Беше слънчев пролетен ден и той беше седнал в любимото си кафене „Утопия“. Харесваше го, защото покрай това заведение му се струваше, че се изсипва целият град. Обичаше да гледа тълпите от хора, които сновяха на всички посоки, като някакви мравки. Това го разведряваше и го караше да спре да мисли за собствените си проблеми. Нещо, което жадуваше повече от всичко. А и кой не би искал да избяга поне за малко от злочестините, които му се случват?
Днес времето бе чудесно и не само той го бе забелязал. Мнозина бяха излезли, за да се зарадват на слънцето, което се появяваше отново за първи път от много месеци насам. Децата играеха, влюбените се радваха един на друг, а старците усещаха живота за пореден път чрез слънцето и младите хора около тях. „Какво спокойствие излъчва това място… Толкова много съдби и животи се преплитат тук, без никой от нас да го осъзнава, а същевременно сякаш нищо не се случва и всичко е едно и същ всеки ден“, мислеше си той, отпивайки от чашата топло кафе, която сервитьорката току-що му бе донесла.
Докато се взираше в тълпите от хора, които бързаха насам или натам и минаваха покрай него, той усети с периферното си зрение, че някой като че ли го наблюдаваше. Отначало си помисли, че си въобразява и най-вероятно е просто някой стар познат, който е решил да седне в същото кафене и на когото не възнамеряваше въобще да обръща внимание, независимо кой е, защото това си е неговото свободно време и не иска никой да му го нарушава. Но неприятното усещане, че някой го наблюдава се засилваше все повече и този човек сякаш напук не спираше да го гледа. „Е, добре, ще видя кой е този нахалник, за да спре да ме гледа!“, помисли си той и обърна глава от прозореца. Погледна лошо напред и видя, че срещу него на съседната маса не стои някакъв познат, а някаква жена, която го гледаше и му се усмихваше. За момент той леко се ококори невярващо и се смути за това, че я погледна лошо. Но в следващия реши, че би било добре също да й се усмихне, за да не я обиди. Определено тя идваше за първи път в кафенето. В противен случай досега щеше да я е видял и запомнил. От нея струеше някакво излъчване и спокойствие. Несъмнено бе и красива, макар че той не си падаше особено по сладникавия тип момичета, към които тя определено принадлежеше. Но имаше нещо в нея, което го привличаше. Тя бе като излязла от онези модни списания, които по-малката му сестра си купуваше, и в които се опитваха да убедят жените, че могат да заприличат на хората от снимките. Момичето, стоящо срещу него, бе точно такова – имаше дълга руса коса, която свободно се спускаше назад, ярко сини очи, приличащи на небето, когато е озарено от слънцето, и сочни устни, от които не един и двама ухажори са били омаяни. А усмивката, която притежаваше, го караше да забрави за всичко. Дори и за това кой е. Докато си мислеше това, обаче, момичето плати сметката си и си тръгна.
Днес бе мрачно и дъждовно. Хората бързаха да се приберат по домовете си, а той бе отново в „Утопия“. Но този път не беше дошъл заради тълпите, минаващи покрай заведението, а заради русокосото момиче от миналия ден. Надяваше се да я види отново, да не е била просто някоя туристка, която е дошла в града да го разгледа и си е заминала. Сервитьорката и днес му сервира любимото горещо кафе, като и този път се опита да го заговори, но той дори не я погледна. Нямаше нищо против момичето, просто той не бе от особено разговорливите. А и днес я чакаше. Беше седнал на същата маса, на която бе и вчера. Дали отново щеше да се появи?
И в точно този момент я видя да сяда на масата срещу него. Тя го погледна и му се усмихна мило. Той веднага побърза да извика сервитьорката, преди нея, за да може да й поръча това, което бе пила вчера. Неочаквана реакция и за него самия. Досега никога не беше правил нещо такова. Та той дори се стесняваше да говори с жени и беше абсолютно сигурен, че когато се осмеляваше, лицето му поруменяваше. Но сега го направи. Някакъв вътрешен инстинкт му бе подсказал, че трябва да направи тази първа крачка, за да може да се запознае с нея. Нещо, което той искаше още от първия миг, в който я бе видял.
— Тя ви благодари за кафето и попита дали бихте искали да седнете на масата й, за да може по някакъв начин да ви се отблагодари – съобщи сервитьорката леко троснато.
