Архив за етикет: рожден ден

Една неочаквано добра вечер… :)

Ето, че вчера и аз навърших 20 години. 🙂 Общо взето денят мина повече от добре, като завършека му бе не само най-приятната, но и най-забавната част от него.
Шести август започна много трудно и тежко – още в осем сутринта котката ми реши, че трябва да ме буди (вероятно, за да ми честити и тя рожденния ден) и докато не ме видя, че вече съм напълно разсънен (което стана в 8:15, след нейното продължително мяукане и обикаляне из стаите), не се отказа от тормоза върху мен. Хич не ми се ставаше, особено като се има предвид, че предишната вечер си легнах едва в 3 сутринта, но… веднъж събудя ли се, после трудно заспивам и реших въобще да не се мъча, защото щеше само да стане по-зле.
Няколко минути след това вече телефоните започнаха да звънят и най-различни хора, по-близки и по-малко близки, започнаха да ми честитят 20-тата годишнина. Най-много ме зарадва, когато един приятел (Дидко Попов :P), който в момента работи в Германия, ми се обади, за да ми честити рожденния ден (от него най-малко го очаквах, защото все пак е в друга страна, но явно не ме бе забравил :)). Макар и обикновено да твърдя, че не обичам хората да ми честитят много, много, вътрешно бях хич да не е доста щастлив от това, че доста мои приятели и познати ми честитиха рожденния ден (нали съм си един такъв самовлюбен нарцис – нямаше как да не се радвам, че хората са се сетили за моя празник). Някъде около 10:30 обаче вече ми беше писнало и сериозно се замислих дали да не си изключа телефоните и да изляза някъде навън. Единственото, което ме спря, бе това, че навън бе много топло, а пък и леко ме мързеше да правя каквото и да е, пък и нали писах вече, че обичам да ми галят самочувствието. 😀 Не, че нямах неща за вършене – трябваше да ида до банката, за да проверя дали са ми превели евростипендиите, но това го направих доооста по-късничко. 🙂

Е, все пак реших да го направя и към 16 часа излязох от нас, за да ида на центъра до банка ОББ, мислейки си, че тя ще работи поне до 18. Уви, оказа се, че работела до 16:30, а аз пристигнах там точно по това време. Гледах как не пускат другите, но по някаква странна случайност мен ме пуснаха, та дори и успях да си проверя сметката, но дотук ми спря късметът, защото от стипендиите нямаше почти никаква следа все още (дано да ги преведат поне до края на другата седмица, та да ида на море :D). 🙂 След това отново се прибрах у нас, попразнувах малко с родителите ми рожденния си ден и се приготвих за излизане.

Въпреки че по-голямата част от приятелите ми в момента не бяха в Русе, успях да събера няколко другарчета, с които да купонясваме вечерта. Първоначалната идея бе да отидем на някакво заведение до към 12 вечерта и след това да се пренесем на „Опиум“ 2 или както е по-известен вече – „Опиум Денс Клуб“ или нещо такова.

Вечерта в заведението я прекарахме доста добре – пошегувахме се малко на гърба на Драго, друг мой приятел, който между другото скоро ще има концерт в „Опиум“ 2 заедно със своята група „Саботаж“ (на 11 август от 23:30). За щастие той е свикнал на шегите ми и не се обиди… много. 😀

След като хапнахме и пийнахме, се насочихме и към дискотеката. Драго бе така мил да ни повози в колата си от университета до хотел „Балкан“. 🙂 Най-забавното бе, че колата побира максимум петима души, а ние бяхме шест, като трябваше двама да седят и един в друг, но пак не успяхме да се съберем като хората – беше си доста тясничко. Аз, естествено, бях най-прецакания и седях отзад по средата, като бях притискан и от двете си страни. Все пак успях да оцелея до „Опиум“ и бях много щастлив, когато слязохме от колата. 🙂

Когато отидохме до дискотеката, разбрахме, че входът е свободен, но за големи групички, като нашата, се искаше да си купим и бутилка водка или уиски. Не, че имах нещо против това, но като знаех, че от групата само трима-четирима пием, а и че не ми се дават толкова много пари само за едно шише, решихме, че ще е по-добре да отидем някъде другаде. Започнахме да се чудим къде да ходим – дали на някоя друга дискотека, или пък в някакъв клуб. На края Драго предложи да отидем в „Максим“ (май така се казваше) – където имало караоке.

