Даниел се облегна на кухненския плот, докато Тео, неговото бебе, се смееше в скута му. Смехът, който издаваше детето, бе неподправено щастие. Рязък контраст с монотонността, обхванала Даниел като в невидим капан. От другата страна на стаята София, съпругата му, остави чаша с горещ чай на масата.
„Трябва да го изпиеш,“ каза тя с лек тон. „Ще ти помогне да се почувстваш по-добре.“ В гласа ѝ звучеше закачлива топлина, но Даниел само кимна разсеяно. Не бе особен почитател на тази напитка, но беше по-лесно да се съгласи, отколкото да обяснява. Умът му беше другаде, въртейки се около сюжета на недовършения му фантастичен роман.
“Пътуване по-бързо от светлината. Това е толкова голямо клише. Почти всеки фантастичен роман е свързан с това.” Неговият герой, изобретател-бунтар, се опитваше да построи невъзможното. Той бе стигнал до задънена улица, също като създателят си Даниел, зациклил пред екрана си седмици наред. “Ами ако,” помисли си той, “корабът не го прави по-бърз – а го премества във времето? До някъде… другаде.” Погледна надолу към Тео, който се опитваше да дъвче кубче. „Паралелни вселени, а?“ промърмори той, сякаш бебето щеше да отговори.
София прекъсна мислите му, когато мина покрай стаята. „Ще вляза в банята. Не забравяй да си изпиеш чая.“
Смехът на Тео отново изпълни стаята, прекъсвайки тишината. Даниел се усмихна. Тези бащини моменти понякога му се струваха единственият досег до реалността. Докато сменяше памперса на Тео, мисълта го удари отново. “Настрани. Не напред, не по-бързо. Може би изобретателят дори не знае. Той построява кораба, изстрелва го и се събужда в друга реалност. Парадоксалният двигател!”
Точно в този момент Тео започна да се мята все по-неистово. „Стой мирно, Тео,“ прошепна Даниел нежно. За миг Тео замръзна, а големите му очи се впиха в лицето на Даниел. Те пробляснаха – зелени, само за едно “мигване на окото”. Даниел примигна силно убеден, че си въобразява. “Зелени? Но те винаги са били кафяви?!”
Но преди да успее да помисли повече, Тео издаде остър, пронизителен плач. Даниел инстинктивно протегна ръце, за да успокои бебето, но то рязко се отдръпна. Малките му ръчички махаха, сякаш докосването го пареше. „Хей, хей, спокойно,“ прошепна Даниел. Гласът му леко се разтрепери от загриженост. Плачът на Тео стана още по-силен. Малкото му лице се изкриви в нещо неразпознаваемо – страх, който Даниел не можеше да разбере.
София се върна, с влажна коса, прилепнала към врата ѝ. Походката й бе лека и енергична. Умората й бе изчезнала, заменена с почти закачлива свежест. „Благодаря, че ми даде малко време. Ти си най-добрият,“ каза тя, като мина покрай него с бърза целувка.
Заедно сложиха Тео да спи. Излизайки от стаята, София погледна Даниел със закачливо изражение. „Радвам се, че си пил от чая си. Казах ти, че ще ти помогне.“
Даниел замръзна. „Какво имаш предвид?“
Тя се засмя леко, объркана от тона му. „Чаят. Ти си пил от него. Нали?“
Той се намръщи. „Не… не съм. През цялото време бях тук. Сигурна ли си, че не си се объркала с твоята чаша?“
София сви рамене, подминавайки думите му. Погледът ѝ се задържа върху него за секунда по-дълго от обикновеното, преди да се обърне и да се насочи към спалнята.
Докато Тео спеше дълбоко, Даниел отново се озова в кухнята. Чашата все още беше там, сложена на плота, където я беше оставил – или поне така си мислеше. Когато се приближи, стомахът му се сви. Чаят не беше напълно изпит, но не беше и недокоснат. Течността беше по-ниска, отколкото си спомняше, оставяйки бледи следи по вътрешната страна на чашата. Сякаш някой нарочно беше отпил няколко глътки, преди да я изостави. Чаената торбичка висеше безжизнено от ръба, киснейки вече твърде дълго в течността. Определено нещо, което той не обичаше. Нещо, което той никога не правеше.
Погледът му улови малко, неравно петно по ръба – като от устни, които са се притиснали там. Хлад премина през гръбнака му. Той не я остави така. Той никога не оставя чашата си така. Но ако не е той… тогава кой?
Умът му препускаше през различните вероятности – може би паметта му изневеряваше; или пък София си правеше шега с него; или… нещо друго. Нещо, което не можеше да формулира. Даниел се взря в чашата – обикновен предмет от ежедневието, който сега му носеше такава несигурност и безпокойство. Като че чашата държеше отговорите на въпросите, които той не смееше да зададе.
Гласът на София го изкара от мислите му. „Ела да си легнеш, Даниел,“ каза тя с мек, но настойчив тон.
Чаят остана там, наполовина изпит, изстивайки под светлината на кухненската лампа.