Парти със сенки

Лукас паркира колата си на върха на хълма. Докато вървеше към металните порти на имението, носталгични мисли се прокраднаха в главата му. Той разпозна гъстата горичка и слабите очертания на скрита пътека, по която като дете се е промъквал. Тогава това място беше нищо повече от зловеща, изоставена къща, обградена от обраснали градини. Толкова години бяха изминали от тогава и сега, кипеше от живот, превърнато в луксозно място за партита, каквито той рядко посещаваше.

„Все още не мога да повярвам, че някой е купил това място,“ промълви си Лукас, пристъпвайки навътре. Той хвърли поглед към полираните статуи, които се редяха покрай пътеките на градината. Нещо в тези статуи беше… странно. Израженията им изглеждаха замразени в момент на ужас, а позите им – плашещо изкривени. Но преди да може да размишлява върху това, той беше увлечен в море от музика и смях.

Партито беше живо с ритмична музика и забавляващи се хора. Шумът се разнасяше навсякъде през обширната градина. Лукас, хвърляйки поглед към часовника си, осъзна, че вече е полунощ. Беше се надявал да види някой стар приятел, но това така и не се случи. Той се разтегна и реши, че е време да си тръгне. Тръгна по пътеката към изхода, като около него навсякъде имаше все още много хора. Пред него се бе струпала огромна тълпа, която едва-едва излизаше през портата. Докато се приближаваше, портата изведнъж се затвори с мрачно скърцане.

Трима мъже излязоха от сенките, държейки груби бухалки, издялани от дърво. Лидерът им, едър мъж с белег, разсичащ лицето му, се ухили. „Партито току-що започна, приятелю. Няма да отидеш никъде.“

Сърцето на Лукас забумтя. „За какво говорите?“ попита той, гласът му стабилен, но напрегнат. Светлините на партито се промениха, глъчката сякаш утихна, като че ли се измести на километри от него. Макар и да виждаше навсякъде хора в градината, те някак бяха размазани, несъществуващи.

Един от нападателите се изсмя със студен, подигравателен смях. „Просто е. Вече си наш пленник.“

Без да изчакат отговор, те се хвърлиха напред. Лукас едва избегна първия удар, адреналинът го тласна да се движи по-бързо. Той се втурна в гъстата гора наблизо, промъквайки се между дърветата в търсене на убежище. Мисълта му препускаше – спомняше си, че колата му беше паркирана на близкия хълм. Само ако можеше да стигне дотам…

Предупреждението на призрака

Докато Лукас препускаше през гъсталака, той се сблъска с някого. „Лукас!“ Беше София, неговата дългогодишна приятелка. Лицето ѝ беше бледо, дишането ѝ учестено. „И аз бях на партито… Те са по петите ми!“

Преди Лукас да отговори, групата отново се появи, факлите им осветиха зловещите лица. „Ето ги!“ изрева лидерът.

Лукас хвана София за ръката. „Хайде, знам една пътека!“ Той я поведе по скритата пътека, която помнеше от детството си – тясна, обрасла, виеща се през най-гъстата част от гората. Ехото от виковете се усилваше зад тях, а трептенето на светлината от факлите танцуваше между дърветата.

Те изскочиха на една поляна и се натъкнаха на трима частни охранители, заобиколени от две ръмжащи кучета. Облекчението нахлу в Лукас – може би те ще помогнат. Неочаквано, обаче, към тях се хвърли едно от кучетата. Единият охранител го задържа, точно преди да се нахвърли върху двамата бегълци.

„Моля ви! Помогнете ни!“ извика София. „Те ни гонят!“

Охранителите си размениха погледи. Един от тях, слаб мъж на име Емилио, вдигна ръка, сигнализирайки на кучетата да останат назад. „Не се месим,“ каза той хладнокръвно. „Но ако искате помощ, говорете с нашия шеф в имението напред. Може да ви изслуша.“

Лукас се поколеба. Безразличието на охранителите му се стори странно, но нямаше време за спорове. „Добре, да тръгваме,“ промълви той на София.

Имението се извисяваше в далечината. Готическата му архитектура хвърляше зловещи сенки под лунната светлина. Лукас нямаше спомен за тази града. Може би тя бе построена наскоро. Докато се приближаваха, Лукас усещаше нарастващо безпокойство, но светлината от факлите зад тях ги подтикваше напред. Когато влязоха, Лукас застина на място. Мъжът, който седеше в кабинета – излъскана, внушителна фигура – беше отпуснат над бюрото си, безжизнен.