Самата идея беше доста интересна, защото никога досега не бях ходил в такъв бар. Но не бях много убеден дали ще ми хареса там. Все пак всички се съгласихме и отидохме. Въпросното заведение се намира малко след кръстовището на Пантеона, в посока към хотел „Дунав“, на първия завой вдясно, не помня как се казваше улицата… „Муткурова“ или нещо такова… 😀 Та… влязохме вътре, платихме си символичния вход от един лев и се настанихме на една от масите, за да погледаме как пеят другите, докато ние си измислим песни. Обаче още след втората песен натроението ни така се повиши, че почнахме да пеем всяка следваща песен заедно с този, който по принцип се бе записал да я пее, независимо на какъв език е. 🙂 Драго си избра и няколко песни, които да изпее – target=“_blank“>Aerosmith – I Don’t Wanna Miss A Thing, която изпя великолепно, както и target=“_blank“>Linkin Park – What I’ve Done, и target=“_blank“>Whitesnake – Is This Love, с която също много добре се справи, а ние му партнирахме малко встрани от микрофона. 🙂 С двама от другите другарчета – Георги, който за повечето ми приятели и познати е по-известен като Сънчо, и Николай, доста осезаемо се чувахме и на target=“_blank“>Щурците – Две следи и target=“_blank“>Сигнал – Да те жадувам. 🙂 На моменти дори нашите гласове се чуваха много повече, отколкото на хората, които изпълняваха песните… 😀

Аз, Сънчо и Драго искахме да изпеем и една обща песен, но така и не намерихме подходяща. Отначало се бяхме спрели на target=“_blank“>The Tokens – The Lion Sleeps Tonight, която със сигурност щяхме да изпеем фантастично, но така и не можахме да я намерим в репертуара на заведението. 🙂 След това искахме да изпеем хита на target=“_blank“>Sister Sledge – We Are Family, но тогава така и не можахме да се сетим кои са изпълнителите на песента. 🙂 Освен това Сънчо си бе избрал и друга песен, която да изпее, но не можа да дочака реда си, защото на повечето от компанията ни вече им се спеше и към 2:30 си тръгнахме. 🙂 Все пак аз ще го поздравя тук с тази песен: 😛

За незапознатите, това са The Offspring – Why Don’t You Get A Job… 🙂

А сега извън това… тъй като всички ми пожелаха по нещо, то да взема и аз да си пожелая нещо за рожденния ден, макар и вече с ден закъснение – най-вече ми се иска да съм си жив и здрав, и все така с голям късмет, като по възможност искам късметът ми да стане още по-голям де… да успея да постигна целите, които съм си набелязал и, естествено, някой да ми подари най-сетне лазерен меч… 😀

Ако ти е харесало, разпространи публикацията сред всичките си приятели и ми помогни да стана известен 🙂

На лов за… каки :)

Спомням си този ден, все едно беше вчера. 🙂 В действителност действието се разви на 31 юли миналата година, а причината за него бе един мой много стар план – с приятелите ми да поканим непознати момичета на наш купон. 😀 Сега, като се върна в спомените си, си мисля, че това е било много, много глупаво и наивно от наша страна, дори бих казал – смотано, но пък… си бе и леко забавно, макар и изобщо да не се разви по начина, по който ни се искаше на нас.

Както писах по-горе, действието се разви в края на месец юли 2009 година. Десетина дни преди това един от приятелите ми имаше рожден ден, който обаче още не бяхме отпразнували подобаващо. Празненството бе отложено за първи август, а на края разбрахме и че няма да са много момичетата, които ще дойдат… или по-точно – няма да има непознати момичета, което си бе много жалко. Това бе и една от причините да се решим да пристъпим към изпълнението на този план. Не, че и преди не ни се е искало, но все не ни се отдаваше подходяща възможност. Сега обаче моментът беше именно такъв и ние решихме да се възползваме. Набързо измайсторих и „поканата“, която щяхме да предлагаме на непознатите девойки… 🙂 (Цъкни на снимката за по-голям размер)

След като бяхме готови с принтирането й, решихме, че е време да се разберем и кога и къде точно ще разнасяме тия „покани“. За мястото изобщо не се и замислихме – на центъра, около съда и по алеята до Дунава – там вечерно време хората винаги бяха много… 🙂

Тъй като мисията бе много сложна, трябваше да си вземем подкрепление. Така на края станахме четири момчета, въоръжени до зъби с… поканите. 🙂

Решихме, че ако сме всичките заедно, можем да ги подплашим (а и рядко се намираха групички от по четири момичета), ако бяхме пък по един – сигурно смелостта ни нямаше да стигне, за да спрем и заговорим някое момиче, а да не говорим ако са повече от едно. Затова сметнахме за най-добре да бъдем по двойки – едните щяха да обикалят площада около общината и съда, а другите – алеята до Дунава.

