Надали има някой, който да не е чувал вече тази история. Но навярно едва малцина са тези, които са я научили от човекът, за когото ще ви разкажа в следващите редове.
Един ден се разхождах из парка, мислейки си колко бързо отмина и това лято. Разхождайки се, стигнах до едно съвсем спокойно и скрито сякаш от околния свят място, където можех да остана насаме с мислите си. За добро или зло, не след дълго до мен седна един старец. Дори не попита свободно ли е и дали може да седне, просто се настани колкото може по-удобно и от нищото за почна да ми говори.
На пръв поглед изглеждаше съвсем обикновен старец, който, като всеки на неговата възраст, все пак е леко чалнат и навярно видял не малко неща през съществуването си. Реших да не възразявам срещу това, че не ми трябва сега чуждо внимание и да го изслушам. Все пак и аз някой ден сигурно ще гоня така младите хора от пейките из парка, опитвайки се да си побъбря пак с някого. Да си спомня за младините.
Историята си започна още от съвсем далеч – как бил млад и колко голям му се струвал светът. Имал мечти. Искал да намери своето място под слънцето. Мислел си, че всеки човек е предопределен за нещо и един ден, рано или късно, той го открива и тогава животът му се изпълва със смисъл. Но на него не му се чакало. Искал на момента да го намери и да се устрои. „Както всеки млад човек, разбира се“, усмихна се той и сякаш сам на себе си се присмиваше.
И макар и да не се страхувал от нищо, той не знаел нищичко за света. Животът му до тогава бил песен. Никога не срещал зло, той си мислел, че това е само някаква дума, използвана в приказките, за да плаши малките деца. Мислел си, че всички хора са като него – нежелаещи да нараняват никого и винаги готови да помагат в нужда.
Мечтите си той не криел от никого. Споделял ги на всеки, дори и непознат. Не мислел, че някога някой ще се опита да ги открадне или унищожи. Мислел единствено за това как да ги осъществи. Намерил си бързо работа, с която да може да се прехранва, докато кроял планове за бъдещето си. Не след дълго около него се заформил кръг от хора – на пръв поглед добри – които той наричал свои приятели.
Мислел си, че животът не може да бъде по-хубав от това. В работата преуспявал – бил повишен, вече думата му тежала. Намерил си дори и приятелка: „Лина. Тя изпълни дните с цвят, какъвто досега не бях виждал“, замислен навярно за отминали моменти ми каза той. И в този момент лицето му се намръщи, а очите потъмняха.
– Но запомни едно от мен, момче – точно когато си най-щастлив, животът ще те шамароса, за да ти покаже, че не трябва да летиш много из облаците.
Дните се превърнали в месеци, месеците – в година. Той бил все още млад, а мечтите му – живи. Не се оплаквал от нищо. Имал хубава работа, добри пари, приятелка до себе си. Хора, на които си мислел, че може да разчита. Един от тях бил Самуил. Запознали се на работа. Сприятелили се не след дълго. Преживявали тежките моменти заедно. Той винаги бил насреща, когато Самуил изпаднел в беда. А това не ставало рядко. Самуил имал не един порок, заради които много често шефът им е бил напът да го изгони. Но добрият ми разказвач винаги бил там, за да му помогне и да го защити. Защото той не мислел, че Самуил е лош. Не мислел, че някой въобще може да бъде лош. А и за какво са му на този свят лоши хора? Кой би искал да наранява другите и да извлича удоволствие от тяхното страдание?
Скоро на това нещо нашият герой намерил отговор. Един ден станала авария в завода, в който работел. Някой забравил да изключи една от машините и тя прегряла, взривила се и след нея, като в домино, всички останали машини също изгорели. За щастие ранени нямало, но след не дълго разследване разбрали кой е виновникът.
Самуил обичал нощните смени. Нямало много хора, а той можел спокойно да си пийне, без никой да му пречи. Обикновено с него дежурял приятелят му – трябвало да има и някой по-висш, за да наблюдава дали всичко е наред. Но тази вечер Самуил го отпратил, казвайки му, че нищо лошо няма да се случи. Но алкохолният делириум, в който бил изпаднал, му попречил да изключи една от машините, в следствие на което се стигнало и до злополуката.
Бързо двамата били извикани при шефа. И още по-бързо Самуил обвинил своя приятел за случилото се. А той нямало какво да каже – бил виновен. Съответно – уволнен.
Не му тежало толкова това, че са го уволнили, колкото – че неговият най-добър приятел го предал и излъгал дори, когато се стигнало до момента, в който трябвало да разкаже как се е стигнало до инцидента.
Дните се редяли. Не било лесно да се намери работа, особено с такова резюме като неговото. Но въпреки това той не спирал да мечтае за бъдещето. Все още виждал ясно целите си и с всеки изминал ден се опитвал да се добере с тях. Бил щастлив, че въпреки всичко Лина е до него.
”Но и това скоро щеше да се промени…“. Тя спряла да му говори. Спряла да го търси. И той, като всяко наивно момче, започнал все повече да я търси и да се чуди какво става, да се опитва да промени нещата, търсейки проблема в себе си и мъчейки се да разбере къде е сгрешил. Докато един ден не разбрал – тя си намерила друг. Той имал работа, пари. А Лина искала сигурност, която, според нея, можела да бъде постигната единствено с наличието на пари.
