Кубчета

Познавате ли някого, за когото спокойно можете да кажете, че не е от особено забележимите хора? Парадоксалното е, че освен ако не сте самите вие или някой ваш много близък роднина, най-вероятно дори няма да се сетите за него, просто защото той е невидим дори и за самите вас. Точно затова е и тази история – да почете някак необикновено обикновените хора, за които много от нас вероятно не са и чували. Но нима ние останалите сме необикновени? Това, може би, е въпрос, който ще обсъдим в друг разказ, защото би било много грубо да говорим за себе си, след като разказът не е за нас, опитвайки се отново да прехвърлим цялото внимание върху нашата личност, дори в момент като този, когато най-сетне отчайващо обикновеният човек може да бъде отразен. 

Съдбата на невзрачните не е лека. Такава бе и тази на Антон, главният герой в този кратък разказ. Такова бе и самото му зачеване – съвсем непредвидено и неочаквано, за което неговите родители разбраха чак след шестия месец. Раждането му също не беше нещо забележително – докторът, който трябваше да спомогне за появата му на бял свят, повече следеше финала на световното по футбол, отколкото контракциите на бъдещата му майка. Въпреки това, първите му години не бяха лоши – родителите му му се радваха, защото Антон бе единственото им дете. Е, имаше и моменти, в които забравяха за съществуването му, но плачът му винаги ги подсещаше, че трябва да го погледнат. Това продължи до момента, в който на бял свят не се появи и неговият брат – Павел. 

В детската градина редовно учителките забравяха Антон на площадката, когато завалеше дъжд. Понякога се случваше дори да не получи обяда си, просто защото всички обръщаха повече внимание на Павел, а и на всички останали деца. Веднъж стана дори така, че неговите родители взеха от детската градина само малкото му братче. Сетиха се за него едва на вечеря, когато майка му, така грижлива иначе домакиня, видя, че носи повече прибори, отколкото хора имаше на масата. А през това време невинният Антон бе в детската градина… заключен и изоставен дори и от учителите, които не бяха забелязали, че той все още стои послушно на пейката, където дечицата чакат своите родители да ги вземат от детската градина. 

Нещата се влошиха в училище, където брат му бе център на внимание, а Антон просто трябваше да се задоволи с това, че някой ден нещата ще се променят и за него. Някак вече бе привикнал към ситуацията и се стараеше да погледне на случващото се с насмешка. Имаше моменти, в които дори той самият забравяше за себе си. А понякога размишляваше над това дали пък не е по-специален от останалите – много хора са забелязвани и обгрижвани с внимание, но не са толкова тези, които никой не знае за тяхното съществуване. С тези си теории той повдигаше често своето самочувствие. Това, обаче, не му помагаше особено в моменти като този в девети клас, когато се влюби за първи път в едно момиче от съседните класове, което се казваше Ана. За негово огромно съжаление, тя дори не знаеше за съществуването му, но това – както винаги се случва на влюбения човек – не бе чак толкова болезнено за Антон или поне той така си мислеше. Докато един ден не я видя да целува не кого да е, неговия брат – Павел. Това много го съкруши и той взе решение, че на всяка цена когато порасне един ден, ще се промени и всеки ще иска да си говори с него. 

След юношеските години, дойдоха и университетските. Антон се надяваше това да е неговият шанс да блесне с интелект или чувство за хумор все пред някоя публика, но нито едно от двете не се случи. Няколко месеца след началото на първи курс, той разбра, че не е нито най-умния, нито най-красивия, нито най-забавния. Всъщност бързо стигна до извода, че не е и сред „най-„ хората в неговото обкръжение. Разбира се, успя да си намери приятели, повечето от които бяха с проблеми като неговите, но дори и те често забравяха за неговото съществуване. Откри и нещо положително в това да е не особено забележим – преподавателите често забравяха за съществуването му и някак той винаги взимаше изпитите си. Дори и да не бе положил никакво усилие да учи за дадения предмет. 