Той погледна към момичето, стоящо на съседната маса и тя отново му се усмихна. Не очакваше, че ще го покани на масата си. Но сякаш нямаше нищо против.
— Здравей, аз съм Надежда. Много ти бладоря за кафето, което си ми поръчал.
— Приятно ми е, казвам се Петър – отвърна леко смутен от факта, че тя без грам притеснение се запознава с него. – Видях ви, че вчера пихте такова и си позволих днес да поръчам вместо вас, с надеждата да сте също толкова лъчезарна, колкото и вчера, въпреки лошото време навън.
— Много мило от твоя страна – усмихна му се Надежда. – И моля те, не ми говори на вие. Казвай ми Надя или Надежда, или както решиш, но не и „вие“!
Петър прекара дълги часове в разговори с новата си приятелка Надя. Изумяваше се тя колко е умна и как за всяка тема има какво да каже. Когато тя каза, че трябва да става, той вече с нетърпение очакваше следващата им среща.
Днес слънцето отново се беше появило и носеше със себе си всичките радости на живота. Петър обаче не го забелязваше, нито се вглеждаше в хората, както преди. Той очакваш само едно – Надя отново да се появи.
— Хей, мечтателю, липсвах ли ти? – появи се изведнъж от нищото тя и седна срещу него.
— О, ами не… искам да кажа да. Бях се загледал в тълпата около бара – малко стреснато отговори той.
— Забелязах още първия път, че обичаш да гледаш хората, които минават от тук. Да не би да воаьорстваш? – шеговито попита тя.
— Не, разбира се – леко обидено отвърна той. – Когато ги гледам, някак се успокоявам. Виждам как са забързани или притеснени, щастливи или влюбени. Това ми подсказва, че все пак не съм само аз на този свят, който може да изпитва нещо такова.
— Разбира се, че не си. Всеки го прави, но надали ги гледаш само заради това. Не ми приличаш на такъв тип човек – който търси в другите частица от себе си.
— Права си. Но да не говорим за това.
— Сега ми стана интересно… Знаеш ли, че уча психология? От малка обичам да опитвам да разбера даден човек само по неговото държание и отговори. Но ти ми приличаш на такъв, който трудно би позволил на някого да го опознае.
— Не е така, аз съм лесен за разбиране. Воаьорствам и тайно се присмивам на хората, че не са по-добри от мен – пошегува се той.
— Явно притежаваш и някакво чувство за хумор. Видя ли – дори и да си мислиш, че си лесен за разгадаване, човек винаги може да открие нещо ново за теб, което досега не е знаел.
„Дали да й разкажа защо съм все тук? Ако го направя, може да ме помисли за откачалка, все пак това не е кой знае какво… Но пък каза, че е психолог, вероятно ще е хубаво, ако споделя с някого, а и не изглежда толкова лоша“, мислеше си той, докато се чудеше дали да й каже истинската причина, поради която идваше в „Утопия“, за да наблюдава живота навън.
— Добре, искаш ли да ти кажа истинската причина, поради която идвам тук?
— Разбира се, нали затова те попитах – отвърна с интерес тя.
— Както ти каза, успокоява ме да гледам как хората преминават покрай мен. Не мога да ти обясня точно защо. Може би заради обстановката тук – виждаш колко е спокойно и почти безлюдно в това заведение, а отвън животът е забързан…
— Да, иии…
— Ами от известно време имам странен сън, който много ме напряга. Всяка вечер сънувам едно и също и засега това е единственото нещо, което малко ме измъква от мислите ми за този кошмар.
— Кошмарите са нещо често срещано сред хората, които имат натоварен живот. Помниш ли нещо от него?
— Много малко. Единственото нещо, което си спомням, е как някакви хора с бели манти ме водят в някаква зала. Аз се дърпам, а те ме хващат все по-здраво и здраво. Знам, че трябва да избягам от тях, но не мога. Тези хора искат да ми направят нещо, но аз само това помня.
— Интересно. Знаеш ли, че има хора, които могат да контролират сънищата си? Това, обаче, става много трудно. За целта може би ще ти трябват тренировки, покрай които ще натрупаш опит, който ще ти е нужен, за да управляваш съня си. А това е много важно, защото така ще можеш да разбереш нещо повече за кошмара, който сънуваш, и евентуално дори ще успееш да се пребориш с тези хора, както и с него съответно.
