Чакалнята беше в безличен, сив нюанс. Усещането бе като че ли стените поглъщаха светлината, вместо да я отразяват. Въздухът беше хладен, но застоял. Сам имаше тягостно усещане в себе си, вероятно заради всичко това, макар и да не бе първият подобен коридор, в който някога е стоял. Слабо трептящите аплици хвърляха едва доловими сенки, които танцуваха по дългия, празен коридор, простиращ се във всички посоки.
Той седеше сам, с пръсти, нервно заплетени в скута му. Той усещаше тежест в гърдите си — необяснима тревожност, която не можеше да прогони. Тишината беше потискаща, прекъсвана единствено от равномерното тиктакане на далечен часовник, който Сам не можеше да види. Имаше нещо обезпокоително в този звук, сякаш измерваше нещо повече от това, което сме свикнали да правят подобните на него устройства.
Сам се размърда неспокойно на мястото си. „Защо съм толкова неспокоен?“ чудеше се. Той не беше от хората, които лесно се поддават на стреса — годините като пожарникар го бяха научили да запазва спокойствие. Но тук, в тази тиха, стерилна обстановка, странно чувство на безпокойство го разяждаше.
Мислите му, разпокъсани и неспокойни, блуждаеха от един спомен към друг, докато не се спряха на по-тъмна сцена — скандала с дъщеря му.
Тя беше само на осем, но носеше в себе си упоритостта, която му напомняше за майка й. Миналата вечер те се скараха заради училищното събитие, на което децата трябваше да бъдат със своите бащи. Беше й обещал, че ще бъде там, дори се шегуваше как заедно ще преминат през различните препятствия и ще победят всички останали състезатели. Но дългът го бе повикал — огромен пожар в покрайнините на града. Прекара вечерта в борба с пламъците, прибирайки се късно, изтощен и миришещ на дим.
Тя не го разбра. „Ти излъга!“ крещеше тя, а очите й бяха пълни със сълзи. „Винаги избираш работата си пред мен!“
Обвинението й го нарани дълбоко, макар да знаеше, че не е напълно справедливо. Как можеше едно дете да разбере тежестта на неговата отговорност? Тази сутрин, докато я караше към училище, мълчанието между тях беше тежко. Пропаст, която не знаеше как да преодолее.
Мислите му се пренесоха към катастрофата. Споменът изникна внезапно, ярък и суров — скърцането на гуми, счупването на стъкла, усуканите останки. Беше го видял докато караше дъщеря си към училището й. Две коли, които бяха смачкани като детски играчки.
Реагира без да мисли, тичайки към мястото на произшествието. Хората от едната кола бяха успели да излязат и да се спасят от пламъците, които я обграждаха. Пътниците в другата кола, обаче, нямаха същият късмет. Бяха баща и дъщеря. Сам веднага се втурна и първо извади малкото дете. Момиченцето беше живо, плачещо за баща си. Сам работеше трескаво, за да извади мъжа, извличайки го на безопасно разстояние и правейки му изкуствено дишане до пристигането на линейката. Но това не беше достатъчно — нараняванията на мъжа бяха твърде тежки и той издъхна много преди бърза помощ да се появи.
Сега споменът се прилепваше към него като дим. Повтаряше го отново и отново в ума си, чудейки се дали е могъл да направи нещо повече. Мисълта за момичето, което остава без баща, го преследваше. „Защо се случват такива неща? Защо се нараняваме така и се погубваме един другиго?“ мислеше си той.
В опит да се измъкне от тежестта на катастрофата, Сам остави ума си да се лута към по-радостни спомени — семейството му, неговият пристан.
Смехът на жена му отекна в ума му, топъл и нежен. Тя имаше начин да успокои душата му, напомняйки му защо се бори толкова упорито да запази безопасността на другите. Представи си я как седи с него късно вечер, с чиния лазаня пред него. „Ти си моят герой,“ казваше тя с нежна усмивка, прибирайки кичур коса зад ухото си. Тя винаги го чакаше да се върне от тежката си смяна, независимо по кое време на деня се случваше това. Посрещаше го с прегръдка и опитваше да разсее всичко негативно в него с приключенията, които децата им имаха през деня. Оставяше го и да й сподели, когато той имаше нужда от това.
После беше неговият син, който сега играеше в юношеските формации на местния футболен отбор. Сърцето на Сам се изпълни с гордост, докато си спомняше за отдадеността му. Умът му мигновено се върна към първия път, когато двамата ритаха топка. Сам искаше да покаже всички финтове, на които бе способен, за да може да го впечатли. Синът му се опитваше да ги повтори, но краченцата му бяха прекалено малки и често се спъваше и падаше. Този спомен беше съкровище, напомняне за простите радости, които правят живота значим. Сам чакаше с нетърпение следващия мач на сина си, който бе тази седмица. Опитваше се да бъде на всеки един негов мач и винаги отиваше там облечен в цветовете на неговия отбор. Сядаше най-отпред заедно със семейството си и те всички скандираха името на сина му по време на целия мач.