Веднъж реши да създаде и клуб на обикновения човек, в който се надяваше да събере повече такива като него. Беше се назначил за председател, нае зала, създаде дори и лого и лозунг, с които можеше да привлече дори още повече и различни хора към своята кауза. Уви, бе забравил за един малък факт – своята дарба да остава незабелязан, заради която и две минути след като беше сложил бележка на студентското табло, то бе покрито от реклама за партито на студентски съвет. Но не факта, че никой не дойде го смаза, колкото това, че собственикът на наетата зала дори бе забравил, че Антон я е запазил. И когато той отиде почти ентусиазиран, че най-сетне ще намери своят среда, с тъга осъзна, че тя е заета от клуба на сексуалните маниаци. Макар и потиснат, той реши да влезе и види дали няма да намери все пак общ език с тях. Уви, ако някой някога си е мислел, че нимфоманията е безкрайна, Антон щеше да е доказателството в противоположното – не само, че никоя от участничките не го пожела, но и всъщност никой не разбра, че той скромно е седнал на последното столче в залата. 

Така измина и университетът. Антон се дипломира без особени почести. Всъщност от неговия факултет дори бяха забравили да му издадат дипломата, което никак не го учуди, и той трябваше да почака още няколко месеца, докато получи заслужения си сертификат за влизане в професионалния живот на обществото. Говорейки за това – навярно всеки от вас като малък е имал мечта като порасне да работи нещо определено – да бъде Батман, полицай, принцеса и т.н. Антон нямаше мечта за това, той знаеше, че тези роли са отредени за други хора и затова много внимателно беше преценил какъв трябва да стане. Навярно няма да ви учудя казвайки ви, че той започна да работи една от най-очакваните професии за хора в неговото положение – стана счетоводител. Разбира се, не беше от най-добрите, изкарваше посредствена заплата, но бе достатъчна, за да си плати наема на апартамента, който бе наел. А това му даваше някаква утеха, тъй като знаеше, че винаги има един човек, който винаги ще се сеща за него – неговият хазяин. Понякога дори нарочно забавяше наема, само и само да получи отчайващо позвъняване от възрастния пенсионер чичо Митко, който съвсем безцеремонно го питаше кога ще му плати неговото полагаемо. 

Животът му бе поел в едно такова спокойно русло, в което единственото нещо, което му липсваше, бе това да си намери приятелка. Правеше какви ли не опити – ходеше по барове, по бързи срещи, дори се бе регистрирал и в един от онези сайтове, които толкова рекламираха по телевизията. Уви, нито едно от тези неща не му помогна – жените дори не осъзнаваха, че той говори на тях, сяда до тях или им гледа профила в сайта. Той нямаше никаква надежда, че някога ще бъде забелязан. 

Но един ден се появи лъч светлина за него, че може да се измъкне от коловоза, в който бе попаднал от своето раждане. Във фирмата му бяха обявили свободна мениджърска позиция, която – поне според неговото скромно мнение за уменията му на счетоводител – не изглеждаше толкова непосилна и недостижима за неговите  възможности. От този ден нататък Антон ставаше с желание на работа, правеше повече, отколкото във всеки друг ден и се надяваше работата му да не остане незабелязана. Понякога се случваше дори разни хора да го поздравяват, като най-щастливият му ден бе, когато главният директор на фирмата го поздрави с усмивка. Беше убеден, че това е неговият момент. Бе забравил за сайтовете за запознанства и срещите. Веднъж само влезе, защото получи съобщение, че може да бъде изтрит профилът му и попадна на реклама на някакъв човек, обещаващ да сбъдне по едно желание на хората, които се свържат с него, но Антон дори не се замисли за тази възможност. Той бе решил, че държи живота и решенията си здраво в своите ръце и нищо няма да го спре по пътя му към това да бъде повишен, да получи повече пари, а и, разбира се – така дългоочакваното внимание от хората. Мислеше, че с професионалното му издигане ще се появи и все някоя обожателка, която – ако не заради друго – то поне да го хареса за това, че изкарва добра заплата. 

И ето, че дългоочакваният момент дойде – главният директор на фирмата лично дойде в неговия отдел, за да обяви кой ще бъде избран за мениджърския престол. Антон дълго време си беше представял в съзнанието този момент, как казват името му, той излиза пред всички със сълзи на очите, неговият шеф го прегръща, те се целуват и той му казва, че за него е истинска чест да го назначи на тази позиция. Беше си приготвил реч и дори си вадеше листчетата от джоба, за да му носят късмет. Подготви се за тръгване към трибуната, когато чу, че мястото получава негов друг колега – глупавият и мързелив Георги! Не можеше да повярва! Какво се бе случило? Защо не е той назначен на тази позиция?! Помисли си, че е станало недоразумение. Все пак често му се бе случвало дори да не запомнят името му. Затова реши да бъде смел, но и тактичен, изчака прегръдките и аплодисментите да приключат, след което и всички да се разотидат към местата си и това да му даде възможност да поговори с главния директор. Вместо да получи отговори от своя шеф, Антон получи един-единствен въпрос – Вие тук ли работите? 