Аз и моят партньор избрахме да обикаляме по площада. Естествено, не бяхме толкова тъпи, че да се въртим в кръг само по него – решихме да разширим малко района си и „завзехме“ и Халите (тези, които са от Русе, ще знаят къде са – не са далеч от общината), както и хотел „Балкан“. Още на втората минута срещнахме две момичета. Честно да си призная отначало се стреснах и хич не исках да ги заприказваме, но моят партньор прояви голяма смелост и не само, че ги спря, ами и най-любезно ги заприказва. Аз бързо се съвзех от шока и му помогнах, когато видях, че вече се чуди какво още да им каже. Хубавото беше, че момичетата бяха явно доста добрички (или пък просто искаха да ни се посмеят) и ни оставиха да си кажем всичко, а дори взеха и по една покана, която грижливо прибраха в чантичките си.

Започнахме бързо да напредваме и за около 10 минути вече бяхе говорили с шест-осем момичета (избирахме си все по двойки, за да ни е по-лесно).

Най-комичната ситуация бе, докато аз ентусиазирано говорех с едно момиче за това, че на следващия ден организираме нечуван досега купон в Русе, на което тя и приятелката й са поканени. Момичето толкова ми повярва, че по едно време ме спря и попита „Абе вие да не сте от някое предаване и да ни снимате сега със скрита камера?“ 😀 При което аз като пълен идиот се огледах тайно на всички страни и й подшушнах: „Не, ама не казвай на никой“. Тя, за мое щастие, се разсмея на това и взе по една покана за нея и приятелката й.

Естествено, имаше и момичета, които изобщо не ни даваха да ги заговорим. Всъщност само една такава двойка се появи и за моя голяма изненада, по-хубавото момиченце искаше да говори с нас, но другата (която беше леко пълна, но пък щяхме да се прежалим, стига приятелката й да дойдеше…) ни отряза с думите „Махайте се бе, смешници“ и завлачи приятелката си за ръката… 😀

Имаше и една група от момичета, на които се оказа, че другите двама от нашия отряд вече бяха раздали покани, при което се получи малко конфузна ситуация, но… всичко се размина с много смях. 🙂

И така след около два часа разходки се оказа, че и двете групи сме раздали по равен брой покани – по 10 всеки, което правеше 40 общо. 🙂 Щяхме да бъдем доволни и ако поне 4 от тия момичета дойдеха на събирането, но… естествено се надявахме да са колкото се може повече. Затова решихме и да продължим с каненето, само че този път аз бях с рожденника. На двамата ни вървеше явно повече от на другите и раздадохме отново 10 покани. С него също имахме забавни моменти – едно от момичетата ни попита дали само момичета каним, което си беше направо удар под кръста. За щастие успях да измисля бърз отговор, който тогава ми се стори доста добър – „Ами не. Ние момчетата каним момичета, а другите момичета, които ще са на събирането, канят момчета, но няма как вие да видите това, защото не сте момчета, а ние не сме момичета.“ 😀 Другото пък бе, когато попаднахме на по-големи от нас. Е, доста, доста… едната бе на 30, а другата на 24, което всъщност не е много… Честно да си призная, за мен те бяха най-сигурните за утрешния купон, но… 🙂

На следващия ден вечерта вече тръпнехме в очакване с моя приятел… Близо 30 минути седяхме на прозореца в апартамента му, гледайки надолу към преминаващите коли, с надеждата, че поне едно такси ще спре пред блока и от него ще излязат дузина момичета… Уви, за наше огромно съжаление, това не се случи и на края трябваше да се задоволим само с вниманието на познатите ни девойки… 😀

Ако ти е харесало, разпространи публикацията сред всичките си приятели и ми помогни да стана известен 🙂

Първият път на едно момче…

Тая случка сигурно за трети път ще я описвам в блога си и вероятно, ако пак се затрият всички мои „творения“, ще я сложа отново. 🙂 Причината е, че предишните пъти хем бе най-четената, хем и най-коментирана история. А и като цяло си бе едно доста забавно преживяване, което сигурно дълго време няма да забравя. Е, не вярвам да успея да го пресъздам както предишните пъти – много време мина оттогава и някои спомени са изчезнали, но все пак ще опитам да преразкажа историята така, както я видях и си спомням. 🙂 И сега да напиша както всеки път – всякаква прилика с реални лица е напълно неслучайна. 🙂