След това се сети отново за своята дъщеря. Времето бе минало неусетно и от малкото пеленаче, което той доскоро дундуркаше, вече имаше осем годишна, прекалено самостоятелна, дъщеря. Те имаха ритуал – всяка неделя сядаха заедно да гледат техния любим филм – “Завръщане в бъдещето”. Това се случваше всеки път. Независимо от техните задължения през деня, двамата намираха време да седнат и изгледат някоя от частите отново и отново. Това бе един от най-любимите моменти на успокоение за Сам през цялата седмица.
Тиктакането внезапно спря, заменено от скърцането на врата. Сам вдигна поглед стреснат. Вратата като че ли се появи от нищото. Мъж стоеше на прага й. Присъствието му бе спокойно, но респектиращо.
„Сам,“ каза мъжът, гласът му стабилен и топъл. „Моля, влез.“
Кабинетът беше като балсам след чакалнята. Стените бяха светлосини, цветът им успокояващ за окото. През високите прозорци струеше слънчева светлина, осветявайки бялото дървено бюро и удобните кресла около него. Въздухът беше топъл, с лек аромат на лавандула. Всичко в пространството изглеждаше приветливо, уютно. Безпокойството на Сам веднага изчезна и той някак усети това място като познато, сякаш той винаги е бил там.
Мъжът бе достолепен. Имаше сребриста коса и пронизващи очи. Той посочи един от столовете. „Казвам се Петър,“ каза той. „Нека поговорим.“
Вълна на безпокойство отново обля Сам. „Какво е това място?“ попита той сбърчил вежди. „Защо съм тук?“
Петър му се усмихна леко. „Първо ми кажи — какво е последното нещо, което помниш?“
Сам се намръщи, опитвайки се да си спомни. „Катастрофата. Опитвах се да спася един мъж…“
Петър кимна. „И спомняш ли си нещо конкретно за него?“
„Не,“ призна Сам. „Просто се опитвах да помогна.“
Погледът на Петър омекна. „Ти беше в тази катастрофа, Сам. И съжалявам да ти кажа, но не оцеля.“
Думите увиснаха във въздуха като гръмотевичен удар. Сам поклати глава, сърцето му заби диво. Той не вярваше на това, което чуваше. „Не. Това е невъзможно. Аз съм тук! Аз съм жив!“
Изражението на Петър остана спокойно. „Малцина осъзнават това веднага. Умът ни пази от истината, за да ни защити. И това е нормално – никой не знае какво предстои, докато то не се случи. Но е време да продължиш напред.“
Петър замълча за момент, оставяйки Сам да обработи това, което се случваше. В далечината някой сякаш пусна телевизор с новинарската емисия, в която се съобщаваше за катастрофата. Петър се вгледа в Сам и някак като на филм в главата на пожарникаря изплуваха сцени и образи от този момент. Той караше колата си и се чудеше как да заговори своята дъщеря, когато изведнъж нещо ги удари фронтално. Сам инстинктивно протегна ръка, за да предпази дъщеря си, която седеше до него. Въздушните възглавници се отвориха само част от секундата след това. Той усети силна болка. Болка, която не бе усещал до тогава. Със сетни усилия той приложи заучено движение, с което веднага освободи дъщеря си от нейния колан и тя успя да излезе през натрошения прозорец.
„Това не е възможно,” промълви Сам, сякаш надявайки се думите да подействат като на магия и някой да му каже, че това всичко е една лоша шега. Със спокоен тон Петър най-сетне продължи „Ти си добър човек Сам. Винаги си помагал на всички. Затова си и тук. Време е да избереш как да прекараш остатъка от вечността.”
„Какво имаш предвид?” все още невярващо попита Сам.
„Разбираш ли, хора като теб имат възможността да изберат начинът, по който да се чувстват. Нещото, което искат да изживяват отново и отново, което ще ги направи щастливи и ще донесе спокойствие и смирение на техните души. Някои хора избират да изпитат някои от най-смелите си фантазии или сънища – да летят като птици, постоянно да са на сцената изпълняващи песни пред огромна публика. Имаше дори един, който просто си избра постоянно да седи на дивана и да гледа филми. Можеш да избереш каквото си пожелаеш. Каквото ще те направи щастлив.”
***
Сам се събуди внезапно, сърцето му биеше учестено. Дишането му беше накъсано, докато оглеждаше, дезориентиран. Беше в леглото, съпругата му до него, четейки приказка за лека нощ на децата им. Дъщеря му се беше облегнала на майка си. Лицето й бе спокойно, докато слушаше внимателно. Синът му се беше излегнал в края на леглото, облечен със своята пижама на любимия си футболен отбор.
Сам издиша дълбоко, прокарвайки ръка през косата си. Ярките картини от чакалнята и кабинета все още проблясваха в съзнанието му. Те избледняваха, като сънищата, които си спомняме само няколко секунди след като сме се събудили.
Наистина ли всичко беше само сън? Не можеше да каже. Но тук, със семейството си, всичко изглеждаше достатъчно истинско.