Това го сломи. Не знаеше какво да прави, как да  постъпи. Хвана го срам и не можеше да повярва, че е бил толкова наивен. Как можеше някой да го забележи?! Какво си бе помислил? Как да бъде повишен, след като те дори не знаеха, че той работи там? Прибра се смазан вкъщи и единствената мисъл, която имаше в главата му, бе, че трябва нещо радикално да промени в себе си, за да може да продължи напред като нормален човек.  

И тогава се сети за рекламата в онзи сайт! Дали наистина някой можеше да сбъдне неговото желание? Дали не бе просто поредният лъжец, искащ да се докопа до парите на своите жертви? Нямаше как да знае това, но Антон знаеше нещо друго – вече бе опитал всичко останало, което можеше да се сети, и резултатите винаги бяха едни и същи. Независимо колко щеше да му струва, той си бе наумил, че ще се види с този човек. 

Намери веднага обявата, обади му се и си уговори час за следващия ден. Магьосникът се казваше Архун и на сутринта го прие в апартамента си. Стаята, в която го въведе бе простичка и малка – имаше маса и два стола, на единия от които седна Антон. Архун се настани срещу него и започна да го разпитва с какво се занимава, какво го води при него и какво е желанието, което ще иска да му бъде изпълнено. Също така му обясни и, че трябва много внимателно да формулира искането си, защото Архун ще може да му изпълни само едно желание, а то от своя страна ще бъде необратимо. Това малко стресна нашия герой, но тогава магьосникът – очевидно славянин от някоя забравена бивша руска република – го разтресе и заобяснява, че това е неговият единствен шанс и само той може да му помогне да излезе от тази тежка тегоба. 

– Помисли си добре какво искаш да е желанието ти и помни – то няма да се случи веднага, но изпълни ли се, вече няма да има връщане назад, затова трябва да си сигурен, че е това, което наистина искаш! Архун ще го направи за теб, Архун ще те направи щастлив! 

Антон, разбира се, не беше особено въодушевен, но въпреки това накрая склони. Тогава магьосникът започна да пее някакви мантри, в стаята изведнъж притъмня, а от някъде се появи и дим. Архун го бе инструктирал, че през това време той трябва да си мисли само за желанието. Това не бе трудно за Антон, с оглед на неговия проблем и причината, поради която бе дошъл.

Изправи се, безлични човече, и стани нещо повече от това, което си! Забрави стария си живот и нека великият Агат ти помогне да се възродиш! А сега… ми дължиш 99.99 лв за сеанса. 

След това всекидневието на Антон си продължи с обичайната скорост. Той ставаше всяка сутрин с надеждата, че днес може да е началото на неговия нов живот, но всяка вечер си лягаше малко по-разочарован. Не забелязваше никаква промяна, освен в това, че дори хазяинът му – чичо Митко – вече забравяше да му се обади за неплатения наем. От сайта за запознанства бяха изтрили профила му, тъй като сметнали, че е бот, понеже никой не си говорел с него, нито го следвал. Антон си мислеше, че вече е ударил дъното на всички дъна. 

И тогава една сутрин изведнъж всичко се промени. Антон вървеше унил към работа, когато изведнъж усети нещо странно. Не беше болка, но някак имаше чувството, че тялото му се опитва да направи нещо, което досега не е правело никога. Главата му започна да се вие и той побърза да се качи в офиса. И докато пътуваше в асансьора, изведнъж сякаш пропадна! Това много стресна секретарката Лара, която пътуваше с него. Антон помисли, че просто за момент е загубил съзнание, докато Лара не започна да вика. Това стресна и него и той започна да се оглежда, и изведнъж видя, че тялото му е изчезнало, а на негово място се е появило едно огромно кубче! Да, той също не можа да повярва първоначално, но после се погледна в огледалото на тавана на асансьора и видя, че наистина е станал едно огромно желирано кубче! Какво му се случи? Как е станал кубче? Лара защо не престава да крещи?! По този начин секретарката събра пред спрелия асансьор целия офис, хората я попитаха какво се е случило и се недоумение гледаха към кубчето, което стоеше до нея. Те не разбираха нищо през нейните хлипания и тогава Антон се опита да проговори. Неочаквано, но му се получи и тогава се случи нещо още по-неочаквано! Хората го забелязваха! Изведнъж вече всички му обръщаха внимание. Побързаха да го вкарат в нещо голямо от страх да не се разпадне. Антон все още се чувстваше по неопределен начин, но притеснението му вече изчезваше и даваше място на нещо ново, нещо, което не бе изпитвал никога – удоволствието от това цялото внимание да е върху него. 

