Алекс се събуди от лекото бръмчене на нейната нано-клетъчен аларма, която нежно вибрираше в главата ѝ. Бръмченето беше едва доловимо, но упорито, като тих шепот, който те кара да прекъснеш най-сладкия си сън и да се върнеш към сивата действителност. Алекс мразеше това — усещането винаги оставаше, карайки мислите ѝ да се раздвижат рязко. Но нано-клетката беше ефективна необходимост в нейния натоварен живот. Преди време смяташе, че това е най-умният и хуманен начин да се събужда. Сега вече не беше толкова сигурна.
Докато ставаше от леглото и се протягаше, вече знаеше, че тя бе автоматично свързана към Мрежата и нейният статус се бе променил на „Достъпна“ в момента, в който беше отворила очи. Тя се затътри към банята, превключвайки го на „Не безпокойте“ с мисълта си. Системата, вградена в нейните невронни пътища, реагира веднага. Докато водата се загряваше, хвана погледа си в огледалото и се усмихна. Спомни си една неотдавнашна случка – баща ѝ, забравяйки да превключи своя статус, случайно излъчваше себе си на живо докато се къпеше. Местно списание за земеделие в нейното малко родно градче Монгомъри Крийк не се забави и мигновено излъчи това на всички техни съграждани. Баща й дори се прочу в цялата околия и не една и две овдовели фермерски жени бяха дошли да огледат неговите бикове. Той се засмя на случката, но тя все още потръпваше всеки път, когато си помислеше какви ли не други неща могат да се излъчат случайно.
Алекс остави мислите й да се разстелят като придошла река, докато водата се стичаше по тялото й. Умът ѝ се върна назад, когато тя бе едва на десет години. Времето на Войната. Времето преди светът да се беше „променил за по-добро“. Образите се появяваха нежелани — последната Голяма Война и вълните от бежанци. Оказа се, че голяма част от тях са били “спящи терористични клетки”, подготвени години преди това. Сякаш някой бе създал тази война, само за да ги активира. Последваха опустошителните терористични нападения, които унищожиха значителна част от големите градове по света. Тя си спомни как гледаше новините за този хаос с родителите си. Правителствата на всички държави за първи път в историята се обединиха, за да разгромят надвисналата заплаха. Сякаш осъзнали как са били водени за носа в последната Голяма Война, те решиха да действат с твърда ръка и единодушие. Създадоха специална група, в която включиха най-добрите от най-добрите – войници, политици, учени и т.н. Това звено от най-силните и най-умните унищожи терористичната организация и “освободи” целия свят.
След това звеното получи нови сили и правомощия. Те се нарекоха “Световен ред”. Първата им задача бе да предложат създаването на глобална човешка интернет мрежа, вградена в съзнанието на всички. Правителствата се съгласиха мигновено. Човешката интернет мрежа, наречена NeuroLink, беше представена скоро след това. В началото, хората празнуваха новооткритата лекота в комуникацията. Учените дори обещаха, че свързването на всеки мозък към интернет ще предотврати бъдещи катастрофи. И това работеше за известно време. Животът стана по-удобен. Приложения като CortexConnect — професионален инструмент за търсене на работа — автоматизираха задачи като намирането на работа, дори кандидатствайки за позиции без намесата на потребителя. Корпорации като VanguardAI, създатели на съвременни антивирусни системи, процъфтяваха.
Докато Алекс се приготвяше за работа, мислите й продължиха по спомените от този период. Едно неприятно чувство на неудовлетвореност се появи. Свободата, която преди взимаха за даденост, вече бе само урок в учебниците по история. Изключването от мрежата беше почти невъзможно сега. Ограниченията, наложени от правителството — само два часа офлайн на ден, гарантираха безпрекословно подчинение. Вече никой не беше свободен. Волно или не, мислите на всички можеха да изтекат всеки миг. Уверенията на Световния ред, че личността е неприкосновена, че мислите са недостъпни за Мрежата, освен ако човек не ги сподели, някак намираха своето опровержение в честите арести на хора, които имаха различно мислене. В един момент, обаче, сякаш обществото се примири.