Звукът от стъпки отвън накара кръвта му да замръзне. Бандата беше заобиколила имението.

„Ще нахлуят тук! Свършено е с нас!,“ прошепна София, гласът ѝ трепереше.

Внезапно въздухът стана по-студен, и леко проблясване на светлина се появи до тях. Очите на Лукас се разшириха, когато изведнъж пред тях се появи призрак. Той бе с образа на човекът стоящ зад бюрото. Силуетът му бе мътен и сякаш треперещ от най-малкият повей на вятъра.

„Физическата сила не е нещо, което ще ти помогне срещу тях. Няма да се спасите, ако просто бягате в някаква посока. Те познават района не по-зле от вас,“ каза призракът, гласът му беше пропит със скръб и странно усещане за неотложност. Полупрозрачните му очи се фиксираха върху Лукас. „Умът ти е по-силен, отколкото предполагаш.“

„Какво имаш предвид?“ попита Лукас, гласът му трепереше.

Присъствието на призрака стана по-стабилно, фигурата му светеше слабо в мрака. „Тъмнината, която те преследва, не може да намери това, което е скрито. Мислите ти могат да те укриват. Трябва да се научиш да използваш силата вътре в себе си.“

София пристъпи по-близо, гласът ѝ трепереше. „Лукас, не разбирам – как се спира тъмнината с мисъл?“

Призракът вдигна ръка, като сигнализира за тишина. „Няма да бъде лесно, но ще разбереш, когато настъпи моментът. Повярвай в себе си.“ Погледът му омекна, докато се задържаше върху Лукас. „Съдбата ти бе предопределена много отдавна. Не си попаднал тук случайно.“

Преди Лукас да успее да зададе още въпроси, формата на призрака започна да избледнява, последните му думи се задържаха като шепот. „Не се страхувай от това, което предстои. Ти си по-силен, отколкото мислиш.“

Температурата рязко спадна, връщайки вниманието на Лукас към настоящето. Той хвана София за ръката и прошепна настоятелно, „Трябва да се махаме.“

Господарката на мрака и скритата сила

Слабото осветление в имението трептеше, хвърляйки изкривени сенки по стените. Задушаващ студ премина през стаята, загасвайки последните топли проблясъци от огнището. Стара жена прекрачи прага, а с пристигането си погълна останалата светлина. Мракът пълзеше във всяко кътче на стаята като нахлуваща и непобедима сила.

Фигурата ѝ беше обвита в оръфани, черни като катран роби, които се движеха неестествено, сякаш бяха живи. Нагънатите ѝ скелетни ръце проблясваха слабо със зловеща светлина, излъчвайки студена, извънземна енергия. Малкото светлина, която оставаше, се отразяваше в хлътналите ѝ очи, които блестяха със злоба и неестествен лилав оттенък.

Самата стая изглеждаше, че се свива в присъствието ѝ. Луксозните килими губеха цвета си до сиви оттенъци, живописните картини по стените избледняваха и се изкривяваха, а въздухът ставаше тежък и плътен, притискайки гърдите на Лукас и София. Дори звукът на дишането им сякаш бе заглушен, погълнат от потискащата празнота, която старицата носеше със себе си.

Лукас хвана София за ръката, гласът му беше почти шепот. „Трябва да се бягаме.“

Жената наклони глава, хлътналите ѝ очи се забиха в тях. „Няма къде да бягате,“ изсъска тя, гласът ѝ създаваше чувство за безнадеждност в слушащия я. Сякаш всичко вече е приключило.

Лукас издърпа София към кабинета, тряскайки вратата зад тях и заключвайки я с треперещи ръце. Сърцето му биеше бясно, докато се облягаше на вратата, опитвайки се да успокои дишането си.

„Затворени сме!“ извика София, гласът ѝ трепереше.

„Не, не още,“ измърмори Лукас, макар че несигурността го разяждаше отвътре. Мислите му се върнаха към думите на призрака от по-рано. „Умът ти е по-силен, отколкото предполагаш.“

В този миг въздухът отново стана по-студен, а до тях се появи лек проблясък на светлина. Призракът от преди се материализира отново, мътната му фигура трептеше като свещ на вятъра.

