Сутрешната светлина проникваше през щорите. Златистите лъчи озаряваха лицето на Алекс. Той се размърда и погледна часовника. За първи път това нямаше значение. Днес не беше за срещи или срокове — днес беше за Макс. Алекс седна, усмихвайки се на себе си, вече представяйки си радостта в лицето на сина си.
Макс нахлу в стаята на родителите си с шум, размахал ръце като самолет. „Татко! Мамо! Събудих се!“ провъзгласи той с глас, изпълващ въздуха.
„Макс, пиленце,“ каза Алекс, „имам изненада за теб. Днес няма да работя. Само аз и ти. Цял ден. Какво ще кажеш?“
Лицето на Макс грейна като сутрешното слънце. „Наистина ли? Само двамата? Можем ли да отидем на плажа? Да хвърляме рапани? Или…“
Алекс се засмя и вдигна ръка. „Едно по едно, пиленце. Но да, идеята за плажът звучи чудесно.“

Вълните пееха своята вечна песен, докато Алекс и Макс стояха на брега. Макс вече бе напълнил малките си ръце с черупки и рапани, хвърляйки ги с ентусиазъм във водата.
„Татко, виж! Тази черупка отиде много надалеч!“ сияеше Макс.
„Не е зле за един дребосък като теб,“ каза Алекс, хвърляйки своя рапан. „Но мисля, че моята отиде по-далеч.“
Макс ахна драматично. „Няма начин! Мама казва, че не е хубаво да се мами и лъже!“
Двамата се засмяха, докато продължаваха да хвърлят рапани и миди. Безкрайното море се простираше пред тях. „Знаеш ли, Макс,“ каза Алекс, гледайки сина си с топла усмивка, „един ден като този… е като морето. Изглежда безкраен. Толкова много неща може да се случат…“
Макс се спря, размишлявайки. След това внезапно се обърна към баща си с сериозен поглед. „Татко, теб от какво те е страх?“
Алекс мигна, изненадан. „Хм. Добър въпрос. А ти, пиленце? От какво се страхуваш най-много?“
Малкото лице на Макс се сбръчка в размисъл. „От тъмното. И… мама, когато се ядоса. И… другите деца, когато ми се подиграват.“
Алекс коленичи на нивото на сина си, поставяйки ръка на рамото му. „Хей! Голяма работа, че някой ти се е подигравал. Знаеш ли, вероятно го правят, защото и те се страхуват. А за майка ти,“ засмя се той, „и аз се страхувам от нея, когато се ядоса. Но не ѝ казвай, става ли?“
Макс се засмя, напрежението се разсея. „Добре! Ама, Татко?“
„Да?“
„Как рицарите убиват дракони? Могат ли да използват ракети?“
Алекс избухна в смях. „Ракети? Макс, тогава не е имало ракети!“
„Ами трябвало е да има,“ каза Макс, показвайки с жест как едната му ръката се блъска в другата. Като че ли ракета унищожава дракон. „Тогава проблемът с драконите би бил решен.“
„Това е една доста добра идея. Не знам как не им е хрумнало да създадат ракети,“ пошегува се Алекс, разрошвайки косата му.

По-късно, седнали в малък ресторант край морето, слънчевата светлина се сипеше върху тях, докато споделяха чиния с пържени картофи. Любопитството на Макс отново изплува.
„Татко, знаеш ли коя е любимата ми кола?“ попита Макс с блестящи очи.
„Хм, нека позная… някоя състезателна? Ферари? Или пък Мустанг? О, не, сетих се – Шевролет, като Макуин!“ отвърна Алекс развълнувано.
„Не!“ Макс поклати глава с широка усмивка. „Чудовищни камиони! Врррууум! Те могат да разбият всичко!“
Алекс се засмя. „Чудовищни камиони, а? Звучи като нещо много страшно и опасно.“
„Но…“ добави Макс замислено, „също харесвам твоята кола, Татко. Нали ще ми я дадеш когато стана голям?“
Алекс се засмя. „Моята кола? Когато пораснеш, пиленце, тя ще е като от праисторията.“
„Все пак е готина,“ каза Макс, дъвчейки картофче.
„Е, когато станеш голям, ще имаш нещо много по-готино. Но колите струват пари, знаеш. Как мислиш, че ще си ги изкараш?“
„Ще ми дадеш ти, разбира се!“ пошегува се малкият. След това Макс започна да изрежда на пръсти. „Първо ще съм полицай и ще залавям престъпници. После ще стана доктор и ще излекувам всички! Ще намеря хапче и за безсмъртие, да! След това ще работя на компютър, като теб и мама. После ще ме ухапе паяк и ще стана супергерой като Спайдърмен! А накрая, като се изморя, ще стана футболист, разбира се!“
Алекс се засмя, клатейки глава. „Всичко това, а? Може да си първият супергерой-футболист, който в свободното си време лови престъпници и лекува добрите хора.“
Следобедното слънце започна да се снижава, а Алекс погледна към Макс с мистериозна усмивка. „Хей, Макс. Имам още една изненада за теб.“
Макс наклони глава, заинтригуван. „Каква е тя?“
„Ще видиш,“ каза Алекс, усмивката му ставаше все по-широка.

Вълнението изпълваше въздуха, когато те пристигнаха на картинг пистата. Устата и очите на Макс се разшириха, когато осъзна къде се намират. „Татко! Не мога да повярвам! Ние сме на картинг писта!“
„Да, и няма само да гледаме, но и ще се състезаваме!“ Те се качиха в двуместен картинг и се впуснаха в шеметна надпревара със себе си на пистата. Смехът им се носеше зад тях, докато летяха сякаш със скоростта на светлината по трасето.

Когато се запътиха към колата, светът вече беше притихнал в нощната тишина. Макс гледаше през прозореца на колата, забелязвайки ярка червена точка в небето. „Татко, виж колко много звезди и планети има. Някой ден ще обиколя всичките тях! Тази червена точка там Марс ли е?“
„Така ми се струва, пиленце,“ каза Алекс с усмивка.
„Това беше най-хубавият ми ден на света,“ прошепна Макс, докато клепачите му безмилостно натежаваха.
Сърцето на Алекс се изпълни и той се усмихна. „И за мен, Макс.“ Няколко мига по-късно, Макс вече дълбоко спеше на задната седалка, а ръцете му стискаха малката карт-количка, която Алекс му бе купил за спомен.

–

Остарялата и изморена ръка на 87-годишния Алекс падна безжизнено. Сетният му дъх отнесе спомена за този съвършен ден с Макс към безкрайността — едно мимолетно щастие, запечатано с лека усмивка.