Унесена все още в мислите си, Алекс грабна едно енергийно барче вместо закуска и излезе през входната врата. Нейната кола се синхронизира безпроблемно с нейния невронен поток от данни, проектирайки съобщенията ѝ на таблото. Тя все още бе от малкото останали, които обичаха да четат новините на екран, а не да се записват в главата им, като мисъл, излязла мигновено от някоя брънка на мозъка. Едно известие привлече погледа ѝ: „Поздравления! NeuroLink и CortexConnect с удоволствие ви уведомяват, че на базата на вашия профил и постижения, ви е предложена позиция в НАСА. Моля, отговорете в най-кратък период дали проявявате все още интерес към тази позиция и кога сте готова да започнете.“ Алекс избухна в леко истеричен смях. Изкуственият интелект беше направил това отново — автоматично бе кандидатствал за позицията на мечтите ѝ без нейното знание. Винаги е мечтала да работи за НАСА, но й се стори странно да празнува нещо, което дори не беше направила сама.
Докато паркираше на университетския паркинг, тя реши да се обади на най-добрата си приятелка Лена Ривера. Алекс изпрати мисловен сигнал за свързване към своята приятелка и пренасочи разговора да се случва през устройството на нейния автомобил. Двете се познаваха от дните на часовете по физика в университета Монгомъри Крийк. Имаха обща мечта – да открият нещо, което никой досега не бе откривал. Работеха неуморно върху своя труд за пътуване в пространство-времето, но дори и с най-новите технологии, техните идеи оставаха само непотвърдени теории. Въпреки това и двете не се отказваха и имаха амбицията един ден да работят в най-големите университети или частни организации, занимаващи се с въпроси от този характер. Животът след университета, обаче, ги беше пръснал в различни посоки. Алекс стана преподавател – не работата, която очакваше за себе си, но пък тази, в която донякъде успя да се прослави. Тя бе една от малкото останали преподаватели хора без добавен изкуствен интелект. Много от нейните колеги или бяха роботи-хуманоиди, или бяха хора, които можеха да си позволят инсталирането на допълнителни процесори и памет за по-бързо обработване на данни и генериране на мисловни процеси. Лена от друга страна, намери своя съпруг в последната година на обучението си. Омъжена рано и сега вече с две деца, Лена процъфтяваше в своя внимателно куриран онлайн свят, споделяйки живота си с милиони последователи. С други думи, тя можеше да се нарече най-спокойно “инфлуенсър на пълен работен ден”. Макар и с появата на изкуствения интелект тази професия да бе поизместена, все още имаше достатъчно хора-инфлуенсъри, които се радваха на огромно внимание. Донякъде това бе подпомогнато от факта, че всички бяха свързани в Мрежата – споделянето бе лесно, а и винаги бе за предпочитане пред изкуствено генерирани изображения. Другото хубаво за Лена бе, че нейният мъж нямаше нищо против. Напротив, той я обожаваше и приемаше всяка нейна ексцентрична дейност като нещо, което задължително трябва да бъде подкрепено. Със сигурност това даваше допълнителна увереност на Лена. Фактът, че той бе главен разработчик на системите за сигурност на Мрежата, нямаше как да не внесе успокоение в нея, че той винаги ще я пази. И това беше така – Лена винаги имаше най-високо ниво на криптиране на нейния профил и личните й данни бяха неприкосновени. Въпреки всички различия, които се бяха появили в характерите на двете момичета през годините, те оставаха най-верни приятелки.
— Здравей, Лена! Току-що получих невероятни новини — започна развълнувано Алекс. Макар и още невярваща и изплашена, тя нямаше търпение да приеме новата работа и да сподели на своята най-добра приятелка. — Нашата уговорка за среща все още важи, нали?
— Разбира се — отговори Лена с тон, наситен с вълнение. — Нямам търпение да наваксаме пропуснатото!