— Ти можеш ли да ме научиш как да се справям с това? – запита той с надежда, че кошмарът му най-сетне може да спре.
— Да.
Минаваше ден подир ден, а двамата се виждаха постоянно в „Утопия“. Надя помагаше на Петър да се пребори с кошмара си и му даваше съвети какво да прави следващия път, когато се го сънува. Покрай желанието и на двамата да се преборят с този проблем, неусетно се сближиха. Петър усещаше как тя може да е не само спасение от съня, но и от меланхоличното му настроение, което винаги е имал. Срещите им там се превърнаха не просто в начин да се справи с кошмарите си, но и да се промени. Всеки път те оставаха до по-късно, като през повечето време се забавляваха. Покрай нея той забравяше за всички лоши неща, с които досега се бе сблъсквал.
Денят отново бе слънчев. Хората – щастливи. Петър – учудващо бодър. Бе сънувал отново същия кошмар, но знаеше, че е на път да разреши този проблем. Очакваше с нетърпение Надежда да се появи. Вече не мислеше за нищо друго, освен за нея. Единствената причина, поради която беше всеки ден в заведението, бе тя. Толкова много време бе минало, откакто се запознаха, че той почна да се пита дали не е време да я покани да излязат някъде другаде. Искаше да прекарва цялото си време с нея. Само така сякаш кошмарите щяха да спрат. Усещаше, че тя е ключът за разрешаването им.
— Хей, пак си се размечтал май, а? – запита тя, появявайки се отново като че ли от нищото. Това беше най-странното за него – никога не виждаше от къде идва. Просто се появяваше от някъде и го поздравяваше. – Да не би да си се справил вече с кошмара си?
— Все още не, но съм сигурен, че съм на правилния път. И то благодарение на теб!
— Радвам се, ако е така. Знаеш добре, че искам най-доброто за теб. Помниш ли какво сънува снощи? Има ли нещо ново?
— Да, този път видях, че ме водят в някаква зала и единият от тях искаше да ме дупчи със спринцовка. Но не знам дали искаше да ми вземе кръв, или да ми вкара нещо в тялото. И още нещо – и ти беше в съня ми. Не те видях, но знаех, че си там.
— Интересно… Може би това е някакъв опит на подсъзнанието ти да ти помогне да се справиш със съня. Нали разбираш – вкарал си ме в него, защото аз ти помагам с него тук, разговаряйки, и някак умът ти е успял да ме вкара и в кошмара ти, за да мога да ти помогна и там. Радвам се, че имаш напредък. А още повече се радвам, че си по-ведър от обикновено.
— Това е само и единствено заради теб, Надя. Ти успя да ме измъкнеш от състоянието, в което бях преди да се запознаем. Научи ме как да се справям с кошмара си, който не ми даваше покой много дълго време.
— За всичко си виновен само и единствено ти. Ако ти нямаше желание да се промениш, вероятно никой нямаше да ти помогне. Сега, обаче, ще трябва да те оставя. Имам работа и вече дори закъснявам. Съжалявам, че така рано си тръгвам, но нали знаеш – понякога се налага.
— Да, разбира се, няма проблеми – малко натъжен отвърна Петър. – Преди да се разделим, може ли да те попитам нещо?
— Разбира се. Нещо станало ли е?
— Ами не, просто искам… но не ме разбирай погрешно и не се стряскай…
— Почваш да ме притесняваш така. Да не би нещо свързано с кошмара ти?
— Не, не. Просто се чудех… искам да те попитам… искаш ли да излезем утре някъде? Все тук се виждаме, а съм сигурен, че има и други места, на които можем да се забавляваме.
— Разбира се – усмихна му се Надежда. – Нека да се чакаме пред „Утопия“ утре по това време?
— Добре, с нетърпение чакам да се видим утре – щастлив от положителния отговор, той стана и я прегърна.
— Хей, спокойно, няма да изчезна. Утре отново ще сме заедно и спокойно ще можеш да ми разкажеш за съня си. А и да ме прегърнеш, ако отново пожелаеш.
— Ще те чакам.
— Добре, до утре тогава.
— До утре…
— Трябват ми още хора! Не мога да го държа сам! – извика мъжът с бяла манта, който държеше Петър.
Петър се опитваше да се отскубне от него, но не успяваше. Този човек бе много силен и не му позволяваше да се мръдне. Усещаше как силите го напускат, но не искаше да се оставя в ръцете му, трябваше да намери начин да се отскубне. „Ще го настъпя“, и в този миг Петър направи точно това. Здравият мъж, облечен в бяло, извика от болка и го пусна.
— Къде си мислиш, че отиваш, Пешо? Ела при нас, няма да ти направим нищо лошо – препречвайки пътя му за бягство каза друг, който бе облечен в същата униформа. – Знаеш, че това е за твое добро.
И в този миг Петър бе обграден от няколко човека, които го понесоха към някаква зала. В нея първия, който бе настъпил, взе някаква спринцовка, а другите започнаха да приготвят дясната му ръка за среща с острата игла. Петър се оглеждаше навсякъде. Търсеше помощ. Знаеше, че не е сам. Знаеше, че Надежда е там. Може би се опитваше да стигне до залата и да му помогне. Да спре по някакъв начин тези хора да правят това, което искат да направят с него.
— Готов ли е пациентът? – чу се от някъде гласът й.
— Да, доктор Димитрова.
„Доктор?! Тя е с тях?!“
— Добре, дайте ми спринцовката. Дано този път всичко мине нормално. Хайде, Пешо, знаеш, че е за твое добро.
Този път кошмарът бе по-реален от всякога. И сега знаеше, че и Надежда участва в него. Но ролята й бе много по-различна от тази, която той си представяше, че съзнанието му й е отредила. Надяваше се тя да има отговори и за това, за да може да му помогне да се справи. До преди дни си мислеше, че му остава малко да се справи с кошмара си, а сега… сякаш потъна още по-дълбоко в него.
Петър вече виждаше „Утопия“ и започна да търси Надя с поглед на всички страни. Нея, уви, я нямаше. И точно в този момент я видя, точно пред заведението. Оставаха му броени метри до нея, когато изведнъж усети как нещо се врязва в тялото му с невероятна сила…
— Спокойно, Пешо, тук съм.
— Надя? Какво стана? – попита още неразбиращо той.
— Нищо, ти току-що се събуди.
— Да, но… как? Какво стана? Последното, което помня, бе как ти ме чакаше пред „Утопия“ и…
— „Утопия“? Сънувал си. Не помниш ли?
— Кое?
— Пешо… От близо година ти си в нещо като кома. Много доктори се опитаха да ти помогнат, но безуспешно. Затова и преди няколко месеца те изпратиха тук, в психиатричната ми клиника. Аз лично се заех с теб и съм твоят доктор.
— Психиатрична клиника… Значи никога не сме били в „Утопия“?
— Не, не сме били. Всъщност с теб дори не се и познаваме официално. През всичкото време ти спеше и спеше, а ние по всякакъв начин се опитвахме да те събудим.
— Не, лъжеш ме! Отново се шегуваш с мен!
— Дали? Кажи ми какво помниш от нашите срещи.
— Ами хората…
— Хората. Спомни си едно лице, което си видял. Например, на сервитьорката.
Петър се опита, но не можа. Толкова много пъти бяха там, а той нито веднъж не я бе погледнал в лицето. А и да го е правил, не го помнеше.
— Но… ние бяхме там. Аз ти разказвах за кошмара си с хората с белите манти…
— Които те водят в някаква зала и ти бият инжекции?
— Да! – с надежда отвърна той. „Ето, че се е шегувала!“
— Това бяха хората от отделението, които те водеха, за да инжектират лекарствата, които бях предписала.
— Не ти вярвам! – троснато отсече той.
— Добре. Тогава ще те питам още нещо – помниш ли нещо друго, освен срещите ни в „Утопия“? Да си ходил някъде другаде, да си разговарял с други хора, освен с мен, на друго места, освен кафенето?
Петър отново се замисли… Преди години някъде бе чел, че сънищата на хората нямат начало. Действието просто се случва в момента, без някаква предистория. Това го накара да помисли върху това дали тя наистина не е права.
— Значи всичко е било един сън?
— Да.
Тогава той я погледна и се обърна с гръб към нея. Плачейки, той затвори очи…