„Лукас,“ каза призракът, гласът му спокоен въпреки хаоса. „Трябва да повярваш в себе си. Мракът не може да намери това, което е скрито.“

Лукас премига. „Какво означава това?“

Присъствието на призрака стана по-силно, фигурата му светеше леко в потискащия мрак. „Фокусирай ума си. Представи си как пространството около теб се огъва, скривайки те от погледа. Няма да е лесно, но ти можеш. Трябва.“

„Не знам дали мога…“

„Можеш,“ прекъсна го призракът твърдо. „Силата вече е в теб. Усещал си я, нали? Онзи блясък на енергия.“ Погледът му се впи в Лукас, непоколебим. „Сега я използвай.“

Лукас стисна юмруци, мислите му препускаха. Погледна към София, чийто ужасен израз отразяваше неговия. Той си пое дълбоко дъх и кимна.

Фигурата на призрака започна да избледнява, последните му думи останаха да звучат като ехо. „Повярвай в това. По-силен си, отколкото предполагаш.“

Лукас се обърна към София, гласът му трептеше, но беше решителен. Той хвана ръката ѝ и каза, „Стой близо до мен.“

Затвори очи и фокусира цялата си воля върху образа на тяхното изчезване. Представяше си как телата им се разтварят в сенките, сливайки се напълно с потъмнялата стая. Странна енергия премина през тялото му, изпращайки тръпки по гръбнака му.

Изведнъж като че ли вратата избухна. Трески летяха навсякъде. Старицата влезе вътре, присъствието ѝ правеше стаята по-студена и по-мрачна. Светещите ѝ очи обходиха кабинета, търсейки. Лукас задържа дъха си, докато енергията на невидимостта ги обгръщаше. София се държеше за ръката му, трепереща.

„Тя… си тръгва,“ прошепна София едва-едва.

Но тогава Лукас забеляза – едва-едва през прозореца се прокрадваше единственият останал и сякаш подвластен източник на светлина – Луната. Сенките им, бледи, но видими, се очертаваха на стената. В този момент старицата минаваше точно до тях. Тя мина през сенките им. Изведнъж хиляди очи се отвориха от косата и дрехите ѝ. Главата ѝ се завъртя рязко към тях. „Не можете да се скриете,“ изсъска тя. Гласът ѝ бе като нож, разрязващ тънкия им воал на безопасност.

„Бягай!“ извика Лукас. Той стисна още по-силно София за ръката и мина покрай старицата, едва избягвайки хватката ѝ. Те хукнаха през мрачното имение, факлите на преследвачите им проблясваха през прозорците. По някакъв начин, било то късмет или зараждащите се сили на Лукас, успяха да избягат в гората. Тъмните дървета ги посрещнаха в студената, мрачна нощ.

Предателството и изкуплението

Гората бе жива със сенки, всяко клонче и шумолящ лист сякаш шептеше заплахи, докато Лукас и София препъвайки се продължаваха напред. Дишането им беше тежко, облаци издигащи се в мразовития въздух, докато се опитваха да се отдалечат от имението.

„Все още не сме в безопасност,“ каза Лукас, поглеждайки през рамо. „Продължавай да се движиш.“

„Накъде отиваме?“ попита София, приклекнала тъй като те спряха да си починат след дългото бягане.

Лукас погледна назад. Все още виждаше бледите светлини от факлите на техните преследвачи. „Имаме нужда от отговори. Призракът… той каза, че имам сили. Ако това е вярно, трябва да разбера как да ги ползвам.“

„Наистина ли му вярваш? Дали пък тогава тя просто не ни видя в тъмното?“ попита леко недоверчиво София.

„Не знам. Но ако не разберем скоро, те ще ни хванат. И този път… няма да можем да избягаме.“ Лукас погледна София с поглед, който казваше, че шансовете пред тях не са много и в никакъв случай не са обещаващи.

Вървейки през гората, те се натъкнаха на един малък, полуразрушен параклис. Той бе сгушен между дърветата. Въпреки че като малък Лукас бе обикалял безкрайни часове различните райони на гората, той нямаше никакъв спомен за тази постройка. Макар и да изглеждаше изоставен, той усети някаква притегателна сила.

В параклиса цареше тишина. Освен прокрадващата се през руйните лунна светлина, Лукас и София намериха едно малко кътче, заобиколено от горящи свещи. В средата на кръга имаше древен пергамент. София започна да чете с треперещ глас. Буквите като че ли пулсираха, когато тя ги прочетеше.