През целият ден Алекс не можеше да се съсредоточи. Нямаше търпение да сподели с всички свои близки и приятели, но някак искаше първо да каже на Лена. Двете се бяха подкрепяли много през годините. Макар и развили се по различен начин, те се разбираха една друга. Лена бе довереницата на Алекс, а тя от своя страна бе нейната. Така преди известно време нейната приятелка бе попаднала в трудна ситуация, от която младият професор по физика успя да я измъкне със своята подкрепа. Лена бе направила видео за своите последователи, в което искаше да се оплаче от някои от ограниченията, които усеща върху себе си от страна на Мрежата. Никой не я бе взел насериозно, обаче, защото всички знаеха, че тя въпреки всичко има доста повече свобода покрай професията на мъжа си. Вместо да събере очакваните от нея харесвания, тя бе получила много негативни коментари, някои от които прекалено обидни и нецензурни. Лена бе съсипана и не знаеше какво да прави. Мислеше си, че е краят на света. Алекс, разбира се, не виждаше нещата така, защото се бе научила, че в света на Мрежата всяка новина мигновено бива заместена от нещо друго. Тя неуморно утешаваше своята приятелка в продължение на няколко дни, докато най-големият конкурент на Лена – Макс Шепърд, не бе публикувал случайно своите пиянски изцепки пред дин нощен клуб. Настроението на Лена бързо се подобри и тя продължи да радва себе си, както и своите последователи, с нови приключения. На моменти Алекс имаше чувството, че емоциите на Лена бяха като въртележка в лунапарк – имаше ли негативно възприятие, тя винаги изпадаше в дупка, като че ли е края на света.
По-късно същата вечер Алекс откри Лена да я чака на тяхното място в университетския парк. Още преди да завършат, двете бяха избрали това място и си бяха обещали, че всяка сряда ще се срещат там, без извинение. Досега – вече пет години, откакто бяха завършили, те все още спазваха своята уговорка.
Докато Алекс се приближаваше, тя забеляза, че Лена говори сама на себе си. Не беше трудно да се предположи, че отново снимаше нещо за своите милиони последователи. Алекс завъртя очи, но се усмихна — такава си беше Лена.
— Познай кой отива в НАСА? — каза Алекс, като се настани на пейката до приятелката си.
— О, боже, това е невероятно! — Лена възкликна радостно. — Моите най-големи новини са, че новата ми рокля събра два милиона харесвания вчера. А пред мен вече стои най-новият изследовател на НАСА! Не мога да повярвам! Много се радвам за теб, Алекс!
Алекс поклати глава, преструвайки се, че не е чула нищо от хвалебствените коментари по нейн адрес.
— Лена, трябва да си по-внимателна. Последния път хората те тормозиха дни наред за онези оранжеви обувки.
Лена се усмихна смутено.
— Знам, но имам ново решение за това. Това е мозъчна капсула от NeuroTrust Solutions — напълно легитимно. Елиминира лоши мисли, а ти знаеш как понякога ми се появяват такива заради моя онлайн профил. Веднага си я поръчах и вече дори изпробвах. Розовите очила са вече включени по подразбиране.
— Как работи това? — Алекс се намръщи.
Преди Лена да може да отговори, техните невронни потоци бяха залети със съдържание — изображения, видеа, лични разговори. Лена замръзна, лицето ѝ пребледня, когато осъзна какво се случва. По някакъв начин най-интимните й и лични моменти бяха публикувани онлайн..
— Т-т-трябва да тръгвам. Съжалявам! — измърмори Лена с очи готови да се разплачат.
Дните след това бяха замъглени от едно постоянно притеснение. Алекс не можеше да се свърже няколко дни със своята най-добра приятелка и се питаше какво става. За щастие тя имаше контакта на нейния съпруг и от него разбра, че е добре. Моментът за тяхната обичайна среща наближаваше и Алекс реши да й даде време до тогава да събере мислите си и да й сподели всичко. Така се случваше винаги и двете някак успяваха да преодолеят проблеми като този заедно.
Лена закъсняваше с няколко минути за тяхната среща. Алекс започна да се безпокои и понечи да й се обади.
— Здравей, Алекс. Как си? — се чу някак сухо иззад гърба й точно в този момент.
— Здравей, Лена. Всичко наред ли е с теб? Много се притесних дали си добре! Моля те, седни и ми разкажи какво се случи през последната седмица.
Алекс гледаше своята приятелка с тревога. Лена бе видимо изтощена, отслабнала и сякаш състарена с 10 години. Лицето й бе бледо, като че ли никога не бе докосвано от слънчеви лъчи.
— Нали си спомняш, че ти бях споменала, че закупих една мозъчна капсула от NeuroTrust Solutions. Бях проверила всичко, което можех, за тази компания и си мислех, че тя е легитимна. Няколко дни след като направих поръчката, получих странно писмо, в което подателят му се представяше за хакер, който е успял да извлече всичките ми мисли и спомени. Искаше откуп, за да не ги публикува онлайн.
Лена млъкна за момент, сякаш нямаше сили да продължи историята.
