и стана – малко след като забеляза, че устните му се свиват и той приближава ръката й до тях, девойката се стресна и едва ли не с истеричен крясък каза, че има работа и се затича към заведението… 🙂

Ако ти е харесало, разпространи публикацията сред всичките си приятели и ми помогни да стана известен 🙂

Животът на един… ситски лорд

Дарт Вейдър си седеше удобно, доколкото можеше да се използва тази дума в неговото положение, в креслото на офиса си в Корусант и си спомняше за изминалите години…

„Еееех, какви години бяха – колко се борихме с Дарт Сидиъс докато успеем да наложим нашата трева на пазара… Колко битки имахме срещу тъпите джедаи, които не искаха да прекратят продажбите на смешните си корелиански наркотици… Дори в една от тях загубих половината си тяло… Заради онзи мизерен Оби-Уан Кеноби…

И сега какво? Спечелих всичко и правих всичко, само за да могат моите деца да бъдат щастливи… А те?! Ох… Те са едни неблагодарници…

Не стига, че от сутрин до вечер си скъсвах тенекниения задник, за да мога да им устроя едно по-добро бъдеще, а те не само, че и едно „благодаря“ не ми казаха, а дори решиха да си създадат собствена нарко-банда…

И отново тъпият Кеноби е виновен за това… Докато децата бяха при детегледачите си – Люк на Татуин с чичо си, а Лея при онзи продажник на Олдерон – ние с шефа – Императора де – създадохме най-добрата лаборатория за синтетични наркотици, която нарекохме „Звездата на смъртта“… Еееех, какви пари щяха да паднат от това… И точно тогава Оби-Уан реши да ни саботира. Първо проми и без това малкото мозък на Люк с джедайските треволяци, които дъртият хипи-джедай пуши от години, и го накара да си мисли, че е по-добре да стане някакво смешно хипи, отколкото да тръгне по стъпките на баща си… А после… Ооох, после той вкара дъщеричката ми, моята ценна и единствена дъщеричка, в някаква гангстерска банда, наречена „Бунтовниците“, където пък тя се запозна с един пияница на име Хан Соло, в който си мисли, че е влюбена… И за всичко бяха виновни Ларс (чичото на Люк) и Бейл (онзи, дето втълпи на дъщеря ми, че й е баща), затова и трябваше да ги накажа… Е, малко се поовлякох, особено с унищожаването на планетата Олдерон, но те си го заслужаваха!

И сега… сега тази смешна бандичка, която децата ми организираха, унищожи „Звездата на смъртта“… И не само това – направиха си собствена лаборатория за наркотици на Хот… Ноооо Дарт Вейдър не е вчерашен – опита да се ухили, но си спомни, че това му причиняваше болка, – успях да намеря скривалището им и унищожих всичката дрога, която бяха произвели. Но… не можех да убия собствените си деца, затова ги оставих и да избягат, защото все пак аз винаги съм с един ход напред и знаех, че те отново ще ми паднат в ламаринените лапи.

Знаех, че ще отидат при дъртия мошенник Ландо Калризиян в Облачния град и затова бутнах малко безплатна, но нискокачествена, дрога на комарджията и той веднага ги предаде. Хванах онзи смешко Хан, за да го науча как трябва да се държи с дъщеря ми, но понеже още не съм много сигурен какво точно да му кажа, реших да го замразя… за да не се отегчава човекът. Поговорих си малко и с Люк… Той май леко ми се обиди заради това, че му отрязах ръката, но това бе единственият начин да му покажа, че нашата дрога е по-хубава от тази на Оби-Уан. Уви, не можа да я опита – подхлъзна се и падна в бездната, след което повече не съм го виждал, но усещам, че все още е някъде там и пълни ноздрите си с кокаина на онази групичка на Лея…

Нищо, деца са ми – обичам ги, каквито и бели да правят… И знам, че един ден ние с тях ще почнем да произвеждаме заедно дрога и ще направим бизнеса семеен, а дотогава… Нека Силата… и марихуаната бъдат с тях…“

Ако ти е харесало, разпространи публикацията сред всичките си приятели и ми помогни да стана известен 🙂