„Те вярват в отключването на дремещия човешки потенциал. Целта им е да събудят скритите сили на мозъка. За Бога, те извличат тези сили от нищо не подозиращи хора!“

Лукас сбърчи вежди. „Това е много по-голямо от нас и случващото се тази вечер.“

Но тяхното укритие се оказа краткотрайно. Глас прозвуча зад тях, разкъсвайки тишината. „Май някой търси отговорите на нещо, което никога не би могъл да разбере.“

Лукас се обърна, сърцето му се сви. Емилио, охраната, когото бяха видели малко по-рано, стоеше на ръба на поляната. Лицето му изразяваше студена решителност. Двама от пазачите бяха до него, а кучетата им ръмжаха ниско, оголили зъби. Лукас застана пред София инстинктивно.

„Наистина ли мислихте, че ще успеете да избягате?“ каза Емилио, гласът му пропит с подигравка. „Старата жена не обича тези, които бягат.“

София стисна ръката на Лукас. „Какво искате?“ попита тя, опитвайки се да звучи страшно и нападателно, макар че гласът ѝ трепереше.

„Какво искам няма значение,“ отговори Емилио с безразличен тон. Той извади въже от колана си. „Ще дойдете с мен. Олтарът на затъмнението ви очаква.“

Лукас стисна юмруци. „Не правете това! Ние не сме направили нищо лошо.“

Но Емилио не отговори. С кимване пазачите се хвърлиха напред, надвивайки Лукас и София с бързи движения. Въпреки борбата им, ръцете им бяха здраво вързани и бяха принудени да вървят навътре в гората

Атмосферата ставаше все по-тежка с всяка крачка. Някога познатата гора се усещаше чужда и потискаща. Въздухът носеше странен метален вкус, а неестествена тишина покриваше местността, нарушавана само от хрущенето на ботуши върху листа. Макар и да не ставаше по-тъмно, някак всичко около тях придобиваше по-мрачни оттенъци. Безпокойството на Лукас се засили, когато те се озоваха на поляна, каквато никога не бе виждал.

Олтарът на затъмнението лежеше пред тях – огромен, кръгъл камък, вграден в земята. Повърхността му бе издълбана със спираловидни символи, които сякаш пулсираха леко, като че ли дишаха. Почернялата земя обграждаше олтара, а назъбени каменни стълбове стояха в хаотична формация. Повърхностите им проблясваха под зловещия блясък на светлината от факлите. Гъста, въртяща се мъгла обгръщаше ръбовете на поляната, шептейки неразбираеми тайни.

Емилио посочи олтара. „Тук свършва всичко за вас.“

Лукас стисна зъби. „Допускате грешка.“

Емилио се изсмя сухо, макар че звукът от смеха някак се загуби още преди той да го бе издал. „Престанах да вярвам в грешки отдавна.“

Точно когато Емилио пристъпи по-близо до олтара, въздухът се промени. Рязка прохлада премина през поляната, а мъглата сякаш се отдръпна. Емилио замръзна, самоувереното му поведение се пропука за пръв път. Лек проблясък се появи на ръба на камъните, ставайки все по-ярък, докато призракът от имението се материализира отново.

„Няма да направите това,“ каза призракът, гласът му изпълнен със скръб и решителност. Очите му се впиха в Емилио, неподвижни. „Тази неправда трябва да приключи сега.“

Емилио направи крачка назад, ръката му инстинктивно посегна към острието. „Стой далеч,“ изръмжа той. „Не разбираш…“ Помощниците му в миг започнаха да заформят заклинания, с които да прогонят призрака. За тяхно нещастие, той бе по-силен и с два светлинни залпа, те се изпариха във въздуха.

