Тая случка сигурно за трети път ще я описвам в блога си и вероятно, ако пак се затрият всички мои „творения“, ще я сложа отново. 
Причината е, че предишните пъти хем бе най-четената, хем и най-коментирана история. А и като цяло си бе едно доста забавно преживяване, което сигурно дълго време няма да забравя. Е, не вярвам да успея да го пресъздам както предишните пъти – много време мина оттогава и някои спомени са изчезнали, но все пак ще опитам да преразкажа историята така, както я видях и си спомням. И сега да напиша както всеки път – всякаква прилика с реални лица е напълно неслучайна.
Беше един облачен, но все пак топъл октомврийски ден през далечната вече 2007 година. В този ден Ал имаше рожден ден и като по чудо аз бях поканен на него. 
През цялото време се чудех какъв подарък да му купя и все не ми идваше нищо хубаво на ум. За щастие се уговорихме с друг поканен на празника – една приятелка – да вземем общ подарък. Съгласих се, защото знаех, че тя със сигурност ще му избере нещо хубаво.
Уговорихме се да ида и да я взема от работа, а след това да тръгнем двамата из града и да търсим подарък за рожденника. Обиколихме центъра, но така и нищо не можехме да му харесаме. За щастие стигнахме до един магазин, в който продаваха разни джунджурийки и избрахме какво да му купим. След покупката видяхме, че все още има доста време до уговорения час и решихме да се поразходим. По това време в Русе гостуваха някакви индианци и за мое нещастие (и огромно щастие на моето другарче) те изнасяха някакво представление на центъра точно тогава, когато ние бяхме там. Честно да си призная не беше лошо – мъжете подскачаха, жените и те там уж правеха нещо, а на края моята приятелка дори се снима с вожда им (поне на вожд ми приличаше – имаше най-много пера от всички). За беда започна да вали тъкмо, когато почнахме да правим фотосесията с него. Той стоически изтърпя това да му се намокрят перата, но през цялото време повтаряше „Небе капе“ и сочеше нагоре с показалеца си.
След тези ни премеждия решихме да се скрием в най-близкото барче. Седнахме на вече разрушената „Вега“. Към 18:30 се обадихме на другия поканен, за който всъщност е и тази история, на рожденния ден на Ал, за да дойде да ни вземе оттам и да тръгнем заедно към мястото, където щяхме да празнуваме. Всъщност основната причина да му се обадим бе, че нямахме чадър, а не искахме да се намокрим от дъжда… Той може би е усетил това, знам ли… и се забави с около половин час. На края му казахме направо да ни чака при Ал, събрахме смелост и тръгнахме и ние натам.
Вечерта минаваше неусетно в шеги и закачки. Спомням си, че наистина беше доста приятно. Рожденникът леко се понапи и почна да показва разни странни движения, като как се поздравявали американците по филмите.
Към 12:30 вече от заведението решиха, че е време да ни изгонят. Видяха явно, че сами скоро няма да си тръгнем… Пожелаха ни лека нощ и ни изпратиха до вратата. Оттам ние потеглихме към домовете си. Тъй като аз, Ал и другото момче бяхме приблизително все в една и съща посока, си тръгнахме заедно. По това време бяха почнали вече да слагат огради на кръстовището на Пантеона, а маршрутът ни минаваше точно оттам. Понеже Ал го мързеше да заобикаля, реши, че трябва да прескочим през оградата. Аз и той минахме безпроблемно и спокойно продължихме пътя си напред. Десетина секунди по-късно започнахме да се чудим къде е останал нашият спътник… Точно в този момент чухме силен вик, който би изплашил дори и най-безстрашния човек. Обърнахме се да видим какво става и разбрахме, че звукът идва от нашия другар, който не успял да прескочи както трябва оградата. Краката му висяха от двете й страни, а той се беше хванал за нея така, сякаш язди кон… че и дори движеше тялото си така, все едно коня препуска. Звуците, които издаваше, все още са в главата ми… Няма думи, с които бих могъл да ги опиша. Интересното бе, че по едно време звуците не звучаха така, все едно го боли, ами напротив – все едно му харесва да седи по този начин върху оградата. Цялото „яздене“ продължи към 10-15 секунди, в които аз и Ал не спряхме да се смеем. Сигурно много хора биха казали, че не сме постъпили правилно, че е трябвало да помогнем на приятеля си и т.н., но… съм сигурен, че 90% от тях на наше място биха направили същото.
На следващия ден разбрахме, че и нашата приятелка (която живее близо до Пантеона), стигайки до дома си, чула някакви странни викове…