Един ден, също като мен, се разхождал из парка. Потънал в своите мисли, чудейки се защо светът е толкова лош. „Каквото и да мислиш, както и да живееш, трябва да приемеш едно нещо – рано или късно животът се стоварва върху теб като влак, летящ с невероятна скорост. И ти не можеш да направиш нищо. Точно тогава започваш да живееш, да виждаш действителността такава, каквато е всъщност. Осъзнаваш, че никой няма да се съобразява с теб и че всеки по всяко време може да ти забие нож в гърба.“
Седнал на една пейка, а до него се появил някакъв старец. Започнал да го разпитва защо е толкова омърлушен, след като животът е още пред него и ще има още милиарди причини да изглежда толкова зле, колкото сега. Той му разказал какво е станало с него през последните месеци, а старият човек просто се засмял:
– Нима очакваш да е по-различно? Разбира се, че хората са такива. Всеки играе някаква роля. Колкото и да изглежда друго, рядко ще срещнеш някой, който да не се преструва на такъв, какъвто не е. Хората са страхливи същества, егоисти! Биха направили всичко, стига да знаят, че това ще доведе до нещо добро за тях.“
– Но това значи ли, че биха наранили някого?
– Разбира се! Затова всеки носи някаква маска. Малко или много всеки е получавал или нанасял някакви удари. И маската им служи именно за това – да ги предпазва. Или поне те така си мислят, хаха.
– От къде мога да намеря такава маска?
– Не ти трябва, момче – казал старецът. – Досега се оплакваше от това какво ти се е случило и какви са били хората в живота ти. А сега – искаш да станеш като тях!
– Така поне ще мога да се предпазвам…
– Добре, ще ти кажа тогава каква е тайната. Маски не се купуват. Ти сам трябва да си я създадеш. Но внимавай. За да изглежда всичко достоверно, тя трябва да прилича максимално на теб, но с леки разлики.
– И как мога да я направя?
– Като започнеш да правиш това, което правят и другите. Лъжи, бъди лицемерен, изневерявай! Това ще те направи един от тях, така ще бъдеш защитен.
Така и направил. Намерил си нова работа, на която бързо започнал да се издига. Но след себе си оставял диря не от приятели, а от смачкани и наранени хора. Използвал всичко и всеки, за да може да постигне това, което целял. Но целите му не били неговите мечти. Той вече не мечтаел. Погребал всичко невинно и наивно в някакво малко кътче от себе си. Толкова малко, че да не може да бъде достигнато от никого. Да не може да бъде наранено.
Ден след ден маската започвала да се изгражда и да го обхваща. Имало моменти, в които искал да я махне, за да разбере дали случайно пък не греши. Дали пък хората, които сега са в живота му, не заслужават да бъде честен и добър с тях. Но точно в такива моменти маската сякаш осъзнавала какво си мислел той и се впивала все повече в него.
И както обикновено става, съдбата го срещнала отново със Самиул. Човекът имал нужда от работа. Изхранвал жена и деца. Вече бил друг, не пиел, не лъжел. Но може ли човек да забрави сторенето от някого? Какви сили са нужни, за да преодолееш гнева, яростта и обидата и да подадеш ръка? Вероятно такива, каквито нашият герой не притежавал. Отхвърлил молбата на Самуил и го оставил насред нищото, с гладно семейство.
– Това ли заслужават хората? – попита ме старецът. – Както казва една стара поговорка – каквото посееш, това ще пожънеш. Но тогава не сме ли всички обречени по един или друг начин? Няма безгрешни хора. Всеки през живота си е правил злина на някого. Това значи ли, че всички ги чака една и съща съдба – да се оставят на милостта на хора, приличащи на самите тях. Безмилостни и жестоки.
Не знаех какво да му отговоря и реших да го попитам носи ли още маската.
– Да, макар и отдавна да осъзнах, че тя е непотребна. Че с нея човек може да си навлече единствено повече неприятности, отколкото облаги. Каквото и да правиш, не трябва да носиш такава маска. Тя единствено ще те изкриви, ще те накара да забравиш за това какъв си!
– Но нима другите не носят маски? Нима и те не са забравили?
– О, забравили са. Но има и хора, които не носят маски. Те са истински, но трудно откриваеми. И въпреки това заради тях си заслужава да опиташ да бъдеш и ти като тях. Маската ще те предпази, да. Но тя ще те отчужди от другите. Ще те направи самотен, защото ти няма да имаш силите и смелостта да се довериш на някого. Постоянно ще мислиш, че всеки е с теб, само защото има някаква изгода от твоята личност. И това ще те кара да бъдеш първия, който ще забие нож в гърба на хората около себе си. Но не всеки от тях го заслужава.
Тогава той махна маската си. И изпод нея се появи едно безформено лице. Лице, показващо човешкото унищожение. Макар и да бе останала човещинка у него, то тя бе толкова малка и незначителна. Маската бе свършила добре своята работа. Бе го променила, извратила.
– Не допускай да се превърнеш в мен… Живей… Мечтай… Падай и ставай, бори се… Животът е като влак, който минава през теб. Като плесница, от която лицето ти по един или друг начин се обезформя. Но не се поддавай на страха. Учи се от грешките си, но никога не предавай тези, които смяташ за близки. Отмъщението не е решение на нещата. Никога не слагай маската…
С тези думи старецът стана и както се появи от нищото, така и изчезна…