„Разбирам по-добре, отколкото ти,“ прекъсна го призракът. „Всеки акт на жестокост, всяка отнета душа – всичко остава. И един ден, Емилио, всичко това ще се върне при теб. Тежестта на греховете ти ще те сломи.“

Емилио се поколеба и хватката му върху острието се отпусна. Призракът се приближи, фигурата му трептеше като догарящ пламък. „Имаш избор. Можеш да позволиш този мрак да те погълне или можеш да го прекъснеш тук. Знам, че все още има светлина в теб. Пусни ги. Помогни им.“

Емилио стисна челюсти, юмруците му трепереха. „А какво ще се случи с мен, ако го направя?“

Погледът на призрака омекна, макар че гласът му остана твърд. „Изкуплението се заслужава, Емилио, а не се дава. Но това е твоят шанс. Възползвай се.“

Емилио направи дълга пауза. Мъглата се отново започна да се сгъстява все по-плътно около олтара, сякаш го подканяше да продължи. Но тогава погледът му срещна този на Лукас – широко отворени от страх очи, в които се четеше решителност – и нещо вътре в него се пропука. Той въздъхна рязко. „Свободни сте,“ нареди Емилио, гласът му бе безизразен.

„Тръгвайте,“ каза тихо Емилио, вече с гръб към тях. „Бягайте. И не спирайте.“

Той въздъхна и се приближи, гласът му тих, но решителен. „Видях твърде много и ми писна от това.“ Той пристъпи напред, гласът му сякаш премина до шепот. „Орденът на Тъмнината е могъщ, но не е непобедим. Магията им процъфтява в мрака. Те стават по-слаби, ако срещу тях се изправи силна и непобедима светлина..“

„Светлина?“ попита София, веждите ѝ се смръщиха. „Каква светлина?“

„Всякаква светлина,“ отвърна Емилио. „Но колкото е по-силен източникът, толкова по-добре. Ти, Лукас – ако призракът е прав – можеш да я призовеш с ума си.“

Лукас се намръщи. „Дори не знам откъде да започна.“

Емилио извади фенерче от колана си, включвайки и изключвайки го. „Фокусирай се. Представи си това в ума си. Почувствай енергията вътре в теб. Насочи я в светлина.“

Лукас протегна ръката си несигурно, пръстите му трепереха. Затвори очи, опитвайки се да се съсредоточи, но всичко, което усети, беше разочарование. „Не мога,“ промърмори той.

„Можеш,“ настоя Емилио. „Това е като всеки мускул. Просто трябва…“

Преди да успее да завърши, въздухът стана студен. Призракът като че бе погълнат в миг от черна дупка. Цялата гора някак се сви и помръкна. Старата жена се появи от сенките, очите ѝ блестяха злобно. „Предател,“ изсъска тя.

„Бягайте,“ каза тихо Емилио, изваждайки нож и заставайки между тях и жената. Лукас хвана София за ръката.

„Хайде.“ Те не изчакаха да видят какво ще се случи след това. Лукас и София препуснаха през мрачната и поглъщаща ги гора, докато звукът от писъците на Емилио бавно избледняваше с всеки метър.

Избавлението на зората

Първите лъчи на зората обагряха хоризонта. Златни проблясъци пробиваха през гъстата корона на гората. Светлината беше слаба, бореща се срещу потискащите сенки, които се задържаха между дърветата, но беше достатъчна, за да даде на Лукас и София надежда, когато те се озоваха в подножието на хълма, където бе паркирана неговата кола.

Гърдите на Лукас се повдигаха тежко, краката му трепереха от изтощение. Все още можеше да чуе отдалечения шум от викове. Факлите на гонещите ги проблясваха като ядосани светулки, преплитащи се из гората. Но те не бяха сами. Тежко присъствие се усещаше зад тях, осезаемо дори без да го виждат.

Лукас и София се втурнаха през гъстата гора нагоре, клоните се опитваха да ги спрат, а дъхът им излизаше на пресекулки. Зад тях ехтяха викове и тропот на крака. Лукас стисна зъби, спомняйки си думите на Емилио: „Светлината е в теб.“ Той се опита да се съсредоточи, да призове искра, но само слабо сияние проблесна в дланта му и бързо угасна. „Не сега… не още,“ прошепна той, усещайки как страхът го обзема.

„Тук е,“ прошепна София. Гласът ѝ бе едва доловим, докато стискаше ръката на Лукас.

Старата жена пристъпи напред от сенките, нагънатите ѝ ръце проблясваха със зловеща светлина. Мракът около нея сякаш бе жив, разпространявайки се навън като пушек. Тревата под краката ѝ увяхваше, а дърветата по края на поляната се извиваха, сякаш се покланяха. Слънчевите лъчи, които досега едва-едва се прокрадваха, сякаш напълно изчезнаха. Хлътналите ѝ очи се впиха в Лукас, блестейки с триумф.