Беше един облачен, но все пак топъл октомврийски ден през далечната вече 2007 година. В този ден Ал имаше рожден ден и като по чудо аз бях поканен на него. 😀 През цялото време се чудех какъв подарък да му купя и все не ми идваше нищо хубаво на ум. За щастие се уговорихме с друг поканен на празника – една приятелка – да вземем общ подарък. Съгласих се, защото знаех, че тя със сигурност ще му избере нещо хубаво. 🙂

Уговорихме се да ида и да я взема от работа, а след това да тръгнем двамата из града и да търсим подарък за рожденника. Обиколихме центъра, но така и нищо не можехме да му харесаме. За щастие стигнахме до един магазин, в който продаваха разни джунджурийки и избрахме какво да му купим. 🙂 След покупката видяхме, че все още има доста време до уговорения час и решихме да се поразходим. По това време в Русе гостуваха някакви индианци и за мое нещастие (и огромно щастие на моето другарче) те изнасяха някакво представление на центъра точно тогава, когато ние бяхме там. Честно да си призная не беше лошо – мъжете подскачаха, жените и те там уж правеха нещо, а на края моята приятелка дори се снима с вожда им (поне на вожд ми приличаше – имаше най-много пера от всички). За беда започна да вали тъкмо, когато почнахме да правим фотосесията с него. Той стоически изтърпя това да му се намокрят перата, но през цялото време повтаряше „Небе капе“ и сочеше нагоре с показалеца си. 😀

След тези ни премеждия решихме да се скрием в най-близкото барче. Седнахме на вече разрушената „Вега“. Към 18:30 се обадихме на другия поканен, за който всъщност е и тази история, на рожденния ден на Ал, за да дойде да ни вземе оттам и да тръгнем заедно към мястото, където щяхме да празнуваме. Всъщност основната причина да му се обадим бе, че нямахме чадър, а не искахме да се намокрим от дъжда… 😀 Той може би е усетил това, знам ли… и се забави с около половин час. На края му казахме направо да ни чака при Ал, събрахме смелост и тръгнахме и ние натам.

Вечерта минаваше неусетно в шеги и закачки. Спомням си, че наистина беше доста приятно. Рожденникът леко се понапи и почна да показва разни странни движения, като как се поздравявали американците по филмите. 🙂

Към 12:30 вече от заведението решиха, че е време да ни изгонят. Видяха явно, че сами скоро няма да си тръгнем… 😀 Пожелаха ни лека нощ и ни изпратиха до вратата. Оттам ние потеглихме към домовете си. Тъй като аз, Ал и другото момче бяхме приблизително все в една и съща посока, си тръгнахме заедно. По това време бяха почнали вече да слагат огради на кръстовището на Пантеона, а маршрутът ни минаваше точно оттам. Понеже Ал го мързеше да заобикаля, реши, че трябва да прескочим през оградата. Аз и той минахме безпроблемно и спокойно продължихме пътя си напред. Десетина секунди по-късно започнахме да се чудим къде е останал нашият спътник… Точно в този момент чухме силен вик, който би изплашил дори и най-безстрашния човек. Обърнахме се да видим какво става и разбрахме, че звукът идва от нашия другар, който не успял да прескочи както трябва оградата. Краката му висяха от двете й страни, а той се беше хванал за нея така, сякаш язди кон… че и дори движеше тялото си така, все едно коня препуска. 😀 Звуците, които издаваше, все още са в главата ми… Няма думи, с които бих могъл да ги опиша. 😀 Интересното бе, че по едно време звуците не звучаха така, все едно го боли, ами напротив – все едно му харесва да седи по този начин върху оградата. Цялото „яздене“ продължи към 10-15 секунди, в които аз и Ал не спряхме да се смеем. Сигурно много хора биха казали, че не сме постъпили правилно, че е трябвало да помогнем на приятеля си и т.н., но… съм сигурен, че 90% от тях на наше място биха направили същото. 😀

На следващия ден разбрахме, че и нашата приятелка (която живее близо до Пантеона), стигайки до дома си, чула някакви странни викове… 😀

Ако ти е харесало, разпространи публикацията сред всичките си приятели и ми помогни да стана известен 🙂