На лов за… каки :)

Спомням си този ден, все едно беше вчера. В действителност действието се разви на 31 юли миналата година, а причината за него бе един мой много стар план – с приятелите ми да поканим непознати момичета на наш купон. Сега, като се върна в спомените си, си мисля, че това е било много, много глупаво и наивно от наша страна, дори бих казал – смотано, но пък… си бе и леко забавно, макар и изобщо да не се разви по начина, по който ни се искаше на нас.

Както писах по-горе, действието се разви в края на месец юли 2009 година. Десетина дни преди това един от приятелите ми имаше рожден ден, който обаче още не бяхме отпразнували подобаващо. Празненството бе отложено за първи август, а на края разбрахме и че няма да са много момичетата, които ще дойдат… или по-точно – няма да има непознати момичета, което си бе много жалко. Това бе и една от причините да се решим да пристъпим към изпълнението на този план. Не, че и преди не ни се е искало, но все не ни се отдаваше подходяща възможност. Сега обаче моментът беше именно такъв и ние решихме да се възползваме. Набързо измайсторих и „поканата“, която щяхме да предлагаме на непознатите девойки… (Цъкни на снимката за по-голям размер)

След като бяхме готови с принтирането й, решихме, че е време да се разберем и кога и къде точно ще разнасяме тия „покани“. За мястото изобщо не се и замислихме – на центъра, около съда и по алеята до Дунава – там вечерно време хората винаги бяха много…

Тъй като мисията бе много сложна, трябваше да си вземем подкрепление. Така на края станахме четири момчета, въоръжени до зъби с… поканите.

Решихме, че ако сме всичките заедно, можем да ги подплашим (а и рядко се намираха групички от по четири момичета), ако бяхме пък по един – сигурно смелостта ни нямаше да стигне, за да спрем и заговорим някое момиче, а да не говорим ако са повече от едно. Затова сметнахме за най-добре да бъдем по двойки – едните щяха да обикалят площада около общината и съда, а другите – алеята до Дунава.

Аз и моят партньор избрахме да обикаляме по площада. Естествено, не бяхме толкова тъпи, че да се въртим в кръг само по него – решихме да разширим малко района си и „завзехме“ и Халите (тези, които са от Русе, ще знаят къде са – не са далеч от общината), както и хотел „Балкан“. Още на втората минута срещнахме две момичета. Честно да си призная отначало се стреснах и хич не исках да ги заприказваме, но моят партньор прояви голяма смелост и не само, че ги спря, ами и най-любезно ги заприказва. Аз бързо се съвзех от шока и му помогнах, когато видях, че вече се чуди какво още да им каже. Хубавото беше, че момичетата бяха явно доста добрички (или пък просто искаха да ни се посмеят) и ни оставиха да си кажем всичко, а дори взеха и по една покана, която грижливо прибраха в чантичките си.

Започнахме бързо да напредваме и за около 10 минути вече бяхе говорили с шест-осем момичета (избирахме си все по двойки, за да ни е по-лесно).

Най-комичната ситуация бе, докато аз ентусиазирано говорех с едно момиче за това, че на следващия ден организираме нечуван досега купон в Русе, на което тя и приятелката й са поканени. Момичето толкова ми повярва, че по едно време ме спря и попита „Абе вие да не сте от някое предаване и да ни снимате сега със скрита камера?“ При което аз като пълен идиот се огледах тайно на всички страни и й подшушнах: „Не, ама не казвай на никой“. Тя, за мое щастие, се разсмея на това и взе по една покана за нея и приятелката й.

Естествено, имаше и момичета, които изобщо не ни даваха да ги заговорим. Всъщност само една такава двойка се появи и за моя голяма изненада, по-хубавото момиченце искаше да говори с нас, но другата (която беше леко пълна, но пък щяхме да се прежалим, стига приятелката й да дойдеше…) ни отряза с думите „Махайте се бе, смешници“ и завлачи приятелката си за ръката…

Имаше и една група от момичета, на които се оказа, че другите двама от нашия отряд вече бяха раздали покани, при което се получи малко конфузна ситуация, но… всичко се размина с много смях.

И така след около два часа разходки се оказа, че и двете групи сме раздали по равен брой покани – по 10 всеки, което правеше 40 общо. Щяхме да бъдем доволни и ако поне 4 от тия момичета дойдеха на събирането, но… естествено се надявахме да са колкото се може повече. Затова решихме и да продължим с каненето, само че този път аз бях с рожденника. На двамата ни вървеше явно повече от на другите и раздадохме отново 10 покани. С него също имахме забавни моменти – едно от момичетата ни попита дали само момичета каним, което си беше направо удар под кръста. За щастие успях да измисля бърз отговор, който тогава ми се стори доста добър – „Ами не. Ние момчетата каним момичета, а другите момичета, които ще са на събирането, канят момчета, но няма как вие да видите това, защото не сте момчета, а ние не сме момичета.“ Другото пък бе, когато попаднахме на по-големи от нас. Е, доста, доста… едната бе на 30, а другата на 24, което всъщност не е много… Честно да си призная, за мен те бяха най-сигурните за утрешния купон, но…

На следващия ден вечерта вече тръпнехме в очакване с моя приятел… Близо 30 минути седяхме на прозореца в апартамента му, гледайки надолу към преминаващите коли, с надеждата, че поне едно такси ще спре пред блока и от него ще излязат дузина момичета… Уви, за наше огромно съжаление, това не се случи и на края трябваше да се задоволим само с вниманието на познатите ни девойки…