Всички го разпитваха какво се е случило, как се е превърнал в това. Жени се редяха на опашка да го разпитват как е стигнал до етажа им и може ли да се превръща в други форми. Той опита, но единственото нещо, което можеше да направи, е да се разбие на по-малки кубчета и да променя цвета си. Това не отказваше хората да си общуват с него, напротив – идваха все повече и повече. Скоро новината се разнесе и започнаха да идват хора не само от сградата, но и от целия град. Няколко медии, включително и националните телевизии, бяха дошли и се надпреварваха да му направят снимки и вземат интервю. Много жени искаха да разберат и твърдината на тези кубчета и го канеха на вечеря. И това караше Антон да се чувства специален. Единствен. Никой вече не говореше за мързеливия и неугледен Георги. Родителите му дори започнаха да му се обаждат. Павел също идваше и нещото, което най-много радваше Антон, бе фактът, че той е предпочитан за първи път пред своя по-малък брат. И не само пред него, но и пред всички останали. 

Дните се редяха, той постоянно се занимаваше да показва разнообразните си цветове и различни по големина кубчета на хората, а те се дивяха. Единственият проблем, който намираше във всичко, бе това, че не можеше да се върне обратно към човешката си форма. Бе помолил няколко пъти да намерят Архун, но магьосникът бе изчезнал и сякаш никога не беше съществувал. Това малко притесни Антон, но тези мисли бързо изчезваха при вида на поредната пищна жена, искаща да й обърне внимание. Но това внимание се изчерпваше с това само да си говори с тях, а това скоро му доскуча. Вече не искаше постоянно да го излагат като някакъв урод от цирка, не искаше да му взимат постоянно интервю. Една телевизия дори го снимаше 24 часа в денонощието, което му дотягаше. Но въпреки това се успокояваше, че все пак има постоянното внимание на всички. 

Но един ден забеляза нещо странно – имаше по-малко посетители от обикновено. Помисли си, че вероятно е заради лошото време, тъй като навън валеше доста силен дъжд. Но два дни по-късно хората бяха намалели наполовина, а след седмица почти никой не се сещаше за него. Той не знаеше какво се случва, дори предаването за него го бяха спрели и всички камери си бяха заминали. Вече не идваха пищни девойки, които искат да се запознаят с него, а само чистачката Зорка, която му каза, че в съседния град човек се е превърнал в локва вода и всички отишли да видят различните форми и струйки, които можел да прави. Родителите му не го бяха търсили от поне седмица. Това го притесняваше много и Антон започна да мисли за различни начини, чрез които да върне обратно старата си човешка форма. Но никой от тях не постигаше крайния резултат. Вече искаше от дъното на цялата си душа да се върне до онзи безразличен и никому неизвестен Антон, който бе преди няколко месеца, но една вечер – след поредица от мъчителни опити, в които му помагаше Зорка – той си спомни това, което Архун му бе казал – че веднъж сбъднало се, желанието му, няма да има връщане назад. 

Това обезвери Антон и той реши, че няма какво друго да прави, освен да чака заедно със Зорка края на света. Докато един ден синът на Зорка – Колян – не се появи. Беше изпратен в стаичката от майка си, за да я изчака да й свърши смяната. 

– Какво си ти? 

– Аз съм Антон, приятно ми е. 

– На мен ми приличаш на желирани бонбони. Вкусен ли си? 

– Не знам – озадачен отвърнал Антон. 

И докато разбере какво става, Колян заграби с шепа половината кубчета и ги сдъвка в устата си. Докато сладко предъвкваше малките парченца, Антон бе изплашен. Но само за малко. Не усещаше, че умира, а напротив – радваше се, че отново е център на внимание, пък било то и на стомаха на сина на чистачката. Гладът на Колян бе по-голям дори и от безличието на Антон, което го накара накрая да се насочи и към машината за снакс. 

Ако ти е харесало, разпространи публикацията сред всичките си приятели и ми помогни да стана известен 🙂

Едно мнение за “Кубчета

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.