„Мислиш, че можеш да ни избягаш?“ изсъска тя. Гласът ѝ беше мек, но отровен, въпреки топлината на наближаващия изгрев. „Глупаво момче.“

Лукас застана пред София, треперещ, но решителен. Той стисна юмруци, спомняйки си думите на Емилио. „Всяка светлина може да ги отслаби… Можеш да я призовеш с ума си.“

Те побягнаха и се скриха зад дебел ствол. Лукас се опита да успокои дишането си. Мислите му се блъскаха като буря: „Как мога да ни защитя, когато самият аз се страхувам? Ами ако светлината не е достатъчна? Ами ако аз не съм достатъчен?“ Ръцете му трепереха, не само от умора, но и от съмнение. Той затвори очи, опитвайки се да намери вътрешната сила, за която Емилио говореше.

„Трябва да опитам,“ прошепна той на София, макар че съмнението го разяждаше отвътре. Затвори очи, концентрирайки всяка частица воля върху образа на светлината. Представи си как тя избухва напред като самото Слънце, прогонвайки сенките, разрушавайки ги. Слаба искра проблесна в дланта му, едва осветявайки земята пред него.

Бандата се разсмя, когато изникнаха от гората, факлите им хвърляха изкривени сенки на поляната. „Това ли е?“ подигра се един от тях. „Великият спасител със своята свещичка?“

Старата жена се ухили. „Силата ти е жалка, момче. Ти си нищо.“ Тя вдигна ръце и мракът се издигна напред, вихрещ се около тях като жива буря. Светлината от факлите започна да угасва, погълната от настъпващата тъмнина.

Лукас стисна зъби, усили натиска, напрягайки се докрай. Пот се стичаше по лицето му, докато искрата на светлината ставаше още по-бледа. „Не мога…“ промърмори той. Краката му се подгънаха, падна на колене, погълнат от тежестта на провала. „Съжалявам, София.“

Смехът на старата жена отекна, студен и жесток. „Виждаш ли? Надеждата е просто илюзия,“ изсъска тя. Грозните ѝ ръце се извиха, докато мракът започна да ги обгръща. Лукас и София усетиха затягащ се невидим захват около вратовете си.

Но точно когато Лукас усети сенките да се стягат около него, слаб топъл полъх мина по лицето му. В началото помисли, че е игра на въображението му. След това стана по-ярко – по-устойчиво. Той отвори очи, и поляната бе окъпана в златиста светлина.

Слънцето беше изгряло.

Мракът рязко се отдръпна, сякаш изгорен. Бандата започна да пищи, телата им се изкривиха и разпаднаха на пепел, докато слънчевата светлина ги докосваше. Старата жена залитна назад, закривайки лицето си с ръце, докато зловещата ѝ аура започна да избледнява.

„Не!“ извика тя, страх проблесна в очите ѝ за пръв път. Тя отстъпи в сенките, но светлината беше безмилостна. Лъчите на зората прорязаха дърветата като небесни остриета, изтласквайки я още по-назад, докато фигурата ѝ напълно се разтвори. Последният ѝ писък се разнесе в нищото.

Поляната утихна.

Лукас се взираше в треперещите си ръце, споменът за слабата искра все още гъделичкаше пръстите му. Гърдите му се повдигаха тежко, докато се опитваше да осмисли случилото се. София се свлече до него, сълзи се стичаха по лицето ѝ.

„Лукас… успя,“ прошепна тя, гласът ѝ смесица от облекчение и удивление.

Той поклати глава бавно, гласът му бе дрезгав. „Не бях аз. Беше Слънцето.“

София се усмихна слабо, ръката ѝ стискаше ръката му. „Може би. Но ти не се отказа. Ти ни защити.“

Погледът на Лукас остана вперен в хоризонта. Слънцето вече огряваше гората в пълния си блясък. „Не е свършило,“ каза тихо, гласът му натежал от несигурност. „Ако това, което Емилио каза, е вярно, предстои още. И трябва да разбера какво означава това.“

София кимна, изражението ѝ омекна. „Тогава ще го разберем заедно.“

Докато се качваха в колата, хоризонтът се разстилаше пред тях. Светлината бе като обещанието за нов ден, макар че сега витаеше някаква тежест – тази на преживяното. Лукас запали двигателя, мислите му бяха буря от въпроси и съмнения. Но докато поляната изчезваше зад тях, той не можеше да се отърве от чувството, че това е само началото.