— Е, знаеш ме – трудно се поддавам на такива неща. Особено като се има предвид, че винаги имам най-доброто ниво на защита, благодарение на Питър. За съжаление, явно някой бе намерил уязвимост в нея и писмото се оказа истинско. Всичко това, което бе публикувано за мен, докато бяхме заедно миналата седмица, е вярно. Тези мисли, сцени и разговори са неща, които аз пазех само за себе си, но сега целият свят знае за тях.
Алекс не знаеше какво да каже. Тя бе видяла всичко и знаеше, че е истина, защото голяма част от тях бяха неща, в които тя или бе участвала, или Лена й бе разказала. И докато повечето не бяха кой знае какво, имаше такива, в които Лена бе по-интимна с мъжа си или обсъждаха неща от неговата фирма, които можеха да бъдат много опасни в нечий чужди съзнания.
— Как прие Питър това? — попита Алекс мислейки си, че това е единственото нещо, което може да прогони настъпилото мълчание.
— Знаеш го – независимо какво се случва, той винаги ще ме подкрепи. Някак, дори не мога да си представя как, но успя да оправи всички проблеми, които му създадох на работа. Въпреки това, обаче, перипетиите ми не свършват тук. Разбираш ли, Алекс, бях много отчаяна. Не знаех какво да правя, срамът ми бе и все още е много голям. Почувствах се като в онези сънища, в които си гол пред целия клас. Една вечер аз просто… просто се изключих за малко от Мрежата, но унесена в мислите си забравих да се върна в рамките на двата часа.
Лена проплака. Алекс я гледаше невярващо. Тя знаеше до какво може да доведе това. Нейна колежка се бе изключила преди време за повече от два часа и бе наказана няколко дни да не може да комуникира с никого. Не бе допускана нито до работа, нито до публични места. Дори и да се опиташе да говори с някого или да публикува нещо онлайн, то веднага биваше заглушено.
— Просто… — продължи Лена — предния ден ми се бяха обадили от училището на Глен, за да ми кажат, че е наказан за две седмици и се прибира у дома. Попитах каква е причината и ми отговориха, че се е сбил със съученици. Попитах и него, когато се прибра у дома, и той ми каза, че е заради моите неприлични видеа, които съм публикувала. Разбираш ли, макар и вече на 10, той не разбира всичко. Беше си помислил, че аз съм публикувала нарочно всичко това. Въпреки че Мрежата автоматично е филтрирала някои съобщения като неподходящи за деца, явно някой от неговите съученици бе успял да ги види и му се бе подигравал. Дори и в толкова модерно общество, момчетата си остават момчета…
— Съжалявам, Лена! Надявам се това да е краят на твоите проблеми! — Алекс се опита да я прегърне, но Лена някак не поддаде на това. Тя стоеше като вкаменена, гледайки някъде напред.
— Не, не е. Всички тези мисли се стовариха върху мен, аз се изключих от Мрежата и после забравих да се върна на време. Наказаха ме, предполагам си се досетила вече. И нямаше да ми тежи, ако наказанието бе само за мен. Разбира се, бях наказана с 3 дни мълчание. Питър обаче също го отнесе. Фирмата му явно не прие добре това, че жената на техен високопоставен служител не е спазила правило, което те толкова яростно поддържат. Бе уволнен на следващия ден.
Няколко сълзи се спуснаха по бузите на Лена. Въпреки това очите й останаха безизразни.
— Трябва да тръгвам. Съжалявам, Алекс, не съм добра компания.
Алекс опита да я спре, но Лена дори не се обърна.
Няколко дни по ред тя се опитваше да се свърже с нея, но не успяваше. Лена не публикуваше нищо с дни, което не бе нормално за нея. Статусът й се сменяше постоянно в различни режими. Нито един от тях, обаче, не позволяваше на Алекс да се свърже със своята приятелка. В един момент той се включи на „Неопределен“ – нещо, което досега не бе виждала никога. Точно в този момент тя получи нотификация, че Лена е на живо. Алекс се включи в нейния канал заедно с милионите й почитатели. Тя не можеше да определи какво вижда. Сякаш Лена бягаше много бързо, всички картини, които виждаше, бяха размазани, неопределени.
— Никога не съм предполагала, че това ще е толкова освобождаващо — прозвуча гласът на Лена.
Изведнъж се чу силен сблъсък и екранът бе черен. Статусът на Лена бе променен автоматично от Мрежата на „Мъртва“.
_______________________________
English version: